Фин
Мистър Бог, тук е Ана (3)

Мама и Ана имаха много общо помежду си, но може би най-простото и най-красивото от всичко бе отношението им към Мистър Бог. Повечето от хората, които познавам, използват Бог като извинение за собствените си несполуки: „Защо ми стори това Господ?“. Но за мама и Ана трудностите и неприятностите бяха просто случай да се направи нещо. Грозното беше възможност да го направиш красиво. Тъгата ти даваше случай да я обърнеш на радост. Мистър Бог беше за тях винаги на разположение. Непознат човек би бил извинен, ако си помислеше, че Мистър Бог е някой, който живее вкъщи, но мама и Ана бяха всъщност убедени в това. Много рядко се случваше някой разговор да изключва Мистър Бог по какъвто и да е начин.

След като свършвахме вечерята, Ана и аз се залавяхме за някаква работа, най-вече по неин избор. Приказките бяха изключени, просто защото са измислени приказки. Животът беше истински и интересен, а в повечето случаи и забавен.

Четенето на Библията с Ана нямаше огромен успех. Тя беше склонна да я смята за буквар, и то за бебета. Посланието на Библията беше просто и всеки нормален човек можеше да го схване за не повече от трийсет минути. Религията беше самото правене на нещата, а не четенето как се правят.

Местният свещеник беше слисан, когато веднъж поведе разговор за Бога с Ана. Той протече така:

— Вярваш ли в Бога?

— Да.

— Знаеш ли какво е Бог?

— Да.

— Какво е тогава Бог?

— Той е Бог!

— Ходиш ли на църква?

— Не.

— Защо?

— Защото знам всичко.

— Какво знаеш?

— Знам да обичам Мистър Бог и да обичам хората, котките, кучетата, паяците, цветята и дърветата, и… — каталогът продължаваше още, — с цялата си душа.

Ана беше задминала всички безсмислици и свела вековни учения до едно изречение: „И Бог каза: обичай мен, обичай тях и не забравяй да обичаш себе си“.

Цялата тая работа, дето възрастните ходеха на църква, се струваше на Ана много съмнителна. Идеята за колективна молитва противоречеше на чувството й за личен разговор с Мистър Бог. А да ходиш на църква, за да се срещнеш с Мистър Бог — това беше абсурдно. В края на краищата, ако Мистър Бог не беше навсякъде, не би бил никъде. За нея ходенето на църква и срещите с Мистър Бог не бяха задължително свързани. Според Ана цялото това нещо беше прозаично и просто. Отиваш на църква, за да разбереш посланието, когато си още много малък. Веднъж щом го разбереш обаче, излизаш навън и започваш да правиш нещо за него. Ако продължаваш да ходиш на църква, то е, защото или не си получил посланието, или не си го разбрал, или „за пред хората“.