Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Омировият епос

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: Издателство „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: монография

Националност: българска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Владимир Бояджийски

Художник: Кремена Филчева

Коректор: Милка Великова

ISBN: 954-520-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460

История

  1. — Добавяне

Човекът и героите в „Илиада“

Омировият епос е антропоцентичен. Интересува го човекът. Затова военните разпри се представят като взаимоотношения между герои, а самото воюване — като подвизи или като двубои на храбреци с равна сила. Омир вижда народните събития през призмата на личната съдба, но разбирането му за индивидуално човешкото е плътно свързано с колективни сили и в крайна степен с основата на народния живот.

Героят в епоса е образ на народната сила, която действа пренесена в силата на народния водач. Ако не считаме войнската маса или струпванията на хора, изобразени върху щита на Ахил в осемнадесета песен, народът отсъства в епопеята. Но от неговото битие се поражда преувеличението в духовен и физически смисъл, което поражда идеалната фигура на героя. Човекът у Омир е средноемпирично положение, най-често срещаният тип. Той е идеалното, най-високото състояние. От друга страна, това е възможната форма за представянето на човека според принципите на епическото изкуство.

В „Илиада“ е употребена за пръв път думата герой (heros). В дългия си живот в европейската културна история тя губи първоначалното си значение. В микенското време думата има вероятно две значения. От една страна, означава отвъдното битие на воина-народен бранител. В епоса бива внесена от нуждата да се представи фигурата на микенския войн. Когато с времето той престава да бъде реалност, превес получава второто значение на думата. В елинския култов бит всеки заслужил човек след смъртта си може да се превърне в херос и да бъде ограден с ритуална почит.

Омировият герой се ражда с възхищението от старината. Миналото е много по-добро от настоящето, едновремешните хора са по-щастливи и по-могъщи. Така мислят поетът и публиката му. В „Илиада“ става клише, когато герой повдига камък, да се каже:

Камък огромен и тежък — двамина от днешните хора

него не биха понесли, а той го самичък захвърли.

Затова и Омировите старци са нещо великолепно. Останалото им е не само сладкодумство, щом като Нестор участвува в бой. Живели са в по-добри времена и са видели герои и подвизи, които вече не се срещат.

Долавя се определена йерархия в силата на героите, която се познава и уважава. По-слабият никога не се нахвърля срещу по-силен. Аякс е грамаден, щитът му прилича на кула и дори за Хектор не е лесно да му се противопостави. Фактор в тази йерархия е връзката между божества и герои. Еней се опълчва на Ахил, защото го чувства равен (и двамата имат майки богини). На много места в бойните сцени силата нараства или спада в зависимост от това дали присъства божество до героя. Когато зад Хектор застава Аполон, ахейците отстъпват. Това е един вид ред, стихийно равняване по природното начало. Затова Парис, който получава силата си от благоразположението на богиня, не седи по-долу от други по-силни от него герои. И ако все пак изглежда по-слаб, то е, защото самата Афродита отстъпва на други богове.

Успоредно с това действа и една геройска етика, все още твърде проста, няколко положения, които не могат да се нарекат принципи, етика и психология едновременно, неразчлененост на емоция и морално правило. Основният стимул за действие и голямата цел на героите в „Илиада“ е славата. Тя има много проявления и отсенки, между които са отличаването в боя или в състезанието, обикновеният стремеж към първенство, както и простите жестове на правене на добро, за което се знае. Но Омировите герои изпитват и нужда да си спомнят за тях, да ги възпяват. Това е идеалът им за отвъдно съществуване.

Стремежът към известност и слава се съпътства от остро чувство за достойнство, оттук и за всичко свое в широк смисъл на думата, за честта на отряда или на другаря например. Омировият герой отмъщава за своя ближен по инстинкт, реакцията му е пряко неегоистична, веднага се хвърля да защити по-слабия. Същевременно чувството за собственото достойнство е с егоистическа окраска. Спектърът е широк — героят може да жертва живота си, за да удовлетвори нагона за слава, но може да свърже честта с ценността на собствения живот и да го пази или да изпитва страх. В „Илиада“ няма нито един храбрец, който да не е показан как отстъпва уплашен пред опасност.

Стремежът към слава и чувството за достойнство са общоважими положения. Те са един вид обществени чувства, в които са преплетени волята на колектива и индивидуалният стимул. Ако поставим до тях чувството за „срам“. Думата означава още уважение, чувство за мярка, един вид страх и страхопочитание пред по-висшата сила — най-често това е авторитетът на старейшините, на властта, волята на народа. Трудно е да отличим в Омировото понятие за срам това, което Елена изпитва пред Приам и Диомед — пред Агамемнон, личното емоционално състояние от моралното положение, изразяващо общественото мнение.

Общо гледано, човекът в „Илиада“ е непосредствен и стихийно хармоничен. Тия качества се обуславят от това, че в ранното елинско време общественото разслоение все още не се е разгърнало. Родовият колектив продължава да се цени и успоредно с това духовното начало все още не се противопоставя на материалния и практическия живот.

В „Илиада“ не се различава отчетливо важното от неважното. Всичко е еднакво значително — войната, мирният труд, веселието. Хекуба, Андромаха и Патрокъл сами приготвят яденето за гощавката на ахейските пратеници. На щита на Ахил Хефест изобразява един цар, който надзирава работата на полето.

Когато изпитва емоция, Омировият човек не различава нюанси. Ахил преживява загубата на Бризеида и на Патрокъл по подобен начин. Емоцията е все още без отсенки. Или е лесно да бъде възпряна с разумни аргументи, или протича бурно и е изразена физически, когато обземе героя. Обиденият Ахил плаче на морския бряг, обхванатият от скръб се просва на земята. Имаме пред очи едно непротивопоставяне на разум и емоционалност, което е чуждо за съвременния европейски поглед. Омировите герои говорят разумно, с добре разчленени аргументи. От друга страна, те са подвластни на чувства. От поета зависи дали ще ги представи сдържани или отдадени на емоцията си. Във всеки случай сливането на тези две възможности в един и същ образ се дължи обаянието, което Омировите герои имат за съвременния човек.

Между характерите на отделните герои в „Илиада“ не наблюдаваме като че ли съществена разлика. Ако гледаме внимателно, ще открием, че дори антиподи като Ахил и Хектор са градени от еднакви елементи, от типични черти, преди всичко от общоважимите емоционални положения — стремежа към слава и чувствата за достойнство и срам. Същото се отнася и за епитета „храбър“, който уравнява характерите на Ахил, Агамемнон и Парис, както и за епитетите „божествен“ и „любимец на Зевс“, употребени за много герои в поемата. Те изразяват типичната идеална страна на геройната натура — обуславянето й от извънчовешка сила.

Наистина поетът се изразява предимно типически. Това е тенденция в неговото разбиране за човека, наследена от фолклорния етап в развитието на епоса. Омир обаче е способен да възприема и да предава индивидуалното в човешката природа. Това е забелязал още Аристотел, който казва в „Поетиката“: „Другите поети говорят от свое име в цялото произведение и изобразяват малко и рядко, а той, след кратък увод, веднага извежда мъж, жена или друг характер и никой у него не е нехарактерен, а има характер“ (гл. 24)

Нужно е да се подчертае обаче — Омир изразява индивидуалното, като претълкува традиционните средства за характеризиране, като преплита типическите качества. Индивидуализираност най-напред се постига посредством постоянните епитети, отнесени само за един герой. „Бързоног“ се казва само за Ахил, „шлемовеец“ само за Хектор. Освен това индивидуализираност се постига чрез различна мяра в отношението на типическите черти в характера на даден герой. Често пъти приликата е само между двама герои, и то само в едно отношение. Аякс силно напомня Ахил от всички останали герои. Същевременно тя е непълна. Ахил все пак е по-могъщ, а Аякс пък се отличава от него по страховитата си външност.

Подобен индивидуализиращ паралел на прилика и отличие се открива между Ахил и аргосеца Диомед, който един вид замества отсъстващия от битките тесалийски герой. В сравнение с Ахил Диомед е по-хармоничен и по-целенасочен, не изпитва разрушителните Ахилови емоции и по-точно от Ахил изразява Омировото понятие за срам-почит. Своеобразен антипод на Диомед е върховният вожд Агамемнон, също храбър и също гневлив като Ахил, но за разлика от Ахил и Диомед по-колеблив и предпазлив. Омировото изкуство е двусмислено — Агамемнон е показан сякаш отрицателно, но е създаден такъв и в положителен смисъл, защото е реално да бъде предпазлив като върховен водач на ахейските сили. В това отношение в „Илиада“ му прилича само Зевс, който на Олимп и на Ида е изправен пред подобни проблеми.

Разбира се, индивидуалното в Омировите характери е донякъде ефект от нашия прочит, от навика да възприемаме човека като индивидуалност. То се подсилва и от това, че разкъсваме епическия разказ, за да търсим тенденцията в характера, проявена в едно или в друго действие на героя, и често опростяваме тази тенденция. От друга страна обаче, Омир не просто има съзнание, че поначало хората се различават помежду си (срв. „Илиада“ 13, ст. 726–734), той се намира на етап, когато индивидуалното вече може да се изрази. Само че Омир не го показва отвътре като психология, а предимно външно, като вид първична стихия, проявена в принципното неразличаване на духовното, емоционално и физическото в човека.

Ахил

Той е може би най-сложният човешки образ в Омировото творчество. Вероятно го е създала неговата родина Тесалия от спомена за някакво божество и древни вождове. Митологическото му минало се помни отчасти в полубожествения произход и историята за чудното му закаляване в огъня на домашното огнище. Но изглежда най-вече го напомня стихийният му характер. Ахиловата енергия прилича на свръхчовешка. Омир я показва като разрушителна стихия. Опълчва се срещу струите на реката Ксант и я изпълва с трупове. Отървава се с помощта на Хера и Хефест, чиито пламъци връщат реката в коритото. Образът е очовечен, но дали пламъците на Хефест не са спомен за огнения дух Ахил, щом като героят свети и гори като пламък, когато се появява на вала, за да сплаши троянците. Физическата сила, жестокостта, своеобразната радост от разрушението, възторгът от разливането на силата по всяка вероятност са развити върху някаква митологическа основа.

Далечен плод на огъня-Ахил е може би и гневливостта му. У Омир тя е сведена до геройско чувство за чест. Преди да стане герой, като много други герои на един реален етап на развитие той може да е бил разбойник. Затова е естествено, че в караницата с Агамемнон в гласа му се дочуват разбойнически нотки. От една страна, той е пазител на реда, който нарушава Агамемнон; вождът не е прав да му отнема това, което веднъж му се е паднало при разпределението на плячката. От друга страна, в обвинението му се промъква една изживяна мярка. Щом като на Агамемнон като на върховен вожд се дава дял, който съответства на сана му, принципът, за който пледира Ахил, това, че всеки трябва да получи лично придобитото, придобива разрушителен смисъл.

Но старото е примесено в новото. По този начин се поражда сложността на характера. На думи Ахил се отказва да се подчини на военния обществен ред, но на дело го спазва в известна степен. Не си отива, както заплашва, че ще постъпи, а остава в края на стана. Удържа го съзнанието, че все пак е подчинен на Агамемнон, а в негово лице и на един човешки колектив. С просто противоречие между думи и дела стихийно индивидуалистичният характер на митологическия герой и разбойника се съчетават с колективистичния дух на епическото мировъзприятие. При това съчетаване индивидуалистичното не се осъжда, както става при подобен случай в „Махабхарата“. Въпреки че гневът на Ахил докарва беди на ахейците, героят няма съзнание, че е сгрешил. Колективистичният дух се утвърждава не с открита рефлексия, а по сюжетен вид като резултат на общата насока на събитията.

Ахил е първият герой на високото достойнство и в този смисъл първият трагически образ в древната елинска литература. Син на богиня, но кратковечен. Обичан от боговете, но далече от тях, защото е обречен на смърт. Като син на богиня му е дадено едно право — да знае какво му предстои, да може да избира. Това го прави образец за герой на трагедия. Принуден от обстоятелствата, не се колебае да предпочете славата в краткия живот пред безславното дълговечие.

Има и друг Ахил — капризен, сълзлив и мек. В общата система на образа мекотата се възприема като човечност и мъдрост. В девета песен той все още предпочита да опази живота си и нещо от това настроение е повторено в двадесет и четвърта песен, където именно в устата на Ахил Омир поставя тъжния мит за равенството на хората в обречеността. Това е последната степен в очовечаването на древната митологическа основа.

Един вид синхронна история, Ахил се е получил от наслагването на няколко представи за човешкото. Това, което за нас е с трагическо и трагедийно звучене, е станало вероятно постепенно с натрупване. В този смисъл традицията и Омир са работили заедно. Може би оформила се като неизбежно събитие, гибелта на героя при Троя предизвиква контраста на останалите събития, които са допринесли за окръглянето на образа. Най-лесно е да предположим кои от тях са родени от въображението на поета. Но така или иначе читателят не възприема героя на части или като резултат на еволюция. Той е със структура и цялостност, която вълнува. Както самият епос с поглъщането на разнороден материал прераства в модел за свят, така и образът на Ахил, поглъщайки разнороден човешки опит, получава смисъл на модел за индивидуалност и човешка съдба.

Терсит

В „Илиада“ Омир е създал една пародия на гневливостта на Ахил и един паралел на хромия бог Хефест, който разсмива боговете с куцукането си. Във втора песен срещу върховния вожд и другите водачи се нахвърля с обвинения гърбавият войн Терсит (ст. 212–277). Обвиненията са почти същите като тези на Ахил от началото на първа песен — Агамемнон ненаситен, обогатява се, без да е заслужил, а други търпят несгоди вместо него. Одисей спира глумите на Терсит, като го налага с жезъла си, а войниците изпрашат със смях вайканията и сълзите на гърбавия. Единственият случай в цялата поема, когато са показва човешка грозота, единственият отрицателен герой.

Като антипод на геройността, личността на Терсит също е единство на духовни и физически черти. Героите са храбри, умни и красиви. Терсит, обратно — физическата недъгавост има продължение в неговата душа, която, казва Омир, „въдеше разни слова непристойни“. Той е „опасен хулител“. Най-опасното му качество е, че вечно повдига крамоли, че бунтува. Дързостта му засяга най-висшето благо на войнското време — единението.

Терсит е може би Омирово създание, ако е невярно предположението, че е зает от подобна ситуация в по-ранна от „Илиада“ поема „Етиопида“. Името му означава „смел, дързък“, но Омир го наклонява към страничното значение „смел само на думи“. В „Илиада“ не се казва откъде е родом. По-късни митове правят от него етолийски принц, син на Аргий и роднина на Диомед. Обясняват недъгавостта му с това, че Мелеагър го бутнал от скалата, дето той се укрил от страх при лова на Калидонския глиган. Дават му благородно потекло може би поради факта, че влиза в разпра с вождовете и в този смисъл не може да бъде обикновен войн. Според Платоновия диалог „Горгий“ обаче той е обикновен човек. Разбирало се от това, че не бил представен да се мъчи в Тартара, където се наказвали само изтъкнати люде.

В образа на Терсит се преплита може би две исторически истини. От една страна, с образа на недъгавия войн се представя пластично отрицателното отношение към рушителя на колективния ред, от друга страна, Терсит изразява възможните действителни недоволства в Омировата съвременност, начеващите брожения, които следват общественото разслояване. Неслучайно сцената е в епизода, когато войните побягват към корабите, зарадвани, че ще се върнат по домовете си. Това прилича на бунт. И в гласа на Терсит се дочуват бунтарски нотки. Друг е въпросът, че неговата фигура се възприема чисто отрицателно. Недоволството е само отделен глас и изключение. Представя се косвено, като физически и нравствен недостатък.

Хектор

Хектор е особен случай. Според голям брой изследователи той е Омирово творение. Гръцкото му име, свързано с глагола „имам, държа“ (echo), говорело, че не е от Троя. Според други героят съществувал в елинските предания преди Омир. Поетът го излъчил между многото синове на Приам поради причина, която е неизвестна. Името му се чете в архивите върху глинени таблички от Пилос, показват гроба му в Тива. Навярно е типическо положение, разработено от Омир. Всички са единодушни, че към него поетът се отнася с особена привързаност — един от редките случаи, когато пристрастието се чувства.

Хектор също е оцветен митологически. В разгара на битката прилича на змей, Омир го сравнява с черен орел. У него няма нищо по-малко от стихийността на останалите герои — сече глави, опива се от надмощието, присмива се надменно, когато надвива врага. Или отстъпва уплашен пред голяма опасност. Той е войн в архаичния смисъл на думата. Като всички други неотстъпно следва съветите на божеството.

Но в него има и друг глас — има съзнание, че брани родината, води го чувство за дълг. Вижда съдбата си през участта на Троя като грък от епохата на класиката. Оттук и основанието да се смята за първия патриот в елинската литература. За разлика от ахееца Диомед той не воюва за облага, страстта му е да прогони враговете. Дори ожесточенията му са подкладени патриотически. В тази връзка в укорите към Парис трябва да добавим загрижеността за общото дело и грижата троянските жени да се помолят на Атина за благото на града. Но не бива да преувеличаваме. Подобни неща вършат Менелай и Агамемнон.

По-скоро се открояват думите, които Хектор отправя преди двубоя към Ахил. Те са между силните доказателства, че поетът Омир знае какво следва в текста и действа като автор. Така или иначе, като моли да не сквернят телата си, Хектор се издига над варварския обичай на грубото засищане на гнева, проявява грижа за по-цивилизован ред. В този смисъл е противоположност на Ахил, както изобщо по-цивилизованата Троя противостои на варварския ахейски лагер.

Хектор и Андромаха

Една сцена в шеста песен на „Илиада“ е символ на тази цивилизованост — срещата на Хектор с Андромаха при Скейските порти. Искреността на разговора е нещо реално и естествено. Във времето на поета еолийската жена се радва на свобода, каквато няма по-късно дори в класическа Елада. От друга страна, сцената се натоварва с моделни извънвремеви значения.

Като скулптурна група застават Хектор, Андромаха и слугинята с малкия Астианакс в ръце. Събира ги взаимната загриженост. Хектор се вглежда в детето, усмихва се, Андромаха заплаква и улавя съпруга за ръката. Жестът е пестелив. Обърнал се към детето, Хектор забравя Андромаха. Поема сина и го целува. С пожеланията, които изказва за бъдещето му, е издадена колективната подкладка на неговата обич. Хектор вижда в Астианакс бъдещия цар на Троя, онзи, който ще изрази в личността си достойнството и силата на града. Той обича в своето дете народа си. Тази сцена е пластичен израз на Хекторовото народолюбие.

Но тя не е алегория за патриотизма на героя, а символ, в който народолюбието и обикновената бащина обич са свързани неразличимо и напълно равностойно. Оттук и пластичната сила на сцената, красотата на символичното движение на детето от слугинята през баща към „уханните пазви“ на майката. Детайлите са означени едновременно в общочовешки и в конкретноисторически план. Понеже личността Хектор у идентична с първородния син на троянския цар Приам и следователно с щастието на родината, неговата обикновена бащина обич става идентична с надеждите и целите на държавата.

Още по-очевиден е този механизъм в отношението на Хектор към Андромаха. Хектор само я погалва. Той го прави, защото се нажалява. Измъчва се донякъде от противоречието на чувство и обществен дълг. Боли го за съдбата на Андромаха, това, че може би ще остане вдовица, но го е срам да стои далече от битката. Мъчи го мисълта за робската участ на Андромаха. Предпочита да не доживее момента, когато някой ще каже, като я види обляна в сълзи: „Туй е жената на Хектор, който бе първи във боя.“ Обичта на Хектор говори чрез неговата войнска чест. Той обича неразличимо тази конкретна жена и съпругата на царския син Хектор, на когото е задължен да служи като на защитник на Троя и нейния народ.

За същото говори и обичта на Андромаха към Хектор. Тя го моли да остане зад градската стена, да пази живота си, защото без Хектор за нея е по-добре да не живее. Загубила е всичките си близки, той й е всичко. Тия думи не са само израз на привързаност. Те имат действително съдържание. Андромаха обича Хектор, защото чрез него тя става личност, обича го не само като индивид, когото по своя воля може да напусне.

Общочовешкото и конкретноисторическото, индивидуалното и колективното са неотделимо свързани в тази съпружеска обич. Но има и нещо повече, в което се търси проявата на почерка на поета — Хектор обича Андромаха с рядка за епоса духовност. Доказва го контрастът между срещата при Скейските порти и любовната сцена между Парис и Елена в същата песен. Хектор беседва с Андромаха като с равен. Той казва, че изпитва жалост най-вече за нея. Погалването, този на пръв поглед пестелив жест на привързаност, от антична гледна точка е дори разточителен. Цялата пластика на епизода е изпълнена с рядка духовна емоция, която зазвучава всеобщо и надвременно като химн на съпружеската обич.