Фин
Мистър Бог, тук е Ана (24)

Една нощ се събудих от вик на отчаяние, който идваше иззад завесата. Отидох при Ана и я прегърнах. Първата ми мисъл бе, че сънува кошмар. Люлеех я нежно в прегръдката си и правех онзи вид звуци, които означават „Всичко е наред“. Бях я прегърнал здраво, за да я утеша, но тя се изскубна от ръцете ми и се изправи на леглото. Бях малко уплашен и не знаех какво да правя при този обрат на събитията. Запалих газовата лампа. Нещо лошо ставаше вътре в мен.

Ана стоеше на леглото с широко разтворени очи и див поглед, сълзите се стичаха по бузите й, а двете й ръце бяха притиснали устата, сякаш за да заглушат някакъв вик. Стори ми се, че всички познати предмети в стаята изчезнаха в безкрайността и светът се разпадна в безформие.

Опитах се да кажа нещо, но нищо не излизаше от устата ми. Това бе един от онези безумни моменти: умът ми препускаше в кръг, но тялото ми бе напълно изключено. Опитах се да направя нещо, но бях като вкаменен. Това, което ме плашеше истински, бе, че Ана не ме виждаше. Аз не присъствах за нея; не можех да й помогна. Разплаках се, не знам дали плачех за нея или за себе си. Каквато и да бе причината, отчаянието ме обзе. Внезапно от моята изпълнена със сълзи бездна, чух гласа на Ана.

— Моля те, моля те, Мистър Бог, научи ме да задавам истински въпроси. О, моля те, Мистър Бог, помогни ми да задавам истински въпроси.

В един миг, който ми се стори вечност, видях Ана като пламък и изтръпнах при осъзнаването на уникалността да бъда себе си. Никога няма да разбера как успях да издържа този миг, защото силата ми тогава не бе достатъчна за такова преживяване. По някакъв странен и мистериозен начин за пръв път аз „виждах“.

Изневиделица почувствах ръка върху лицето си, мека и нежна. Ръка, която избърсваше сълзите ми, и един глас, който казваше:

— Фин, Фин.

Стаята започна отново да се сглобява и всички неща отново се появиха.

— За какво плачеше, Фин? — попита Ана.

Не знам защо, може би от чист страх, но започнах да псувам, студено и без да си подбирам думите. Всяко мускулче на тялото ми ме болеше и трепереше. Устните на Ана бяха върху моите, а ръката й — около врата ми.

— Не псувай, Фин, всичко е наред, всичко е наред.

Опитвах се да проумея този ужасен и красив миг, опитвах се да се върна обратно към нормалността и това бе като слизане по безкрайна стълба. Ана отново ми говореше.

— Радвам се, че се върна, Фин — прошепна тя. — Обичам те, Фин.

Исках да кажа „и аз“, но нищо не се получи. По някакъв странен начин бях изправен пред два пътя едновременно. Исках да се върна сред предметите, които познавах толкова добре, и в същото време исках отново да преживея този миг. От мъглата на объркването си почувствах, че ме водят към леглото ми, напълно изтощен. Легнах, като се опитвах да намеря смисъла на всичко това, да открия някаква начална точка, от която можех да започна да задавам въпроси. Но, изглежда, светът не искаше да се подреди в никакъв разумен порядък. Една чаша чай, поставена в ръката ми, обаче го накара да се върти отново по нормалния начин.

— Изпий го, Фин, изпий го целия.

Ана седеше на леглото, облечена в синия ми пуловер върху пижамата си. Тя бе направила чая, горещ и сладък, по една чаша и за двамата. Чух драскането на кибритена клечка и кашлянето на Ана, докато ми запалваше цигара, която напъха между устните ми. Аз се надигнах на лакът.

— Какво се случи, Фин?

— Един бог знае — казах аз. — Ти заспала ли беше?

— Отдавна съм будна.

— Помислих си, че имаш кошмар — измърморих аз.

— Не — отговори тя. — Казвах си молитвите.

— Както плачеше… си помислих…

— Затова ли се разплака?

— Не знам, сигурно. Стори ми се, че изведнъж всичко стана празно. Странно беше. За момент си помислих, че гледам себе си. Беше болезнено.

Тя не каза нищо за известно време, а после тихо рече:

— Да, знам.

Бях твърде уморен, за да се подпирам на ръката си, и изведнъж се оказах с глава, облегната на ръката на Ана. Това не ми се струваше правилно, трябваше да е обратното, но не беше и аз осъзнах, че ми харесва — точно това исках. Останахме така дълго, но имаше въпроси, които исках да й задам.

— Фъстъче, защо молеше Бога за истински въпроси?

— О, просто е тъжно, това е.

— Кое е тъжно?

— Хората.

— Разбирам. Кое им е тъжното?

— Хората трябва да помъдряват, като порастват. Боси и Пач (котката и кучето) помъдряват, но не и хората.

— Така ли мислиш?

— Да — отвърна тя. — Кутиите на хората стават все по-малки.

— Кутиите ли? Това не го разбирам.

— Въпросите са в кутии — обясни тя — и отговорите, които получаваш, отговарят на размера на кутията.

— Това ми е трудно, обяснявай още.

— Не е лесно да се обясни. То е като… като… Отговорите са големи колкото кутиите. Също като с измеренията.

— О?

— Ако зададеш въпрос в две измерения, тогава и отговорът е в две измерения. Това е като кутия. Не можеш да излезеш.

— Мисля, че разбирам.

— Въпросите стигат до ръба и спират. Прилича на затвор.

— Предполагам, че всички сме в някакъв затвор.

Тя поклати глава.

— Не. Мистър Бог не би направил това.

— Сигурно не. Какъв е отговорът тогава?

— Да оставим Мистър Бог да бъде той. Той ни оставя да бъдем ние!

— А ние не го ли оставяме?

— Не, ние слагаме Мистър Бог в малки кутии.

— О, не вярвам да е така.

— Да, през цялото време. Защото не го обичаме истински. Трябва да го оставим Свободен. Това е любов.

Ана търсеше Мистър Бог и желанието й бе да го разбира по-добре. Търсенето й беше сериозно, но весело; настойчиво, но жизнерадостно; с почитание, но дръзко; с една идея, но по много пътища. Не че за момент се усъмняваше в съществуването на Бога, но за известен период от време това бе знак, че той съществува. По същия начин един автобус или едно цвете бяха също знак за неговото съществуване. Как беше стигнала до този безценен бисер, не зная, но със сигурност го бе притежавала още преди да я срещна. Просто моят късмет бе да съм покрай нея, докато правеше изследванията си.

Доказателства за Мистър Бог? Нямаше начин да се обърнеш и да не ги намериш, те бяха навсякъде. Всичко бе доказателство за съществуването на Мистър Бог и точно тук нещата започваха да се изплъзват.

Доказателствата можеха да бъдат подредени по твърде много начини. Хората, които приемаха един вид подредба, биваха наричани с едно определено име. Подреди доказателствата по друг начин, и ето те с друго име. Ана смяташе, че броят възможни подредби на наличните доказателства можеше да стигне до скуилион имена.

Проблемът впоследствие се усложняваше от наличието на синагоги, джамии, храмове, църкви и всички други места за богослужение, като научните лаборатории не бяха изключение от списъка. Според някакви разумни стандарти на мислене и поведение никой не можеше да каже честно, с ръка на сърцето, че тези други хора не почитат и не обичат Бога, дори ако го наричаха с друго име, като Истина например. Ана не можеше и не би казала, че Богът на Али бе по-маловажен от Мистър Бог, когото познаваше толкова добре. Нито можеше да каже, че Мистър Бог бе по-велик и по-важен от Бога на Кати. Безсмислено бе да се говори за различни богове; такова говорене води неизбежно до лудост. Не, за Ана това бе всичко или нищо. Можеше да има само един Мистър Бог. А щом е така, тогава всички различни места за поклонение, различните имена, давани на тези поклонници, можеха да се дължат само на едно нещо: различното подреждане на Доказателствата за Мистър Бог.

Ана разреши този проблем за свое удовлетворение, и то на пианото.

Свиря на пиано, откакто се помня, но не мога да разчета и една нота. Мога да чуя музика и да я изсвиря по слух, но ако се опитам да възпроизведа същото парче, като чета партитурата, го превръщам в погребална песен. Тези малки точици ме хвърлят в ужас. Всичко, което съм постигнал, се дължи на популярния предвоенен нотен запис, малките тушети с техните съзвездия от точици, които ти показват позицията на пръстите върху грифа на китарата, и онези кратки символи под петолинието, като Am 7 или акорд ла минор 7. Това беше музиката, която научих — ограничена навярно, но имаше едно огромно предимство. Ако ти дадат една шепа ноти, можеш да ги наречеш този акорд или онзи акорд, или каквото и да е, с още половин дузина имена. Всичко зависеше от нещо друго.

Това беше методът, по който учех и Ана на пианото. Много скоро тя свободно боравеше с мажорни акорди, минорни акорди, минорни септими, умалени септими и обращенията им. Тя знаеше и как да ги нарича. Още повече, Ана знаеше, че името, дадено на няколко ноти, зависи от това къде си и какво правиш. Разбира се, въпросът защо група ноти се наричат АКОРД, също трябваше да бъде разрешен. С едно отваряне на речника открихме как се използва думата акорд и накрая се спряхме на значението „СЪГЛАСИЕ“.

Не след дълго същия ден аз бях изправен пред широко отворените очи и уста върху удивеното лице на Ана. Тя внезапно спря играта на дама с другите деца и бавно се приближи към мен.

— Фин — гласът й издаваше удивление, — Фин, ние всички свирим един и същ акорд.

— Нищо чудно — отговорих аз. — За какво говорим?

— Фин, всички тия различни имена за църкви.

— Това какво общо има с акордите?

— Ние всички свирим един и същ акорд на Мистър Бог, само че с различни имена.

Ето това беше най-вълнуващото в разговорите с Ана. Тя имаше способността да вземе един факт от една област, да го умори, докато не намери принципа в него, и после да се огледа за подобен принцип в друга област. Ана изпитваше високо уважение към фактите, но важността на един факт не бе в неговата уникалност, а в способността му да бъде в услуга на различни области. Ако й дадяха един убедителен аргумент в полза на атеизма, тя би го изцеждала здраво, докато намери принципа, докато не го разгледа от всички страни, а след това би ви показала, че целият този аргумент е необходима съставка за съществуването на Мистър Бог. Атеистичният акорд е може би дисонантен акорд, но за Ана дисонансите бяха „вълнуващи“, определено „вълнуващи“.

— Фин, тия имена на тия акорди — започна тя.

— Какво за тях? — попитах.

— Основният тон не може да бъде Мистър Бог, защото тогава нямаше да ги наричаме с различни имена. Всички щяха да имат едно и също име.

— Мисля, че за това си права. Кой е тогава основният тон?

— Аз или ти, или Али. Фин, това е всеки човек. Затова има толкова различни имена. Затова има различни църкви. Точно затова.

В това има смисъл, нали? Всички свирим един и същ акорд, но, изглежда, не го знаем. Ти наричаш своя акорд „До мажор“, а аз наричам същите ноти Am 7. Аз се наричам християнин, а ти как се наричаш? Мисля, че Мистър Бог е доста добър в музиката, той знае всички имена на акордите. Сигурно му е все едно как ги наричате, стига да свирите.