Филипа Грегъри
Червената кралица (45)

Май 1485

Пренебрегвам съвета на съпруга си, и постоянно дебна лейди Елизабет, а тя следи мен. Живеем заедно в заредено с напрежение мълчание, като две армии, заели позиции, отдъхващи преди битка.

— Като две котки върху покрив на конюшня — казва съпругът ми, много развеселен.

Понякога тя ме пита за новини от сина ми — сякаш бих й разказала за унижението, което той трябваше да търпи във френския двор, за да набере средства и подкрепа за нападението си над Англия! Понякога я питам дали е получавала новини от сестрите си, все още в двора, а тя ми казва, че дворът ще се мести в Нотингам, мрачния замък в сърцето на Англия, където Ричард е избрал да чака атаката, за която знае, че предстои. По-младите момичета от рода Йорк ще бъдат изпратени в Шериф Хътън, за да бъдат пазени там на сигурно място, и знам, че Елизабет копнее да бъде с тях. Тя се подчинява безпрекословно на правилата на моето домакинство, и когато се моли, е толкова безмълвна и неподвижна, колкото и самата аз. Държах я с часове в моя параклис без закуска, но тя никога не промълви дори думичка в знак на възражение. Само става по-бледа, все по-изпита и по-изтощена в благоговейната тишина на личните ми покои, и предполагам, че дните й се струват много дълги. Ако приличаше на розов цвят, когато влезе на кон през портата ми в червената си рокля за езда, то сега червената роза е избледняла, превръщайки се в бяла. Тя все още е красива, но сега отново е мълчаливата девойка, която майка й отгледа в обвитото в сенки убежище. Имаше съвсем малко време на блясък и слава, бедното малко създание: много кратък миг, когато беше непровъзгласената кралица на един весел двор. Сега отново е сред сенки и тишина.

— Но майка ви сигурно живее така, както живея и аз — отбелязвам един ден пред нея. — Тя също живее сама в провинцията, и няма земи, които да владее, и хора, които да надзирава. Тя е лишена от земите си, и е сама, както съм аз. Сигурно се е отдала на покаяние и е тъжна и мълчалива.

За моя изненада, тя се разсмива на глас, а после покрива устата си с длан и се извинява. Но очите й все още играят, развеселени от шегата.

— О, не, майка ми е много весела жена — казва тя. — Всяка вечер поръчва музика и танци, идват актьори и музиканти, арендаторите си устройват празненства, тя отбелязва и празниците на светците. Най-често сутрин отива на лов, често си правят и пикници в гората. В нейния дом вечно се случва нещо, тя има много гости.

— Звучи така, сякаш там е нещо като малък кралски двор — казвам. Долавям ревността в собствения си глас, и се опитвам да се усмихна, за да я прикрия.

— Наистина е малък кралски двор — казва тя. — Много хора, които я обичаха, още помнят някогашните дни и се радват, че могат да й гостуват и да я виждат в прекрасен дом и отново в безопасност.

— Но къщата не е нейна — настоявам. — А тя някога имаше на разположение дворци.

Елизабет свива рамене и казва:

— Тя не роптае. Най-голямата й загуба беше смъртта на баща ми и братята ми. — Когато ги споменава, тя извръща очи и преглъща скръбта си. — Колкото до всичко останало — дворците, дрехите и скъпоценностите, те са по-маловажни за нея.

— Майка ви беше най-продажната и користолюбива жена, която съм познавала — казвам грубо. — Независимо какъв вид си дава, това е нейното падение, нейното изпадане в нищета, нейното поражение. Тя е прокудена от кралския двор, и е нищожество.

Тя се усмихва, но не казва нищо в знак на несъгласие. В усмихнатото й мълчание има нещо толкова изключително дръзко и предизвикателно, че трябва да вкопча ръце в страничните облегалки на стола си. Толкова ми се иска да я зашлевя по хубавото личице.

— Не мислиш ли така? — казвам раздразнено. — Говори, момиче.

— Майка ми може да дойде в двора по всяко време, когато пожелае, като най-почитана гостенка на своя девер, крал Ричард Английски — казва тя тихо. — Той я покани и обеща, че тя ще бъде втора по важност дама в кралството след кралицата. Но тя не пожела. Мисля, че е загърбила светската суета.

— Не, аз съм тази, която е оставила светската суета зад гърба си — поправям я. — И това е борба за надмощие над човешката алчност и желание за слава — цел, която се постига само след години на изучаване и молитва. Майка ти никога не е правила такова нещо. Тя не е способна на това. Тя не е отхвърлила светската суета; просто не искаше да вижда Ан Невил на своето място.

Девойката се разсмива отново, като този път се усмихва на мен.

— Напълно сте права! — възкликва тя. — И тя каза почти точно същото! Каза, че не можела да понесе да види прекрасните си рокли, скъсени, за да са по мярка на Ан Невил! Искрено вярвам, че тя и без друго нямаше да иска да се върне в двора, но сте напълно права за роклите. Горката кралица Ан.

— Бог да даде покой на душата й — казвам набожно, а момичето има приличието да каже:

— Амин.