Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Омировият епос

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: Издателство „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: монография

Националност: българска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Владимир Бояджийски

Художник: Кремена Филчева

Коректор: Милка Великова

ISBN: 954-520-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460

История

  1. — Добавяне

Археологическите находки

Но се появяват и вярващи в историческата достоверност на Омировата поезия. Хайнрих Шлиман не е първият. Преди него в края на XVIII в. французинът Льо Шевалие търси Троя по крайбрежието на Мраморно море, но го подвеждат приказките на местните жители и не успява да открие нищо. Шест години преди Шлиман австриецът фон Хан оглежда хълма, който крие древната Троя.

Успява Хайнрих Шлиман. Животът му е пълен със събития. Ражда се в бедно семейство и не успява да се изучи. По-късно постъпва в търговска фирма, която го изпраща като свой представител в Русия и там той натрупва баснословно богатство. Казват, че спекулирал с нефт и селитра. Но спечеленото не било вложено в нови спекулации. На четиридесет и пет годишна възраст Шлиман слага край на търговската си дейност и се отдава на науката. Изучава старогръцки и археология. Обикаляйки света, насочва мислите си към Троя. В края на 1868 г. вече стои на хълма Хисарлък в Мала Азия, който е на един час път от брега на Мраморно море. Убеден е, че под нозете му лежи градът на Приам. След мъчителни преговори с Високата порта в 1870 г. започват първите разкопки.

На работата му гледат с недоверие. Смел по дилетантски, той разрушава горните пластове, наслоенията от по-късно време, за да достигне до Омировия град. Въпреки че не го водят принципи, този начин на разкопаване, т.нар. дълбоки разкопки, представлява откритие. Когато достига до дебелите три метра крепостни стени на наслоението, наречено по-късно Троя II, Шлиман е задоволен. Това е град с царски дворец, къщите имат каменни основи, при това личало, че селището е загинало от огромен пожар. За него нямало съмнение, че е открита Приамовата Троя.

Прекарал почти три години в Троада, Шлиман вече се кани да отпътува, когато неочаквано близо до западната порта на Троя II бива открито съкровище — 8700 изделия от чисто злато, поставени в сребърна ваза. Убеждението става абсолютно — диадемата, която той поставя на своята съпруга, някога принадлежала на Хекуба; Приам укрил тия скъпоценности в последния ден на Илион. Така мисли гениалният археолог дилетант.

В 1874 г. той вече копае в Микена. Властите пречат с надзора си, археолозите са ужасени, че руши ценности, за да търси съкровища. Но Шлиман вярва на своя Омир и е богато възнаграден. Светът трябва да повярва — в Арголида е открита крепостта на микенските царе, Агамемнон наистина е съществувал. В разкопаните шахтови гробници Шлиман открива великолепна златна посуда, сред нея и една чаша с гълъби на дръжките, която почти дословна съвпада с чашата на Нестор, описана в „Илиада“. Но най-изумителното е златната погребална маска, намерена в четвъртата шахта. За Шлиман няма никакво съмнение — това е лицето на Агамемнон. Следващата крепост е Тиринт. Само смъртта му попречва да не се отправи към Крит. Вярвал, че пътеводителят Омир не би го измамил и там.

Наричат Шлиман „вълшебния иманяр“, съобщенията му са сензация, смъртта му натъжава целия свят. Други отказват да го признаят за учен, смятат го за авантюрист, дори за мошеник. Трезвата оценка на един немски университет, който го прогласява за почетен доктор след публикуването на книгите му за Троя и Микена, е изключение в 1879 г.

Археолозите след него нямат по-малко заслуги за разкриването на предомировата Елада, само че откритията им не са сензация. След смъртта на Шлиман неговият колега архитектът Дьорпфелд продължава разкопките в Троя. Скоро се изяснява, че пионерът се е заблудил — разкритата от него Троя II била отнесена към по-ранно време. Според Дьорпфелд основата на Омировия град е т.нар. Троя VI.

По време не Първата световна война в боевете за Дарданелите нерядко на хълма Хисарлък попадат английски снаряди. Троя преживява още една война. Нещо е разрушено, но се разкриват нови пластове и това дава подтик разкопките да се подновят след края на войната. Ръководи ги археологът Блиджен. Той изяснява окончателно стратификацията, разделя на полупластове осемте натрупвания до елинистическо време. Според съставената хронология Шлимановата Троя II е погинала към 2300 г. пр.н.е., а Троя VI. на Дьорпфелд — в края на XIV в. пр.н.е. от пожар, предизвикан от земетръс. Следователно и тя не би могла да бъде Омировата — така мисли Блиджен. Според него това е по-късното селище Троя VIIa, загинало също от пожар на границата на XIII и XII в. пр.н.е.

Продължават разкопките в Тиринт и Микена, където са разкрити т.нар. куполни гробници, отнесени към XIII в. пр.н.е. Някоя от тях по-успешно би могла да принадлежи на микенския цар, предвождал ахейските войски при Троя. Прецизната датировка отхвърля назад към XVI в. пр.н.е., находките в шахтовите гробници, открити от Шлиман, между тях и златните маски, които не биха могли да произхождат от века на евентуалната Троянска война.

Заблудите не накърняват приноса на Шлиман. Неговият възглед, че в поемите на Омир е запечатана историята на древното второ хилядолетие пр.н.е., получава пълна подкрепа. В началото на нашия век английският археолог Евънс открива на Крит „царството на Минос“ и назовава с името му древната цивилизация на острова. В 1939 г. на юг в Месения Блиджен разкопава града на Нестор, песъчливия Пилос. Между Омир и археолозите има като че ли съглашение — големите находки са почти винаги по места, които са известни на епоса.

Днес никой не се съмнява, че в „Илиада“ и „Одисея“ са отложени исторически сведения от т.нар. ахейско или микенско време (1550–1150 г. пр.н.е.). На Омир са известни институции, древни обичаи и исторически събития от ахейското минало, които той не би могъл да измисли. Особено поразяват неговите описания на предмети, които почит съвпадат с археологически находки — като огромния щит на Аякс, шлема с глигански бивни на Мерион и чашата на Нестор. Разбира се, във всички случаи са налице отклонения, както при Несторовата чаша с гълъбици, описана в 11-а песен на „Илиада“ (ст. 632–635), която е с четири дръжки, докато изкопаната е с две.

Проблемът е не разликата в предаването, а в това, че у Омир са поставени редом материални паметници и факти на живота, които не биха могли да съществуват. Щитът на Аякс прилича на големия микенски щит, изваден от земята, но у Омир той се използва заедно с по-малкия, който е от по-късно време. До обичайното бронзово оръжие се явяват изделия от желязо. В Омировите поеми и новото са неразличимо примесени. При това не е сигурно по какъв път са попаднали у Омир древните предмети — дали са видени с очи или са предадени в нечия памет, дали не ги е пренесла по-древна ахейска поема.

Сравнително по-точен за някои материални паметници, поетът предава неточно събитията и институциите. Причината за това не е слабата историческа памет или неразбирането на древността, а особеностите на епическия спомен. Той деформира фактическата истина в името на определени примерни положения, на които държи повече. По този начин реалната история се превръща в мит, в който съжителстват непротиворечиво факти от различен разред и различни времена.

Помага ни да дешифрираме историческия смисъл на епическия мит историята на второто хилядолетие пр.н.е. — така както я знаем по данните на материалната култура и нелитературните писмени паметници.