Фин
Мистър Бог, тук е Ана (6)

Едно от другите вълшебни килимчета на Ана беше микроскопът. Той разкриваше един миниатюрен свят, като едновременно с това го правеше огромен. Един свят с чудновати форми и мотиви, свят пълен със същества, твърде малки, за да бъдат видени с просто око. Дори прахта изглеждаше чудесно.

Преди Ана да се впусне в тези скрити светове, Мистър Бог й беше само приятел и събеседник. Но сега! Е, сега вече беше отишла твърде далеч. Ако Мистър Бог бе направил всичко това, тогава той бе нещо по-голямо, отколкото бе очаквала. Това трябваше да се обмисли.

През следващите няколко седмици активността намаля. Тя все още си играеше с другите деца на улицата, продължаваше да бъде мила и вълнуваща както винаги, но стана по-склонна да се усамотява високо на дървото в двора, като допускаше само котката Боси. Накъдето и да погледнеше, от всичко имаше все повече и повече.

През тези няколко седмици Ана направи ревизия на всичко, което знаеше, като се разхождаше и нежно докосваше всичко около себе си, сякаш търсеше следа, която може би бе пропуснала. Не говореше много през този период. Отговорите й на въпроси бяха възможно най-прости, като се извиняваше с най-нежната си усмивка и казваше без думи: „Извинявай. Ще ти обърна внимание веднага щом разплета тая гатанка“. Най-после всичко излезе наяве. Тя се обърна към мен и каза:

— Мога ли да си легна с теб тази вечер? — Кимнах. — Сега — рече тя.

Скочи от скута ми, хвана ме за ръката и ме задърпа към вратата. Аз я последвах.

Не съм ви казвал как Ана решаваше проблемите си, нали? Ако се сблъскаше със ситуация, с която не бе успяла да се справи лесно, можеше да се направи само едно — да си свали дрехите. И ето ни вече в леглото. Уличната лампа осветяваше стаята, Ана бе хванала главата си с ръце и здраво забила лакътчета в гърдите ми. Аз чаках. Тя пожела да остане така около десет минути, като подреждаше аргументите в главата си. След това ги изстреля направо.

— Мистър Бог е направил всичко, нали така?

Нямаше смисъл да казвам, че не знам. Казах да.

— Дори праха и звездите, и животните, и хората, и дърветата, и всичко, и бамбулките? — Бамбулките бяха онези малки същества, които бяхме гледали под микроскопа.

— Да, той е направил всичко — отвърнах аз.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Мистър Бог обича ли ни истински?

— Разбира се — отговорих. — Мистър Бог обича всичко.

— О — каза Ана, — ами тогава защо позволява нещата да се нараняват и умират? — Гласът й звучеше така, сякаш беше предала свещено доверие, но въпросът беше вече в мислите й, така че трябваше да бъде изречен.

— Не знам — отговорих аз. — Има толкова неща за Мистър Бог, които не знаем.

— Добре тогава — продължи тя, — щом има толкова много неща, които не знаем за Мистър Бог, откъде знаем, че ни обича? — Вече бях сигурен, че това бе един от „онези“ въпроси, но слава богу тя не очакваше отговор, защото продължи: — Онези бамбулки мога да ги обичам, докато се пукна, но те няма да разберат, нали? Аз съм милиони пъти по-голяма от тях, а Мистър Бог е милиони пъти по-голям от мен — и как да разбера какво прави той?

Тя остана мълчалива за момент. Точно тогава си помислих, че хвърля последен поглед към детството. След малко продължи:

— Фин, Мистър Бог не ни обича! — тя се поколеба. — Не ни обича съвсем, разбираш ли? Само хората могат да обичат. Аз обичам котката Боси, но тя не ме обича. Аз обичам бамбулките, но те не ме обичат. Аз обичам теб, Фин, и ти ме обичаш, нали? — Притиснах я до себе си. — Ти ме обичаш, защото ти си хора. Аз обичам Мистър Бог истински, но той не ме обича.

Това звучеше като погребален звън. „Гръм и мълнии, помислих си, защо трябва да се случва на хората? Ето, сега тя загуби всичко.“ Но аз грешах. И с двата си крака тя бе стъпила здраво на следващото стъпало.

— Не — продължи Ана, — не, той не ме обича. Не както ти ме обичаш. Различно е — милиони пъти повече.

Фин, ти можеш да обичаш най-добре от всички хора на света. И аз също, нали? Но Мистър Бог е различен. Разбираш ли, Фин, хората могат да обичат само отвън, но Мистър Бог може да обича точно отвътре и Мистър Бог може да те целуне точно отвътре и затова е различен. Мистър Бог не е като нас. Ние сме малко като Мистър Бог, но все още не съвсем.