Богдан Богданов
Омировият епос (42)

Структурата на сюжета

Формално погледнато, „Одисея“ се дели на две части. Една основна — историята за Одисеевото завръщане и свързаната с нея история за отмъщението, и втора — епизодът Телемах търси Одисей в Пилос и Спарта.

Изследователите, които подхождат аналитично, виждат в частта, заемаща първите четири песни на епопеята, отделно създадена и по-късно добавена поема „Телемахия“. Според тях в нея бил разработен вариант на страничен епизод от новелата за завръщането на мъжа, в която се разказвало как при връщането си бащата бива посрещнат от сина. Според версията, опазена в немския средновековен епос — поемата за Хилдебранд, синът не го познава, двамата влизат в стълкновение и бащата бива убит.

В малко изменен вид версията била разработена в киклическата поема „Телегония“ и в драмата на Софокъл „Смъртта на Одисей“, които не са достигнали до нас. Телегон, синът на Одисей от Кирка, тръгва да търси баща си. Двамата се срещат, не се познават, влизат в двубой и Телегон убива Одисей. След това той пристига в Итака, отвежда Пенелопа и Телемах на острова на своята майка, където се оженва за Пенелопа, а Телемах оженва за майка си Кирка. Тъй завършва според мита историята на Одисеевото семейство.

Според изследователите аналитици тази версия е била известна на поета на първите четири песни на „Одисея“, който развил своята история за Телемах, като заел оттам мотива за търсенето на бащата. Причина за присъединяването на „Телемахия“ към „Одисея“ можело да бъде желанието да се свърже по този начин поемата на Омир с „Телегония“. Но „Телемахия“ не била свързана органично с останалата „Одисея“.

Както личи непосредствено, имената на Телемах и Телегон са епитети и означават „далекобоец“ и „далекороден“. Според едно тълкуване те възникват първоначално като епитети на Одисей и едва по-късно се откъсват и персонифицират в нови лица — негови синове от Пенелопа и Кирка. Това става, когато историята натежава от варианти и героят не можел да удържа в единство цялото повествование. Затова се предполага, че историята за Телемаховото пътуване възниква като част от вероятното Одисеево пътуване. У Омир Одисей посещава само приказните места, а за Телемах остават реалните центрове — Спарта и Пилос.

Днес се счита за оборен най-важният аргумент на аналитическия възглед, че „Телемахия“ е присъединена към „Одисея“ — двойният съвет на боговете в началото на първа и на пета песен. На първия съвет по молба на Атина Зевс осигурява завръщането на Одисей и изпраща Хермес на остров Огигия, за да накара Калипсо да пусне своя пленник. Но в първа песен Атина отива в Итака при Телемах, за да го подбуди да се отправи на път в търсене на баща си, а Хермес отива да изпълни мисията си едва в пета песен, след като се повтаря съвещанието на боговете. Днес знаем, че това повторение не е белег за шев, нито е творческо неумение, а похват за представяне на успоредни действия. Представят се последователно не само отиването на Атина при Телемах и на Хермес при Калипсо, но и целият комплекс от събития, последвал тия две действия. Вторият съвет на боговете не е само повторение на първия, както изглежда. В него е отчетено какво се е случило междувременно.

Разбира се, за да се докаже органическата връзка между двете части на поемата, не е достатъчно да се посочи, че пътуването на Телемах е сюжетно сродно със скитането на Одисей и че разположението на двата съвета е художествено целесъобразно. Нужно е да се проследи смисълът на сюжетното протичане в „Одисея“. Защото само то може да бъде индикатор за вътрешното единство на поемата.

Изглежда не е случайно, че епопеята се открива с разказ за събитията в дома на Одисей. Това е точката, към която е отправен героят. Омир иска да покаже последствията от неговото отсъствие. И не толкова е наблегнато на посегателството на женихите към Пенелопа, колкото на безчинствата в дома, на разпиляването на Одисеевото имущество. Редът от събития се открива от събитие, което, сведено до смисъл, трябва да се нарече посегателство и лишение. Оскърбена е честта на Одисей като стопанин. Това положение на нещата естествено сочи към възмездие и то се замисля между Атина и Телемах още в първа песен. Отсъствието на героя е предизвикало бъркотия и в работите на острова. Отдавна не е свиквано народно събрание. Общината е слаба, не може да се справи с безчинствата на женихите.

Пътуването на Телемах, показано в трета и четвърта песен, е ретардация (забавяне), която не е без смисъл. Младежът се среща с героите на Троянската война, представят се контрапункт други преживявания и мъки. На техния фон опитът от пътуването на Одисей придобива по-общ смисъл. Има повод да се разкажат странични неща. Телемах чува историята на Менелаевите премеждия по пътя към Спарта и разбира какво може да се случи на баща му. Някога Одисей проникнал в Троя предрешен като просяк. Това е намек, че и в дома си ще влезе като просяк. На края на пътуването си търсещият баща си Телемах научава, че той е жив. Завръща се укрепнал духом в Итака, а Атина му помага във всичко, все едно, че той е самият Одисей.

В пета песен Одисей е на остров Огигия при Калипсо. Седи на брега отправил поглед в далечината, изпълнен с болка по дома и родината. Боговете помагат събитията да потекат в посоката на желанието му. Одисей само изпълнява. След позволението да отпътува съоръжава сал и се отправя на път. Бог Посейдон го забелязва, повдига вълните и салът се разтрошава. Както се обяснява още в първа песен (ст. 68–75), богът го преследва, задето героят ослепява сина му, циклопа Полифем. Одисей оцелява благодарение на симпатиите на едно божество и едва край брега му помага собственият опит.

Попаднал на остров Схерия при феаките, благодарение на грижата на Атина се среща на брега с царската дъщеря Навзикая, която го отвежда при родителите си. Героят не върши нищо определено, просто му се случват хубави неща. Наслаждава се на почит, песни радват слуха му и сам се отплаща с нещо подобно, като разказва своите фантастични премеждия. Добрият случай го следва неотстъпно. Феаките го отправят отрупан с дарове на бърз кораб към Итака. Той потъва в сън и се пробужда на родния бряг.

В петнадесета песен се открива един свят с друг колорит. Хижата на свинаря Евмей, дето отсяда Одисей, е бедна и собственият му дворец далече не е така блестящ като палата на Алкиной. Каменистата Итака, за която копнее, е грозна в сравнение със земите, по които броди.

Променя се и темпераментът. Одисей става деятелен. Атина продължава да внушава, но събитията са като че ли негово дело. По същото време в Итака се завръща и Телемах. Бащата и синът се познават в хижата на Евмей и се залавят за работа. Предрешен като просяк, Одисей влиза на угощението на женихите и когато Пенелопа определя, че ще стане съпруга на този, който опъне лъка на Одисей и улучи поставените мишени, просякът измолва да опита силите си. Най-личните са се провалили, женихите не са съгласни. Но след настояването на Телемах лъкът попада в ръцете на господаря. Изпълнено е възмездието за оскърбената чест и нанесената щета. Изчистват дома, наказват провинилите се роби и робини. Следва узнаването с Пенелопа, което протича доста трудно за Одисей. Накрая я убеждава една тайна. На брачното ложе Одисей й разказва своите премеждия, като не пропуска да съобщи и предсказаното от Тирезий, че му предстои отново път. Още не се е завърнал и природата на скиталец го зове.

Още в античността смятат, че поемата би трябвало да завършва в края на двадесет и трета песен, когато Одисей заспива до Пенелопа. Но със завръщането на съпруга завършва само старинната новела — това, което вероятно е било предварително известно на древните слушатели. Не бива да се забравя, че завърналият се е също цар. Изпълненото възмездие за наглостта и щетите в дома възстановява благополучието само в по-тесния личностен план на героя от новелата. Докато героят на класическия героически епос е не само човек, свързан с близки и роднини. Той представя повече хора, затова обикновено е водач и цар. Така че в по-едър план на колективно благо, на благополучието на Итака, убийството на женихите е един вид нарушение. То трябва да се уравновеси и затова „Одисея“ не може да завърши с него.

В двадесет и четвърта песен се открива обществената колизия между царския дом и недоволните граждани, роднините на убитите женихи. Достига се до битка, в нея се отличава престарелият Одисеев баща Лаерт, боговете се намесват и всичко приключва с примирение. Редът е възстановен и на обществено равнище. Само че в случая общественият свят е малък, обозрим, съдбата на семейството на Одисей и неговата лична история се свързват непосредствено със съдбата на Итака.

Смисълът се долавя от разположението на основните събития — на Одисей е нанесена вреда, той се завръща и я отстранява. Вредата е нещо комплексно — домогват се до съпругата му, пилеят имуществото, създават бъркотия на острова. Не е ли виновен сам Одисей, като е отсъствал толкова дълго? Разказът е построен така, че да убеди, че е бил задържан против волята си. Иначе би се завърнал отдавна. Веднъж дори е достигнал пристана на Итака, но любопитството на другарите му го връща далече назад. Да се оправи с перипетиите по пътя, му помагат боговете, но когато пристига в дома си, по-скоро сам успява да се оправи със своите врагове. Сюжетът е нагласен така, че крайният момент да бъде претоварен със сполука. Завръщането е дълго, премеждията опасни, за да бъде сладостно стъпването на родна земя. Силата на женихите не е малка, за да бъде приятна победата. Важното е в края — „Одисея“ е поема за постигнатата цел, за тържеството на героя над пречещите обстоятелства.

Не остава скрито, че целта е двойна — най-напред достигането на скиталеца у дома, после справянето с враговете. Тази втора цел има две фази — обикновената победа и възмездието, след нея примирението с роднините на женихите и успокоението в Итака. Затова „Одисея“ има няколко края. Разказът за скитането на мъжа по чужди земи завършва още в петнадесета песен, когато Одисей достига Итака. Вторият край е победата над женихите и узнаването с Пенелопа. Третият — примирението с гражданите на Итака. Респективно на това поемата започва и в първа песен, но и в пета, когато Одисей тръгва на път от острова на Калипсо.

За епическото произведение е естествено да има няколко начала и края. Това е белег не за компилативно организиране на цялото, а за комплексността на епическия сюжет, който протича на няколко нива. В „Одисея“ Омир разказва една история за завръщането на съпруга и друга за царя на Итака, за героя, воювал при Троя, фигура идеал за някакъв колектив. Между индивида Одисей и царя има естествено несъвпадение. То е отпечатано в комплекса на започването, протичането и завършването на сюжета на поемата.

Връзката между по-едрите епизоди е логична. Телемах се отправя на път, за да научи дали е жив баща му, и се завръща в Итака със знанието, че е жив. Истината е достъпна само за него. Пътуването в Пилос и Спарта има сюжетно основание. И все пак то трае по-дълго, отколкото е нужно за постигането на основния смисъл. Епизодите се трупат свободно. Това е черта на епическата структура. Описанието на белега на Одисей продължава неколкостотин стиха на място, където действието като че ли не би търпяло забавяне.

Това не е случайно. С малките истории, разказвани по страничен повод, Омир твори цялостния животопис на героя. Животописът е фон за събитията, смята се за необходим, но не може да се предаде линейно. На други места малкият разказ има скрита връзка с цялото. Песента на Демодок за прелюбодеянието на Афродита е контрапункт на една от централните теми — за вярната съпруга Пенелопа. Контрастна прелюдия към избиването на женихите е преборването на Одисей с просяка Ирос. Много епизоди и образи са създадени с дублиране. Наглият козар Менелантий има женски паралел в слугинята Меланто. Те двамата на два пъти обругават Одисей. Одисей два пъти ходи при Кирка и при Еол. Пленничеството при Кирка е повторение на пленничеството при Калипсо.

Епическото цяло изглежда отворено и непоследователно. То се гради с повторения и вариации на основни положения, за да ги подчертава, но и да ги променя в някаква степен. Скритите сравнения, варианти и паралели често остават неусетени от съвременния читател. Поражда се впечатлението за некомпактност на текста. Достатъчно е обаче да знаем, че организацията на епоса не е подчинена на обичайния твърд линеен план за градене на художествено произведение. Ако се изразим със сравнение, епическият поет композира като музикант, служи си с готови теми и вариации. Тази техника е може би най-трудно уловимата струя в поезията на Омир.