Фин
Мистър Бог, тук е Ана (9)

— Това голяма стъпка ли беше? — попита Ана, както си вървяхме по улицата и играехме игра, която сами бяхме измислили.

— Не много — отвърнах аз.

— За мен беше голяма.

— Това е, защото си фъстъче — усмихнах се аз.

— Леля Доли каза, че съм голяма.

— Сигурно е искала да каже, че си голяма за възрастта си — отговорих.

Като обяснение това не я задоволи ни най-малко. Тя се обърна към мен с ръце на кръста. Почти можех да видя как мисловния й апарат го сърбеше от къделите думи, кълбящи се в ума й.

— Това не значи нищо — отсече тя като съдия, който си слагаше черната шапка.

— Значи — опитах се да обясня, — значи, че в сравнение с много други момиченца на пет години и половина ти си по-голяма от повечето.

— Да, обаче ако тези момичета бяха на десет години, аз щях да съм по-малка, нали?

— Би могло.

— Ако бях единствена, нямаше да съм по-малка или по-голяма, нали? Щях да си бъда просто аз, а?

Кимах в знак на съгласие. Вече чувствах прилива, чувствах, че ме дърпа нанякъде, и затова опитах с едно последно изречение, преди да бъда напълно потопен:

— Виж, Фъстъче, думи като по-голям, по-прекрасен, по-малък или по-сладък не се използват, ако нямаш други неща, с които да ги сравниш.

— Но тогава не можеш, невинаги — в гласа й звучеше увереност.

— Не можеш какво? — попитах аз.

— Не можеш да сравняваш Мистър Бог — изстреля тя картечния си откос. — Няма двама Мистър Бог и затова не можеш да ги сравниш.

— Хората не сравняват Мистър Бог със себе си.

— Знам — изхихика се тя на усилията ми за самозащита.

— Тогава защо се препираш?

— Щото, щото те сравняват себе си с Мистър Бог.

— Това е все същото.

— Не е.

Смятах, че съм спечелил специално тази битка, защото въпросите ми я бяха принудили да направи грешен ход. В крайна сметка тя се бе съгласила, че хората не сравняват Мистър Бог със себе си, а от това следваше, че не сравняват и себе си с него. И й го казах. Бях готов да се почувствам първенец на класа и пуснах с пълен напред непотопяемия си боен кораб с думите:

— Ти каза, че хората СЕ сравняват, а трябваше да кажеш, че НЕ СЕ сравняват.

Ана ме погледна. Аз бях нащрек за своите оръдия. Знаех, че съм прав, но трябваше да съм готов, за всеки случай. Ана ме погледна и непотопяемият ми боен кораб просто се стопи. Помня, че се почувствах зле, задето тя сама си беше сложила белезници със собствените си аргументи; че отчасти аз бях виновен и че се бях зарадвал на победата си. Тя се приближи, обви ръце около мен и зарови глава в гърдите ми. Помислих си колко ли уморена се чувстваше от цялото това мислене и колко ли разочарована, защото „не го беше схванала“. Всички врати на склада ми за любов и утеха бяха широко отворени и аз я прегърнах. Тя ме притисна леко, за да покаже, че разбира.

— Фин — каза тихо тя, — сравни две и три.

— Едно по-малко — промърморих доволно.

— Ъхъ. Сега сравни три и две.

— Едно повече.

— Точно така, едно по-малко е същото като едно повече.

— Аха — измърморих, — едно по-малко е същото като… Хей! — Изведнъж тя се оказа на десет метра от мен, които ми се струваха два пъти повече от ликуването и победните й викове. — Не е същото — извиках след нея.

— Същото е — измуча тя в отговор.

Подгоних я към къщи измежду сергиите и количките на пазара. Не можах да я хвана. Тя беше толкова по-малка от мен, че се промъкваше през места, през които не можех да се промуша физически, а може би поради това — и мислено.

Същата вечер, докато седяхме върху оградата на гарата и гледахме преминаващите влакове, аз казах:

— Това май беше едно от прословутите ти стъкълца, а? — Тя издаде някакъв звук, който приех за „да“. След малка пауза продължих: — С колко стъкълца си се натоварила?

— Имам милиони, но те са само за игра.

— А онези, от които не си могла да се отървеш?

— Могла съм.

— Могла си какво?

— Да се отърва от тях.

— Мислиш си, че знаеш повече от Преподобния Касъл?

— Не.

— Той има ли стъкълца?

— Да.

— А как така ти си нямаш?

Един локомотив, маневриращ по линията, провъзгласи присъствието си с пара и писък. Усмихнах се, като си помислих, че машината и Ана можеха да имат някаква връзка. И двете използваха една и съща техника. Машината теглеше вагоните, а Ана ме караше да й задавам въпросите, на които искаше да отговори.

Тя нямаше нужда да мисли, за да ми даде отговор. Отдавна го беше приготвила и просто чакаше подходящ момент, за да го поднесе. А и не го правеше с много шум.

— О, защото не се страхувам.

Е, това беше може би най-непостижимото изречение, което може да бъде изречено. Непостижимо, защото беше абсолютно в целта. Непостижимо, защото струваше дяволски много. Непостижимо, защото цената на това да не се страхуваш, е ДОВЕРИЕТО. А каква дума е това само! Опитайте се да го дефинирате и се обзалагам, че няма да улучите. То е повече от сигурност, повече от защита, не принадлежи на невежеството, нито пък на знанието. То е просто способността да излезеш от твърдението „Аз съм центърът на всички неща“ и да позволиш на нещо или на някого да го заеме. А що се отнася до Ана, тя просто се бе оттеглила и позволила на Мистър Бог да се настани на централното място.

От дълги години насам притежавам една малка играчка, нещо, върху което обичам да размишлявам и което запалва в мен искрата на идеите. Това са просто два кръга от тежка медна тел, свързани като верига. Играя си с тях толкова често, че понякога дори забравям, че ги държа в ръцете си.

Един ден ги бях хванал така, че двата кръга се намираха под прав ъгъл. Ана посочи единия кръг и каза:

— Знам какво е това — това съм аз. А това е Мистър Бог — посочи тя другия кръг. — Мистър Бог минава точно през моята среда и аз минавам точно през неговата среда.

И точно така си беше. Ана бе осъзнала, че мястото й е в средата на Мистър Бог, а неговото място е в нейната среда. И, разбира се, твърдението й „Защото не се страхувам“ бе напълно искрено. Така бе устроена — картината за състоянието на нещата я задоволяваше — и аз й завиждах.