Филипа Грегъри
Червената кралица (50)

20 август 1485

По-късно същия ден, докато армията отново е на път, а войниците тътрят крака из прахта на сухите пътища и се оплакват от горещината, Джаспър приближава бойния си кон до Хенри.

— Ваша светлост, разрешете да отсъствам — казва той.

— Какво? — Хенри се сепва и се изтръгва от някакъв унес. Той е блед, ръцете му са стиснали здраво поводите. Джаспър вижда напрежението, изписало се по младото му лице, и се пита, не за първи път, дали това момче е достатъчно силно да изпълни съдбата, която майка му е провидяла за него.

— Искам да се върна по пътя, по който дойдохме, за да подсигуря сигурни убежища по него, да се погрижа в конюшните да ни чакат готови коне. Може дори да стигна чак до крайбрежието, да наема кораб, който да ни чака…

Хенри се обръща към своя ментор.

— Нима ме оставяш?

— Синко, бих могъл да те изоставя толкова, колкото и душата си. Но искам да ти осигуря път за бягство.

— За момента, когато загубим.

— Ако загубим.

Това е горчив миг за младия мъж.

— Нямаш доверие на Станли?

— Почти никакво.

— А ако той не дойде на наша страна, ще загубим?

— Това е просто въпрос на численост — казва тихо Джаспър. — Крал Ричард има армия, навярно двойно по-голяма от нашата, а сега ние имаме около две хиляди души. Ако Станли се присъедини към нас, тогава ще имаме петхилядна армия. Тогава има вероятност да спечелим. Но ако Станли се присъедини към краля, заедно с брат си, тогава ние ще имаме армия от две хиляди души, а кралят ще има армия от седем хиляди. Ти може и да си най-храбрият от всички рицари, и най-законният крал, който някога се е раждал, но ако потеглиш на бой с две хиляди души и се изправиш пред седемхилядна армия, тогава вероятно ще загубиш.

Хенри кимва.

— Зная това. Сигурен съм, че Станли ще ми докаже верността си. Майка ми е уверена, че той ще го стори, а тя никога не е грешила.

— Съгласен съм. Но бих се чувствал по-добре, ако зная, че ще успеем да се измъкнем, в случай че нещата се объркат.

Хенри кимва.

— Ще се върнеш веднага щом можеш?

— Не бих го пропуснал за нищо на света — казва Джаспър със своята полуусмивка. — Късмет, и Бог да е с вас, ваша светлост.

Хенри кимва и се мъчи да не изпитва чувство на ужасна самота, докато човекът, който почти не се е отделял от него през двайсет и осемте години на младия му живот, обръща коня си и се отдалечава бавно, в лек галоп, на запад, към Уелс.

Когато армията на Хенри потегля на другия ден, Хенри язди начело, усмихвайки се наляво и надясно, казвайки на всички, че Джаспър е заминал да посрещне нови наемници, нова армия, и да ги доведе в Атърстоун. Уелсците и англичаните, които са постъпили като доброволци, се ободряват от това, вярвайки на младия лорд, когото са дали клетва да следват. Швейцарските офицери са безразлични — те са обучили наличните войници, и е твърде късно за допълнително обучение; по-голямата численост ще помогне, но на тях така или иначе им плащат, за да се бият, а довеждането на нови войници ще означава делба на плячката на по-малки части. Френските освободени затворници, които се бият само за да спечелят свободата си и заради шанса за плячка, бездруго не проявяват интерес. Хенри поглежда войските, усмихва се храбро и усеща ужасното им безразличие.