Фин
Мистър Бог, тук е Ана (20)

Що се отнася до езика, Ана бе убедена, че той може най-общо да се раздели на две части: една част въпроси и една част отговори. От двете части, тази с въпросите беше най-важната. Частта с отговорите носеше известно удовлетворение, но не бе дори наполовина толкова важна, колкото въпросите. Въпросите бяха като вътрешно гъделичкане, подтик да се върви напред. Въпросите, истинските въпроси, имаха нещо в себе си — рисковано бе да си играеш с тях, но бяха вълнуващи. Никога не беше съвсем сигурно къде ще се приземиш.

Ето това създаваше проблеми в места като училището и църквата. Те, изглежда, бяха по-заинтересувани от отговорите, отколкото от въпросите. Проблемите, които църквата и училището създаваха, бяха огромни заради отговорите, които ни даваха. Разбира се, можеш да си направиш въпрос според получения отговор, но бедата беше, че толкова често този въпрос нямаше къде да се приземи — просто продължаваш да падаш и падаш до безкрай.

Това, което отличаваше истинските въпроси, бе, че те се приземяват някъде. Както казваше Ана, можеш да зададеш въпроса: „Обичаш ли да кливкаш?“. Той определено прилича на въпрос, звучи като въпрос, но „не се приземява никъде“. Ако предположите, че действително се приземява някъде, ами че можете да продължите да задавате въпроси за това цял живот и в края на краищата пак да не стигнете никъде.