Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Омировият епос

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: Издателство „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: монография

Националност: българска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Владимир Бояджийски

Художник: Кремена Филчева

Коректор: Милка Великова

ISBN: 954-520-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460

История

  1. — Добавяне

Езикът на Омир

Гьоте казва на едно място, че езикът е поет, който се твори сам. Както епическият размер с богатите възможности за една или друга вариация, тъй и Омировият език е особена материя, поетична в своята даденост, вече указана посока.

Заедно с епическите формули аедът усвоява и особения епически език. Това се налага, тъй като той се отличава от говоримия. Каква е функцията на този език. Особената лексика и особеният строеж на епическата фраза отдалечават слушателя от съвременността, внушават идея за старинност и според представите на ония хора за автентичност. Това е като че ли езикът, на който са говорили Ахил и Агамемнон.

Въпросът как е възникнал Омировият език е един от най-трудните в историята на гръцкото историческо езикознание. Понеже в лексикално отношение представлява смес от форми на два от говорените в класическата епоха елински диалекти, йонийски и еолийски, Омировият език се разбира първоначално като изкуствено образувание, създадено специално за епическата поезия. По-късно започва да се мисли, че епос най-напред се твори от еолийците, които се преселват от Тесалия на Лесбос и в Троада, а след това при разпространението на този епос в йонийските градове на юг еолийският диалект бива изместен от йонийския, като се запазват известни остатъци. В края на миналия век един филолог прави безуспешен опит да възстанови праеолийската форма на Омир.

По-късно в йонийско-еолийската маса на епическия език учените откриват остатъци от трети елински диалект — т.нар. аркадо-кипърски. Заговорва се за възможна ахейска предстепен в развитието на Омировия език. Ключ за решаването на въпроса дава разчитането на едно древно писмо. След археологическите находки и разкриването на народната певческа техника това е третото по значение откритие, което променя облика на науката за Омир.

Още при разкопките на Крит в Кнос, а по-късно в Пилос, Микена и Тива археолозите откриват глинени таблички с един вид писмо, оцелели поради случайното изпичане при пожар. Тъй като се развива от по-древни пиктографски знаци, опростени до линии, наричат това писмо линейно, а го означават с Б, за да го отличат от подобно писмо (А), разпространено на Крит и навярно послужило за образец при създаването на писмото Б.

Няколко десетилетия продължават опитите за разчитането на линейното писмо Б. Докато накрая в 1956 г. англичанинът Майкъл Вентрис (също като Шлиман гениален дилетант) и микенологът Джон Чадуик достигат до решение. Оказва се, че критските и пилоските таблички с линейното писмо Б съдържат канцеларски текстове на древен гръцки език. Разчетени и разтълкувани, те разкриват сложния свят на икономическите и социалните отношения в Гърция от втората половина на второто хилядолетие пр.н.е. Доказва се, че ахейското време не е безписмено. Едно трето писмо, употребявано на остров Кипър след 1200 г. пр.н.е., т.нар. кипърски силабар, сродно на линейното писмо Б, убеждава, че от Микена към тъмните векове върви писмен континуитет, който изглежда прекъснат поради липсата на други писмени извори. Във всеки случай и в Микена, и в тъмните векове епосът се е създавал и разпространявал устно.

Важна страна в откритието на Вентрис са изводите, които се правят за по-древната езикова форма на епоса. Гръцкият език на табличките представлява диалектна смес, развита върху основата на един от говорените диалекти в микенското време, един вид общ административен език. В онази епоха в Гърция сигурно са съществували връзки между отделните ахейски държави, щом като се е достигнало до такъв език. Това дава основание да се мисли, че е съществувал и подобен поетически език, образувал се и поддържан по всяка вероятност устно. Многодиалектният Омиров език вероятно се е развил на основата на микенско епическо наречие, употребявано от пътуващите народни певци. Така или иначе у Омир се открива слой от думи, които фигурират и върху глинени таблички.

Каква е функцията на микенския поетически диалект? Певците скитат от град на град, отиват на север и се спускат на юг, езикът им трябва да бъде разбираем и те примесват форми от разни диалекти. Така се оформя междудиалектната реч на една междуплеменна „епическа“ култура. Създава се поетическо наречие с огромни възможности. Епическият език се развива като мрежа от изразни потенции, които далече надхвърлят възможностите на говоримите диалекти.

Що се отнася до еволюцията на епическия език до Омир, налага се тезата, че след идването на дорийците, когато ахейците напускат полуострова, епическата поезия се опазва в някои центрове на север в Тесалия. Това обяснява засилването на еолийския елемент в Омировия език. По-късно с попадането в Мала Азия и по-специално в йонийските градове еолийският елемент отслабва, а за сметка на него върху старата ахейска основа се наслагва новият йонийски диалект.

Но каквито и наслоения да получава, епическият език не губи първоначалната си наддиалектна структура. Напротив, наслоенията стават възможни благодарение на нея. Така в продължение на няколко века се оформя този особен разбираем за всички елини език, на който в Омирово време не говори никой. Между другото той е своеобразна синхронна поетическа история на ранното елинско време. Старото и по-новото в нея са също тъй неразличимо подчинени на структура, както е в епическия материал на „Илиада“ и „Одисея“.

Изключителната гъвкавост на Омировия поетически език можем да разберем като едни вид резултат от срещата на поетовия личен талант с гъвкавия стилистичен инструмент, който той е заел наготово от традиционния епически език. По всяка вероятност в този език вече е било подготвено онова, което днес предизвиква възхищението ни — преди всичко пресичането и поддържането на толкова значения в Омировата дума. Качеството на епическия предмет рядко е само едно. Пеплосът е едновременно дълъг и тънък. Визуалното усещане прелива в слухово или допирно. Прилагателното синьо означава и студено, кафявото е същевременно топло, острото — бързо. От друга страна, съществува дума за водносиньо и тъмносиньо, не и изобщо за синьо. Нещо подобно се наблюдава при съществителните. Липсва дума с абстрактното значение „камък“, има само различни видове, свързани с определена конкретна качественост.