Фин
Мистър Бог, тук е Ана (23)

Смъртта не бе нещо, за което трябваше да се вдига толкова шум. Умирането можеше и да бъде някакъв проблем, но не и ако си живял истински. Умирането изискваше известна подготовка, а единствената подготовка за смъртта е истинският живот. Като подготовката, която баба Хардинг бе направила в своя живот.

Бяхме седели с Ана и държали ръката на баба Хардинг, когато тя умря. Тя бе щастлива да умре не защото бе имала тежък живот, а защото бе била щастлива да живее. Тя се радваше, че скоро ще има почивка не защото беше изтощена от работа, а защото искаше да сложи ред, да подреди деветдесет и три години красив живот, искаше да го преживее целия отново.

— Това е, като да се обърнеш отвътре навън, милинките ми — беше казала тя.

Баба Хардинг умря усмихната по средата на описанието на Етинг Форест, което й четях, една ранна лятна утрин. Умря щастлива, защото беше живяла щастливо. Това бе вторият път, когато баба Хардинг отиде на църква.