Фин
Мистър Бог, тук е Ана (18)

Като любител на смятането бях много заинтригуван от отношението на Ана към математиката. Това беше любов от пръв поглед. Числата бяха красиви; числата бяха смешни; те бяха несъмнено „божа работа“. И като такива трябваше да се отнасяш към тях с почитание. Наистина Божиите работи понякога бяха трудни за схващане. Изглежда, Мистър Бог беше казал на числата кои са и как трябва да се държат. Те знаеха точно къде и как се намират в схемата на всички неща. Понякога на Мистър Бог му се приискваше да крие числата си в аритметични задачи или в огледални книги, а както знаете, огледалните книги понякога стават дяволски сложни.

Любовта към числата обаче малко нагорчаваше и дълго време не можах да разбера защо. Чарлз беше този, който ме насочи по следата. Чарлз беше учител в училището на мис Хейнс, а мис Хейнс преподаваше аритметика. Посещенията на Ана в училище бяха неохотни и не особено чести, както установих по-късно. В един от часовете по аритметика мис Хейнс насочила вниманието си към Ана.

— Ако имаш дванайсет цветя в една бразда — казала мис Хейнс — и имаш дванайсет бразди, колко цветя общо ще имаш?

Горката мис Хейнс! Ако само беше попитала Ана колко прави дванайсет по дванайсет, щеше да получи отговор, но тя започнала да забърква цветя, бразди и тем подобни. Мис Хейнс получила отговор — не този, който очаквала, но все пак отговор.

— Ако отглеждахте цветя по този начин — отговорила Ана, — нямаше да ви порасне нито едно.

Мис Хейнс беше направена от жилав материал и този отговор не я трогнал въобще. Така че тя пак опитала.

— Имаш седем бонбона в едната ръка и девет в другата. Колко бонбона имаш общо?

— Николко — казала Ана. — Нямам нито един в тази ръка и нито един в тази, значи нямам николко и е грешно да се казва, че имам, когато нямам.

Смелата, смела мис Хейнс опитала отново:

— Искам да кажа, престори се, миличка, престори се, че имаш.

След тази инструкция Ана се престорила и отговорът й бил триумфиращ:

— Четиринайсет!

— О, не, скъпа — казала смелата мис Хейнс, — имаш шестнайсет. Нали разбираш, седем и девет прави шестнайсет.

— Знам това — отговорила Ана, — но вие казахте да се престоря и аз се престорих, че съм изяла един и още един съм дала на някого, значи имам четиринайсет.

Винаги съм мислил, че пояснението, последвало от страна на Ана, е било да облекчи болезненото изражение върху лицето на мис Хейнс:

— Бонбонът не ми хареса, не беше хубав — казала тя като самонаказание.

Числата на Мистър Бог, истинските Божии работи, бяха, както можеше да се очаква, едно безкрайно чудо. А другите работи, като пълненето на басейн за определено време или разните сметки, за които Старият Ник използваше числата, е това вече…

Отказът на Ана да бъде въвличана в „дяволските работи“ в учебника по аритметика беше категоричен. Нямаше сила в света, нито дори в ада, която да я накара да го направи. Опитах се да й обясня, че цялата дяволска работа имаше за цел да покаже законите за това, което може или не може да се прави с числата. Нямаше смисъл да спорим. Както и да е, Мистър Бог също ти казваше какво можеш да правиш и какво не. Да не искаш да кажеш, че ще си правиш труда да караш двама души да копаят дупка в продължение на два часа и после — какво правиш после? Не задаваш правилния въпрос „Защо копаете тази дупка?“. Не, докарваш още пет мъже да изкопаят същата по големина дупка само за да разбереш колко време ще им отнеме. Ами онова с басейните? Не ми казвай, че познаваш някой, който ще пусне и двата крана и ще остави басейна с отворен канал. А за цветята да не говорим!

Ана никога не бе имала трудност да отдели идеята за „шест“ в „шест ябълки“ и да я приложи към „шест автобуса“. Шест беше просто „това количество от онова нещо“, но дори това не изчерпваше съдържанието на шест.

Нещата започнаха да се избистрят едва когато Ана се сблъска със сенките. Странно, нали? Като си помислиш само, че сянката е малко или повече отсъствие на нещо. Както и да е, сенките бяха началото на верижна реакция и тя започна във всички възможни посоки едновременно.

За дългите зимни вечери имахме един магически фенер. Молбата на Ана „Моля те, включи фенера“ винаги ме караше да питам: „Какво искаш да видиш?“. Колкото и да е невероятно, отговорът й беше: „Нищо, просто искам да свети“. Бях доста загрижен, защото тя просто стоеше, взряна в правоъгълника от светлина върху белия чаршаф, който използвахме за екран. Дълго време седеше и гледаше втренчено, без да помръдне. Аз се разкъсвах между желанието да прекъсна този хипнотичен транс и любопитството да изчакам, за да видя какво ще излезе.

Това продължи около седмица. След тази агония за мен тя проговори.