Филипа Грегъри
Червената кралица (16)

Пролетта на 1460

— Само че каузата не е защитена — отбелязва язвително съпругът ми. — Няма споразумение с Йорк, нито отговор на оплакванията му. Солсбъри, Уорик, и двете по-големи момчета на Йорк са в Кале, и няма да си губят времето там. Йорк е избягал в Ирландия, и сигурно също ще събира войските си. Кралицата настоя всички те да бъдат изправени на съд като предатели, а сега изисква списъци на всички здрави и годни за битка мъже във всички графства на Англия. Смята, че има право да ги призове направо в своята армия.

— Несъмнено тя възнамерява само да поиска от лордовете да свикат собствените си хора, както обикновено?

Той поклаща глава.

— Не, смята да събере войски така, както го правят французите. Смята да командва пряко обикновените войници. Планът й е да изготви списъци на младите мъже във всяко графство, и да ги вдигне на оръжие сама, под собственото си знаме, сякаш е крал във Франция. Никой няма да подкрепи това. Обикновените хора ще откажат да излязат на бой за нея — защо биха го сторили, тя не е техен сеньор — а лордовете ще приемат това като враждебен акт, който подкопава властта им. Ще я заподозрат, че се опитва да се добере зад гърба им до собствените им арендатори. Всички ще възприемат това като въвеждане на френска тирания в Англия. Тя ще превърне във врагове естествените си съюзници. Бог е свидетел: тя прави така, че ни е трудно да бъдем лоялни към краля.

Отивам на изповед с мисли за мрачните му предсказания, и казвам на свещеника, че грехът, който трябва да изповядам, се изразява в усъмняване в преценката на съпруга си. Като предпазлив човек, той е твърде дискретен да ме разпитва за съмненията ми — в края на краищата, именно моят съпруг притежава параклиса и ми осигурява поминъка, и плаща за молитвите за душите на дарителите и за литургиите в църквата; но той ми налага покаяние — десет пъти „Аве Мария“ и един час коленопреклонна молитва за разкаяние. Коленича, но не мога да изпитвам угризения и да се разкайвам. Започвам да се боя, че моят съпруг е нещо по-лошо от страхливец. Започвам да се опасявам от най-лошото по отношение на него — че симпатизира на каузата на Йорк. Започвам да се съмнявам във верността му към краля. Мънистата на броеницата са още в ръката ми, когато признавам тази мисъл пред себе си. Какво мога да сторя? Какво е редно да сторя? Как да живея, ако съм омъжена за предател? Ако той не е верен на нашия крал и на нашия род, как мога аз да му бъда вярна като съпруга? Възможно ли е Бог да ме призовава да напусна съпруга си? И къде би искал Бог да отида, освен при човек, който е предан на каузата от сърце и душа? Дали Бог иска да отида при Джаспър?

После, през юли, всички предупреждения на съпруга ми за гарнизона в Кале се оказват ужасяващо точни, когато Йорк пуска на вода цяла флотилия, акостира в Сандуич, на половината път до Лондон, и потегля към столицата, без никой да даде дори един изстрел срещу него, без пред него да бъде затръшната нито една врата. Дано Бог прости на жителите на Лондон; те разтварят широко вратите на града пред него и той влиза, посрещнат с ликуване, сякаш освобождава града от узурпатор. Кралят и придворните са в Ковънтри, но веднага щом научават вестта, из страната се понася призивът, че кралят събира и свиква всичките си приближени. Йорк е превзел Лондон; Ланкастър трябва да потегли на поход.

— Ще заминеш ли сега? — запитвам съпруга си, когато го откривам в двора на конюшнята да проверява сбруята и седлата на конете и хората си. Мисля си, че най-после вижда опасността, която грози краля, и знае, че трябва да го защити.

— Не — отвръща той кратко. — Макар там да е баща ми: да го пази Бог сред тази лудост.

— Нима няма да заминеш, дори за да бъдеш с баща си в опасността?

— Не — повтаря той. — Обичам баща си, и ще се присъединя към него, ако ми заповяда, но той не ми е наредил да бъда до него. Той ще издигне знамето на Бъкингам, но все още не иска аз да застана под това знаме.

Знам, че гневът проличава в пламналото ми лице, и срещам сурово погледа му.

— Как можеш да понесеш мисълта, че не си там?

— Съмнявам се в каузата — казва той откровено. — Ако кралят иска да завземе отново Лондон от Йоркския херцог, предполагам, че трябва само да отиде в града и да обсъди условията. Не е нужно да напада собствената си столица; трябва само да се съгласи да разговаря с тях.

— Той би трябвало да покоси Йорк като предател, а ти би трябвало да бъдеш там! — казвам разгорещено.

Той въздиша.

— Много бързаш да ме изпратиш в опасност, жено — отбелязва с иронична усмивка. — Трябва да призная, че би ми се сторило по-приемливо, ако ме умоляваше да си остана у дома.

— Умолявам те единствено да изпълниш дълга си — изричам гордо. — Ако аз бях мъж, щях да потегля в подкрепа на краля. Ако бях мъж, сега щях да бъда до него.

— Щеше да бъдеш истинска Жана д’Арк, сигурен съм — казва той тихо. — Но аз съм виждал битки и знам какво струват те, а тъкмо сега считам за свой дълг да опазя тези земи и нашите хора в безопасност и мир, докато други мъже се борят да осъществят амбицията си и разкъсват тази страна.

Толкова съм разярена, че не мога да говоря, завъртам се рязко и се отдалечавам към бокса, в който Артур, старият боен кон, е настанен така, че да се движи свободно. Той внимателно свежда едрата си глава към мен, и аз го милвам по шията, търкам го зад ушите, и прошепвам, че двамата би трябвало да тръгнем заедно, да се отправим към Ковънтри, да намерим Джаспър, който със сигурност ще е там, и да се бием за краля.