Богдан Богданов
Омировият епос (26)

От народния певец към личния автор

Никога не ще бъде възможно да се установи точно приносът на дългата поредица аеди, подготвяли заетия от Омир епически материал. Уловима е само общата насока на делото им.

По всяка вероятност аедите съществуват в Микена. Те пеят по домове и в царски дворци и може би това, което разказва византийският писател Приск за изпълнение на певци в стана на хунския вожд Атила, напомня войнската строгост на микенското изпълнение. „Когато падна тъмнина и запалиха факли — разказва Приск, — пред Атила се явиха двама хуни и започнаха да пеят, прославяйки неговата победа и могъщество. Участниците в угощението устремиха своя взор към певците: много от тях бяха в нямо възхищение от пеенето. Когато почнаха да пеят за битката, младите изпаднаха в силна възбуда в тия, чиято възраст ги обричаше на бездействие, проливаха сълзи.“

И в микенско време навярно възпяват подвизите на своите царе още приживе. Сказанията за победи над съседни племена и далечни градове на Мала Азия. Своите песни той пее пак на тържествени угощения в богати домове и царски дворци. Те са по-малки от микенските, а царете им, действителни или мними потомци на Нестор и Агамемнон, държат на древните войнски сказания, понеже напомнят бляскавото минало. По това врем епосът има като основно настроение носталгията. В истинската носталгия по загубената родина започват да се примесват претенциите за Мала Азия, апетитите към някаква съвременна Троя, където ахейците побеждавали преди столетия. Аедът откликва на всичко. Със замогването на йонийските царе носталгичният тон отстъпва може би на по-войнствен. Новите военни победи възкресяват нещо от устремите на бляскавото микенско минало.

Не бива да се смята, че като пее на угощения на царе и следи намеренията на дребните йонийски владетели, аедът е нещо като дворцов поет. По това врем царят е още по-неотделен от народа, отколкото е в ахейското минало. Нещо от Омировите царе, които са на нивата, и Омировите царици и царски дъщери, които тъкат и перат, отговаря на духа на ранното йонийско време. Домът на царя е народен център и затова като обществено поведение аедът е народен поет.

При това царската власт в Йония упада, отстъпва на аристократическа, но все пак гражданска уредба. В съответствие с това обществено развитие в един момент аедът излиза на градския площад. На пазарището изпълнението му придобива открито народен характер. Откликва на повече слушатели, реагира на по-сложен обществен интерес. Съвременният свят е по-общителен и не толкова войнствен. Пътува се надалече по море. В пристанищата на Йония се стичат отново стоки и хора както преди петстотин години в микенската старина. Заедно с това в изпълнението на аеда се промъкват първите авторски нотки. Съчетаването на верността към старината с уважението към своето време правят задачата на певеца трудна, а оттук и неговия личен принос за решаването й — по-голям. Този компромис провокира появата на личния автор.