Фин
Мистър Бог, тук е Ана (16)

Един ден се случи нещо ново. Ана написа големи главни букви на листове картон и ги постави на ъгъла на огледалото, а после влезе вътре.

— Това е смешно! — Главата й се извъртя, така че да погледне първо в дясното огледало, а после се обърна към лявото. — Това е много смешно — говореше тя на себе си. — Следващото е наопаки, обаче другото е налице.

Някои от отразените букви изглеждаха написани отзад напред, а други се виждаха такива, каквито са. Тя отстрани тези, които бяха на обратно и остави само правилните, а те бяха: A, H, I, M, O, T, U, V, W, X, Y.

Промъкнах се по-близо до нея и небрежно разрових купчинката листове с правилни букви, докато намерих А. Поставих листа на масата и разполових ъгъла на А с едно огледало. Ана погледна, после взе огледалото от ръцете ми и опита сама. След това провери и другите букви. Това я погълна за около час и накрая заяви:

— Фин, ако половинката в огледалото е същата като половинката на масата, тогава буквата не се променя. „О“ е най-смешната, защото можеш да я обръщаш по много начини.

Ана беше започнала схватка с осите на симетрия. Това беше нова игра, имаше нови чудеса за гледане. Някои неща изглеждаха наопаки или поне от ляво на дясно, а някои — не.

Направихме си огледална книга джобен формат и я носехме навсякъде със себе си. Бръмбарчета и буболечки бяха нежно въвеждани в огледалната книга, както и листа, семенца, трамвайни билети. Ами че да, човек можеше да прекара целия си живот в правене на това. Ана се чудеше дали можем да видим предмета от всичките му страни, затова си направихме огледален куб. На едната му страна имаше шпионка, а нещата бяха спускани вътре вързани на конец. Трябваше и там да сложим светлина, защото бе тъмно, и тогава можехме да гледаме нещо от всичките му страни.

Открихме нови видове налудничава аритметика, която имаше смисъл, ако сте готови да живеете в тези налудничави светове. Трябва да си признаем, че от тази страна на огледалото нещата стават доста сложни и опасни, но докато поддържате мисълта, че всичко това е огледална работа, това е единственото, което има значение.

Една вечер стигнахме до извода, че огледалната книга бе нещо повече: тя бе книга на чудесата. Речникът на Уийкли казваше, че думата „огледало“ (mirror) произлиза от латинското „mirari“ — „чудя се“, а думата „чудо“ (miracle) идва от латинското „mirus“ — „чудесен“. Знаехме, че Мистър Бог беше създал човека по свой образ, така че би ли могло? Възможно ли беше?

— Той може би е направил голямо огледало, Фин!

— Защо ще го прави?

— Не знам, но може и да го е направил.

— Би могъл.

— Може би ние сме от другата страна.

— Как така от другата страна?

— Може би сме обърнати наопаки.

— Това е страхотно, Фъстъче.

— Ето затова възприемаме всичко на обратно.

— Да, наистина.

— Като числата.

— Като числата ли?

— Да, числата в огледалото.

— Как така?

— Числата в огледалото — те са „минус“ числа, а не „плюс“ числа.

— Не те разбирам, Фъстък. Какво искаш да кажеш?

Ана взе лист хартия и молив и написа: 0, 1, 2, 3, 4, 5.

— Това са плюс числата. Ако сложиш огледалото на мястото на 0, тогава числата излизат 5, 4, 3, 2, 1. Те са минус числата.

Дотук следвах обясненията. Отразените числа бяха минус числа. Тя продължи.

— Хората са минус хора.

— Чакай — вдигнах ръка аз. — Не го разбирам това с минусите.

Тя скочи от стола и след малко домъкна един куп книги. Седна отново и тупна с ръка по масата.

— Това е нула — информира ме тя относно масата. — Това е нула и това е огледалото.

— Добре, дотук разбрах. Това е огледалото — тупнах и аз по масата. — И после какво?

Тя постави една книга на масата.

— Това е плюс едно — обясни, като ме гледаше внимателно. Аз кимнах. Тя сложи втора книга отгоре. — Това е плюс две. — Аз кимнах отново. — Това е плюс три, плюс четири… — Купчината ставаше все по-висока. Когато се увери, че съм разбрал обясненията ?, с един замах бутна книгите и ги събори на пода. — Ето сега! — Очевидно бяхме стигнали до трудния момент.

— Къде има минус книга? — попита тя. Въпросът беше зададен с ръка на кръста и наклонена глава.

— Убий ме — казах, — не разбирам.

Тя отново удари по масата няколко пъти.

— Отдолу. Тя е там долу.

— О, да, разбира се. Там долу. — Нямах идея какво означаваше „ДОЛУ“ и й го казах.

— Книга минус едно е дупка, голяма колкото една книга, а книга минус две е дупка, голяма колкото две книги. Не е трудно — каза тя.

Наистина не беше, особено когато хванеш нишката, така че аз опитах:

— Значи книга минус осем е голяма колкото осем книги.

Тя продължи с наставнически глас:

— Ако имаш дупка с размера на книга минус десет и ако имаш петнайсет плюс книги, колко книги общо имаш?

Започнах да пускам петнайсетте плюс книги надолу през дупката една по една и наблюдавах как изчезват. Загубих десет и ми останаха пет.

— Пет — обявих аз, — но какво общо има това с минус хората? — Смалих се с около метър под съчувствения й поглед и едва успях да се задържа да не хлътна в дупката.

— Ако хората — натърти тя — са огледални хора, значи те са минус хора.

Това е очевидно, толкова очевидно, че трябва да си идиот да не го забележиш! Всички знаем, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, а образите се намират в огледалото. Огледалото ви обръща отзад напред или от ляво на дясно. Образите са минус неща. Така че, ако сглобим всичко това, излиза, че Мистър Бог Е БИЛ и Е от едната страна на огледалото. Той е от страната плюс. Ние сме от другата страна, значи сме минус. Би трябвало да го знаем. Когато мама поставяше малко дете, учещо се да ходи, на земята и се отдръпваше назад, тя го правеше, за да го окуражи да тръгне към нея. Така прави и Мистър Бог. Той ни поставя на минусовата страна на огледалото и ни моли да намерим пътя към положителната страна. Разбирате ли, той иска да сме като него.

— Минус хората живеят в дупки.

— Сигурно — допуснах аз. — Какви дупки?

— Различни.

— Да, сигурно са различни, но как?

— Някои са големи, някои — малки. Всички с различни имена.

Тя се разхождаше около дупките и четеше имената, които срещаше по пътя: „Лаком“, „Лош“, „Жесток“, „Лъжец“ и т.н. От нашата страна на огледалото всичко бе осеяно с дупки с различна дълбочина и хора, които живееха на дъното им. От страната на Мистър Бог се намираха съответните купчини от какво ли не, готови да запълнят дупките, стига да помолеха за това. Купчините също имаха имена, като „Благородство“, „Щедрост“, „Истина“. Колкото повече запълваш дупката си, толкова повече се приближаваш към страната на огледалото, където е Мистър Бог. Ако успееш да запълниш дупката си и ти остане съвсем малко, е тогава съвсем сигурно се намираш на положителната страна.

Вие, разбира се, съзнавате, че Мистър Бог поглежда в огледалото и вижда всички ни, но ние не можем да го видим. Искам да кажа, че образът в огледалото не може да види това, което го гледа. Както казваше Ана, „Отражението на лицето ти не може да те види, нали?“. От време на време Мистър Бог намира за подходящо да направи нещо за нечия дупка, той… той просто я запълва. И това нещо ние наричаме чудо (miracle)!

Мистър Бог присъстваше на всеки разговор и той със сигурност ставаше все по-удивителен. Фактът, че чуваше и разбираше всички молитви на всички езици, бе нещо наистина поразяващо. Но дори това бледнееше пред чудесата, които Ана откриваше едно след друго с всеки изминат ден. Може би най-чудесното от всички чудеса бе това, че той ни бе дарил способността да откриваме и разбираме тези чудеса. Ана смяташе, че Мистър Бог пише историята на своето творение. Той бе измислил сюжета и знаеше съвсем точно как се развиват нещата. Наистина не можехме да му помогнем в тази част, но поне можехме да му обръщаме страниците. И Ана обръщаше страница след страница.