Фин
Мистър Бог, тук е Ана (26)

Изглеждаше почти сигурно, че войната ще започне. Разложението, което тя носеше, се разпростираше навсякъде. Стените, на които децата играеха с топка, се бяха превърнали в табла за военни бюлетини. Инструктираха ни за правилата на нова игра.

Инфекцията на войната се разпространяваше и сред децата. Топките вече не бяха неща, които подскачат, а се бяха превърнали в бомби. Бухалките за крикет изпълняваха ролята на картечници. Деца с разперени встрани ръце пикираха из въображаеми небеса с викове „ра-та-та-тат“ и взривяваха вражески самолети или вражески войници. С последен вик „уий-й-й-бум“ дузина деца умираха в престорена агония. „Бам, убит си!“

Ана ме държеше здраво за ръка и се притискаше към мен. Тя не можеше да играе такива игри. Измислицата и преструването се отнасяха до нещо действително и именно тази действителност Ана виждаше толкова добре.

Тя ме дръпна за ръката и влязохме вкъщи, а после отидохме в задния двор. Гледаше ме с широко отворени очи, докато протягаше ръка, за да хване моята. Лицето й трепна.

— Защо, Фин? Защо? — питаше ме тя и търсеше отговор на лицето ми.

По-късно същата вечер, когато Ана вече се бе приготвила да си ляга, й предложих да спи при мен. Исках да я утеша, да я защитя. Господи, колко лесно е да се залъгваш, колко лесно е да маскираш собствените си страхове, като си представяш, че те принадлежат на някой друг. Знаех много добре, че бях загрижен за нея, че усещах вътрешното й безпокойство и че бях готов да направя всичко възможно, за да я утеша. Едва по средата на нощта осъзнах доколко аз се нуждаех от уверенията й, че всичко е наред, доколко нейната трезвост ме правеше защитен. Макар че бе толкова малка, тогава я видях, както я виждам сега — най-разумното, най-непоклатимото и най-прямото същество. Способността й да пренебрегва излишната информация, да отстранява безполезните заврънкулки и да разкрива сърцевината на нещата беше наистина вълшебна.

— Фин, аз те обичам.

Когато Ана каза това, всяка дума беше покъртена от пълнотата на смисъла, който бе вложила в нея. Нейното „аз“ беше цялостност. Каквото и да означаваше това „аз“, Ана бе изпълнена със съществуване. Това „аз“ беше чисто и единно.

Когато използваше думата „обичам“, тя не беше сантиментална или сълзлива. Тя бе пълна с движение, смелост и окуражаване. За Ана любов означаваше да забележиш съвършенството у другия. Ана ВИЖДАШЕ човека във всичките му части. Ана виждаше истинското „ТИ“. Това е нещо, което трябва да се преживее: да бъдеш виждан като ТИ ясно и определено, без нищо скрито. Прекрасно и страшно. Винаги бях мислил, че само Мистър Бог може да те вижда толкова ясно, в цялата ти пълнота. Но пък Ана се стремеше с всички сили да бъде като Мистър Бог, така че може би трикът успява само ако много се упражняваш.

Общо взето, мислех, че разбирам отношението на Ана към Мистър Бог, но в един аспект имах пълна засечка. Може би отговорът беше скрит в думите „… задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци“. Как успяваше да го прави, наистина не зная, но по някакъв начин тя беше прехвърлила стените на Божието величие и се намираше от другата страна. Мистър Бог беше „сладурче“. Мистър Бог беше радост, Мистър Бог беше обичлив. За Ана той бе съвсем ясен и прост, не й създаваше никакви проблеми с разбирането на неговия характер.

Ана виждаше, различаваше, признаваше и се подчиняваше на всички онези атрибути на Бога, които толкова много се дискутират. Мистър Бог бе създателят на всички неща, всемогъщ, всевиждащ, намиращ се в самата сърцевина на всичко… освен… И точно това изключение Ана виждаше като ключа към цялото нещо. Това изключение беше смешно, вълнуващо и го правеше толкова симпатичен.

Това, което озадачаваше Ана, бе, че никой не го бе забелязал дотогава — или поне, ако го бяха забелязали, никой не искаше да говори за това. Чудно, защото за Ана това бе толкова странно, че само Мистър Бог би могъл да го измисли. Всички други качества на Мистър Бог, качествата, за които толкова често се говори в църквата и в училище, бяха великолепни, невероятни и, хайде да си признаем, малко страховити. Тогава той отишъл и направил това нещо. И това нещо го направило толкова обичлив, смешен и весел.

Ако искате, бихте могли да отречете съществуването на Мистър Бог, но пък никое отрицание не променя факта, че Мистър Бог е. Мистър Бог е; той Е самата сърцевина на нещата и ето тук ставаше смешно. Разбирате ли, трябва да осъзнаем, че той е всички тези неща, а това означава, че ние сме в собствения си център, не Бог. Бог е нашият център, но ние сме тези, които осъзнават, че е така. И това ни прави някак вътрешни за Мистър Бог. Ето това беше странната природа на Мистър Бог: че макар да се намира в центъра на всички неща, той чака извън нас и чака, за да влезе. Ние сме тези, който отварят вратата. Той не изкъртва вратата, за да влезе. Не, той чука и чака.

Наистина се иска да си супер Бог, за да го измислиш, но той го е направил. Както казваше Ана: „Това е много смешно. Прави ме да изглеждам много важна, нали? Помисли си само — Мистър Бог да заема второ място!“.

Ана никога не се задълбочи в проблема за свободната воля. Предполагам, че бе твърде малка за това, но тя беше стигнала до сърцевината на нещата: Мистър Бог заема второ място — какво нещо само!