Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Омировият епос

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: Издателство „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: монография

Националност: българска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Владимир Бояджийски

Художник: Кремена Филчева

Коректор: Милка Великова

ISBN: 954-520-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460

История

  1. — Добавяне

Разгръщането на сюжета

Общо гледано, в „Илиада“ отделните епизоди и събития са свързани на принципа на целта и причината. Първа песен концентрира положенията, от които логично следват по-нататъшните събития. Гневът на Ахил е причина за безбройните беди, които сполетяват ахейците. Той е предизвикан от свадата с Агамемнон, а тя от своя страна — от трудностите, които създава на ахейците с мора бог Аполон, чийто гняв е породен от несправедливото дело на Агамемнон — отказът да приеме откупа на Хриз и да му върне попадналата в плен дъщеря. Поредицата може да се опрости — гневът на Ахил е причинен направо от несправедливото дело на Агамемнон — отказът да приеме откупа на Хриз и да му върне попадналата в плен дъщеря. Поредицата може да се опрости — гневът на Ахил е причинен направо от несправедливостта на върховния водач. Събитията се откриват от чисто човешки стимул. На Ахил е нанесена щета, затова Агамемнон и неговите войни страдат.

Но епическата причина е двойствена. Което става по човешки стимул, има и божествено основание. Още в първите стихове на „Илиада“ Омир примесва човешката причина с предопределеното свише, като казва: „Тъй се вършеше волята Зевсова.“

Гневът на Ахил има две последствия, които действат като две успоредни причини за по-нататъшните бедствия на ахейците. Героят се отделя със своите войни в края на лагера и отказва да воюва. Липсата му означава неравновесие в силите, оттук и победа за троянците. Успоредно с това Ахил иска от своята майка да отиде при Зевс и да измоли победа за троянците. Тетида посещава Зевс на Олимп, богът кимва утвърдително и човешката причина за ахейските загуби придобива основание във волята на бога.

Във втора песен Зевс праща сън на Агамемнон с внушени да влезе в бой, като му обещава победа. Но всъщност замисля поражението на ахейците. Започва първият боен ден. В него силите са равни. Затруднение изпитват по-скоро троянците. Хектор отива в града да търси помощ от богиня Атина. В началото на втория боен ден Зевс се установява на планината Ида, за да наблюдава отблизо полесражението и едва тогава претегля на везните си жребия на ахейци и троянци. Ахейският жребий натежава и това определя предстоящите им беди. Както Ахил закрепява човешкото си желание в намерението на божеството, така и намерението на Зевс бива гарантирано допълнително от обективния ред на претеглянето на жребиите. Нещата се случват винаги поради две основания.

Следват неуспехите на ахейците, които не остават незабелязани от Хера и Атина. Богините правят опит да помогнат на своите любимци, но Зевс ги принуждава да се върнат на Олимп. Действията им са възпрени най-вече от пророческите думи, че троянците ще печелят, додето Хектор не принуди Ахил да влезе в боя. „Така е решено“, отсъжда Зевс и никой не знае какъв е личният му принос в това решение, къде свършва волята му и къде започва безличният ред, на който той също е подчинен.

Предопределението да погине Троя не зависи от Зевс по същия начин, както е сюжетно зададено на Омир. Поетът може само да го изключи от обхвата на „Илиада“. Зависими от обема на една обективност, поетът и богът са майстори на отлагането и компромиса. Зевс не може да се противопостави на волята на повечето богове, които ненавиждат Илион. Но на свой ред и боговете елинофили понасят троянското надмощие и се подчиняват на Зевс. Може би защото краят ще бъде по желанието им, Зевс може да даде временна преднина на троянците. Двете противоположни амбиции взаимодействат и получават динамичен израз — ахейците в края на краищата ще победят, което не пречи троянците да имат известно време надмощие. По всяка вероятност този компромисен резултат е Омирово откритие. Предопределената победа на ахейците пращат при Ахил, за да го върнат в бойните редици. Посолството е напразно. Без да знае какво казва Зевс на Хера в края на осма песен, Ахил определя със същите думи предела на своето гневене — ще остане бездеен, додето Хектор не достигне до неговите кораби.

В следващия трети боен ден продължава да се изпълнява решеното от Зевс. Троянците достигат вала, щурмуват и битката се пренася в ахейския стан. Само като краен резултат посоката е троянското надмощие. Подробностите са построени на принципа на прилива и отлива. Отначало преднина имат елините. Води ги Агамемнон, а Хектор е посъветван от божество да започне настъпление едва когато бъде ранен Агамемнон. Това се случва и поведени от Хектор, троянците нахлуват в стана. Почти всички ахейски вождове се оттеглят ранени. Ахил е обезпокоен и праща Патрокъл за хода на сражението. В същото време Хера приспива Зевс на планината Ида и бог Посейдон се спуска да помогне на ахейците. Троянците изпитват затруднение. Когато се пробужда, Зевс отново напомня на Хера какво е писано да стане и тя сама се погрижва Посейдон да напусне боя. Аполон вдъхва нова сила на Хектор и той вече достига предела на силата си. Зевс го направлява да подпали един ахейски кораб, но в същото време чака само да зърне пламъка, за да отблъсне троянците и пак „на данайци да спусне прослава“ (11, 12, 13 и 14 песен).

Отблъскването не става с пряко вмесване на Зевс, а в поредица събития по чисто човешки стимул. Патрокъл се връща при Ахил, съобщава какво се е случило и понеже героят сам вижда пламъка, чува молбата на приятеля си и го праща в боя, като му дава доспехите си. Патрокъл отблъсква троянците, но престъпва заръката на Ахил да не отива до градската стена и да не се бие с Хектор. Боговете наблюдават развоя на събитията. Наспроти желанието на Зевс пада убит любимият му син ликийският цар Сарпедон, съюзник на троянците. Балансът иска равностойна жертва от другата страна. Тогава Хектор убива Патрокъл. Троянците отново имат надмощие и само намесата на боговете попречва да не отмъкнат тялото на Патрокъл с блестящите Ахилови доспехи (15, 16 и 17 песен).

Не става точно тъй, както определят Зевс и Ахил. Героят се отказва от гнева не когато Хектор достига корабите му. В боя го връща повелята да отмъсти аз гибелта на любимия си другар.

Смъртта на Патрокъл е по някакъв начин следствие от двете несъвместими желания на Ахил — той иска надмощие за троянците, а същевременно пожелава поражението им, когато изпраща Патрокъл да ги отблъсне. Зевс чува и втората молба, но я изпълнява частично — ахейците успяват, но Патрокъл загива. Трагическото последствие действа като стимул. Ахил се отказва от желанието да отмъсти на Агамемнон. Обзема го нов гняв и нова воля за мъст, чувството му за дълг към ахейската войска се събужда от омразата към убиеца на Патрокъл Хектор. Ахил се помирява с Агамемнон. Така се възстановява нарушеното в началото на поемата ахейско единство, което е условие за ахейската победа (19 песен).

В двадесета песен се открива последният боен ден. Ахил вече се бие в новоизкованите от Хефест доспехи. На полето отново се спускат богове. Като първия боен ден и началото на четвъртия е военна панорама, една Троянска война, която вероятно познава Ахил, но не и гнева му.

В двадесет и втора песен героят извършва това, което можеше да стори Патрокъл, ако не беше предизвикан съдбовният ред. Троянците са отблъснати зад крепостната стена точно тъй, както Хектор отблъсква ахейците зад техния вал. Има и допълнителен резултат. Бива сразен Хектор. Балансът силно се нарушава в полза на ахейците и това предвещава тяхната победа.

От този момент нататък Омир изоставя историята за Троянската война и се заема с края на своята поема, който изразява едно изглежда ново разбиране за края на подобен конфликт. В убийството на Хектор се преплитат повече значения. То е предвестник на ахейската победа, компенсация за убийството на Патрокъл, но предвещава и гибелта на Ахил. В поругаването на Хекторовото тяло Омир довежда тази компенсация до степен, в която тя се смята за недопустима. Или ако се гледа сюжетният израз на този възглед, според Омир и неговата публика отмъщаването може да служи за мотор на действието, но не може да го приключва. В края се търси успокоение и примирение. Оттук и изборът на убедителния край на „Илиада“ — помирението на Ахил и Приам. Той е подготвен от вътрешния развой на събитията и същевременно обусловен от мировъзрението на Омировата публика.

Така че има всички основания да говорим за логиката на събитията в „Илиада“. И все пак епическата творба не се гради като трагедия на Софокъл. Целта не е да се удиви зрителят с вътрешната логичност на това, което се случва. „Илиада“ е строена като роман. Краят на поемата е важен, натоварен е с особен смисъл, но предходните събития не са стремглаво нацелени към него. Епическото сюжетно движение се осъществява в странични ходове, отстъпления, връщания назад, има бавене. То прилича на поток, който увлича случайни неща, носи ги дълго и понякога до края не успява да ги спои към цялото.

В „Илиада“ има части, които могат да се откъснат от поемата, без да пострада общият смисъл. Но трябва да се помни — смисълът на епическото произведение не се носи само от представената централна схема на сюжета. Цялостният смисъл е комплекс от отношения. В конкретния си аспект той е неуловим за съвременния читател. Каталогът на корабите във втора песен, съблазняването на Зевс от Хера в четиринадесета песен и изковаването на щита в осемнадесета изглеждат чужди тела за смисъла. Смята се дори, че са дело на по-късни автори, които ги вмъкват в първоначално по-кратката поема. Наистина друго би могло да отвлече вниманието на Зевс от полесражението, нито е толкова строго необходимо доспехите на Ахил да не попаднат в ръцете на Хектор. Най-после би могло да се каже накратко, че Хефест е изковал доспехите, както мимоходом се споменава, че е направил егидата на Зевс.

Епико-романната структура по начало предполага обилие, безкрайно разширение, всеки елемент в нея има право да се обособи в епизод. Така се моделира представата за обемността на света и обилието на нещата в него. Затова дори произволното вмъкване не се възприема за привнос. Десета песен е вмъкната по-късно в „Илиада“, но тя си е на мястото. Който я е поставил, е съобразил, че след съвещанието в становете на Хектор и ахейците с падането на нощта не е нелогично да следва разказ за приключението на съгледвачи.

Където и да се вгледаме, ще открием в „Илиада“ това свойство на епическата структура — обособяването на отделния елемент в самостоятелен епизод. Стълкновението прераства в дълъг двубой, нагрубяванията, които си отправят героите, в разговор. Войните излагат своето родословие, нерядко разказват за подвизите на предците си. На мястото на по-реални събития се явяват и митове. В двубоя с Диомед в шеста песен Главк излага надълго сказанието за Белерофонт. По този начин се запълва времето за отиването на Хектор до Троя. Другаде същото се прави със смислово основание като историята за гнева на Мелеагър в девета песен, която Феникс разказва на Ахил, за да осъзнае героят в митологическия пример безцелността на своя гняв. За други епизоди не можем да проумеем каква задача са изпълнявали. Веднъж свободно в принципа си да нараства, епическото повествование изглежда още по-свободно, тъй като в много случаи не долавяме намеците, ония допълнителни връзки и отношения, които са били ясни за аудиторията на Омир.

Структурата на епическото произведение е отворена към две други равнища, които го допълват и му придават завършеност. От какъвто и ранг да е оригиналността на „Илиада“, поемата се опира на вече съществуващи епически произведения. Тя продължава прекъсната история и завършва така, че друг поет да може да продължи. На второ място тя се опира и поддържа представата за света, носена в умовете и сърцата на слушателите. Защото стабилното произведение в онова време е традицията и изгражданата от нея представа за действителност. Художественото произведение само я допълва. Това трябва да се има предвид, когато се обсъжда художествената завършеност на „Илиада“.