Филипа Грегъри
Червената кралица (23)

Пролетта на 1471

Не споделям нищо от тези свои мисли със сър Хенри, който е толкова мрачен през навъсените зимни дни на януари и февруари, та човек би си помислил, че скърби за изгнанието на своя крал. Една вечер на вечеря го питам дали е добре, и той казва, че е много разтревожен.

— Хенри в безопасност ли е? — питам веднага.

Уморената му усмивка ме успокоява.

— Разбира се; щях да ти кажа, ако имах някакви лоши вести от Джаспър. Не се съмнявам, че двамата са в Пемброук, и можем да ги посетим, когато пътищата се изчистят след всичкия този дъжд, ако няма повече неприятности.

— Неприятности ли? — повтарям.

Сър Хенри хвърля поглед към слугата, поднасящ виното, който стои зад нас, а после оглежда долния край на голямата зала, откъдето слугите и арендаторите на най-близките маси могат да подслушат разговора ни.

— Можем да говорим по-късно — казва той.

Изчакваме, докато оставаме сами в спалнята, след като виното с пикантни подправки е поднесено, а слугите са се оттеглили за нощта. Той сяда пред огнището, и виждам, че изглежда изтощен и по-стар от четирийсет и петте си години.

— Съжалявам за безпокойството ти — казвам; но той е на възраст, когато човек може да преувеличава от глупост, а ако синът ми Хенри е добре, и нашият крал — на трона, от какви неприятности трябва да се боим? — Моля те, сподели тревогите си с мен, съпруже. Навярно можем да ги разрешим.

— Получих съобщение от човек, верен на Йорк, който смята, че аз също съм им верен — изрича той тежко. — Призив.

— Призив? — повтарям глупашки. За миг си мисля, че го викат да се яви като съдия, а после осъзнавам, че иска да каже, че Йорк отново вербуват хора. — О, бог да ни е на помощ! Нима е призив за бунт?

Той кимва.

— Таен заговор на Йорк, и те са се обърнали към теб?

— Да.

Той въздиша. За миг страхът ме напуска и се изкушавам да се изкикотя. Онзи, който му е писал, едва ли познава съпруга ми много добре, щом като мисли, че той ще вдигне оръжие, за да командва войска, и охотно ще потегли на война. От съпруга ми трудно ще излезе войник. Не е роден за герой.

— Едуард се готви да нахлуе и да си върне кралството — казва той. — Отново ще започнем да воюваме.

Сега вече съм разтревожена. Вкопчвам се в стола си.

— Кралството не е негово.

Съпругът ми свива рамене.

— Независимо от това кой има права над престола, Едуард е готов да се бие за него.

— О, не — казвам аз. — Не отново. Невъзможно е той да се надява да се изправи срещу нашия крал. Не и сега, когато той току–що се върна на власт. Отново е на трона от — колко? — пет месеца?

— Моят приятел, който ми писа, за да търси подкрепа за Едуард, каза и друго — продължава съпругът ми. — Приятелят ми не само е верен на Едуард, а е и приятел на Джордж, херцог Кларънс.

Чакам. Не ми се струва възможно Джордж Кларънс отново да е сменил лагера. Той заложи всичко на това, да бъде враг на брат си. Той е истински роб на Уорик, женен за дъщеря му, втори в линията на престолонаследничеството, непосредствено след нашия Уелски принц. Той е ключова фигура в кралския двор, любим сродник на нашия крал. Той изгори мостовете към брат си; не може да се върне обратно. Едуард никога не би го приел обратно.

— Джордж ли? — питам.

— Той ще се присъедини отново към брат си — казва ми моят съпруг. — Тримата синове на Йорк ще се обединят отново.

— Трябва веднага да изпратиш вест на краля и на Джаспър — настоявам. — Те трябва да знаят; трябва да бъдат подготвени.

— Изпратих съобщения както в Уелс, така и в двора — казва съпругът ми, — но се съмнявам, че ще кажа на някой от двамата нещо, което те вече да не знаят. Всички знаят, че Едуард въоръжава и събира армия във Фландрия — той непременно ще се върне, за да поиска обратно трона си. А кралят… — Той млъква рязко. — Не мисля, че кралят вече е загрижен за нещо друго, освен за собствената си душа. Наистина мисля, че би се радвал да се откаже от трона, ако може да отиде в манастир и да прекарва дните си в молитва.

— Бог го е призовал да бъде крал — казвам решително.

— Тогава Бог ще трябва да му помогне — отвръща съпругът ми. — И мисля, че той ще се нуждае от цялата помощ, която може да получи, ако иска да отблъсне Едуард.

 

 

Нуждата на краля от помощ ни е показана ясно, когато моят братовчед, херцогът на Съмърсет, Едмънд Боуфорт, съобщава, че идва да ни посети. Изпращам хора до град Гилдфорд и чак до крайбрежието, за да донесат деликатеси за трапезата, така че негова светлост сяда на малък пир през всеки ден от гостуването си. Благодари ми за гостоприемството, когато седим край огъня в приемната ми, а съпругът ми, сър Хенри, е излязъл от стаята за миг. Усмихвам се и свеждам глава, но не мисля дори за миг, че е отседнал тук, за да се наслаждава на стридите от крайбрежието на Съсекс или на череши от Кент, от дървета, отглеждани в специални саксии.

— Вие ме угощавате кралски — казва той, като опитва една захаросана слива. — Тези от вашите овощни градини ли са?

Кимвам.

— Реколта от миналото лято — казвам, сякаш изобщо ме е грижа за въпросите, свързани с домакинството. — За плодовете беше добра година.

— Добра година беше за Англия — казва той. — Нашият крал е отново на трона, а узурпаторът — прогонен. Лейди Маргарет, кълна се, не можем да допуснем тези разбойници обратно в страната, за да прогонят добрия ни крал от трона!

— Знам това — казвам. — Кой може да го знае по-добре от мен, неговата братовчедка, чийто син беше поверен на предателите? А сега той ми бе върнат, както Лазар е бил върнат от мъртвите.

— Вашият съпруг владее голяма част от Съсекс, а влиянието му стига и в Кент — продължава упорито херцогът, пренебрегвайки забележката за Лазар. — Той има армия от арендатори, които ще го подкрепят, ако им нареди. Възможно е флотата на Йорк да акостира на вашите брегове. Трябва да сме убедени, че съпругът ви ще остане лоялен към своя крал и че ще свика арендаторите си да ни защитят. Но се боя, че имам основание да се съмнявам в него.

— Той е човек, който обича мира преди всичко — казвам неубедително.

— Всички обичаме мира — заявява моят сродник. — Но понякога човек трябва да защити своето. Всички трябва да защитим краля. Ако Йорк успее да се върне в Англия с армия наемници от Фландрия и ни победи отново, никой от нас няма да бъде в безопасност в земите си, с титлата си, или… — той кимва към мен — по отношение на наследниците си. Как би ви харесало да видите младия Хенри отглеждан в поредното семейство, вярно на Йорк? Наследството му — използвано от настойник от фамилията Йорк? Женен за момиче на Йорк? Не мислите ли, че Елизабет Удвил като кралица, възстановена на трона, ще обърне алчните си сиви очи към сина ви и неговото наследство? Тя взе малкия ви племенник, Бъкингамския херцог, и го ожени за собствената си сестра Катрин, за да извлече облага — потресаващо неравен брак. Не мислите ли, че ще вземе сина ви за някоя от безбройните си дъщери, ако се върне на власт?

Изправям се и отивам до огнището. Поглеждам надолу към пламъците и за миг си пожелавам да имах Зрението, за да предсказвам бъдещето като кралицата от фамилията Йорк. Знае ли тя, че съпругът й идва да я спаси, да избави нея и новородения си син от техния затвор? Може ли да предвиди дали ще успеят, или ще се провалят? Може ли да изсвири и да призове буря, която да ги довее към брега, също както според мълвата, призовала буря, която да го отведе на сигурно място?

— Иска ми се да можех да обещая, че мечът, състоянието и арендаторите на моя съпруг ще бъдат на вашите услуги — казвам тихо. — Вече правя всичко, което мога, за да го убедя да потегли в подкрепа на краля. Ясно давам на собствените си арендатори да разберат, че ще съм доволна да ги видя как отиват на бой, за да подкрепят своя истински крал. Но сър Хенри действа бавно и неохотно. Иска ми се да можех да ви обещая повече, братовчеде. Срамувам се, че не мога.

— Не осъзнава ли той, че вероятно ще изгубите всичко? Че титлата и богатството на сина ви отново ще му бъдат отнети?

Кимвам.

— Да, но той много се влияе от лондонските търговци и приятелите си в деловите начинания. А те всички са за Йорк, защото вярват, че Едуард ще донесе мир в цялата страна, и защото кара съдилищата да работят така, че човек може да получи правосъдие. Съпругът ми се влияе също и от по-изтъкнатите сред своите арендатори, и от другите благородници в областта. Не всички разсъждават правилно. Мнозина предпочитат Едуард от Йорк. Казват, че той донесъл мир и справедливост на Англия и че откакто го няма, отново царуват тревога и несигурност. Казват, че той е млад и силен и има влияние над страната, и че нашият крал е слаб и управляван от съпругата си.

— Не мога да отрека това — казва отривисто братовчед ми. — Но Едуард Йоркски не е истинският крал. Може да е същински Даниил, раздаващ правосъдие, може да е истински Мойсей, който носи законите, и пак би бил предател. Ние трябва да следваме краля, нашия крал, или сами да станем предатели.

Вратата се отваря и влиза съпругът ми, широко усмихнат.

— Съжалявам — казва той. — В конюшнята имаше проблем; някакъв глупак преобърнал един мангал, и тичаха наоколо да потушават пожара. Просто слязох да се уверя, че е напълно изгасен. Не искаме нашият уважаван гост да изгори в леглото си! — Той се усмихва любезно на херцога, и в този миг, в усмихнатата му, искрена топлота, поради пълното отсъствие на страх и увереността в собствената му правота, която се излъчва от него — струва ми се и двамата разбираме, че сър Хенри няма да потегли в подкрепа на краля.

 

 

След броени дни до нас достига новината, че Едуард от Йорк е слязъл на суша — не там, където го очакваха всички, а в северна Англия, където призованият с магия вятър е отвел корабите му до сигурен пристан, после потеглил към Йорк и поискал да му отворят вратите на града, не в правото му на крал, а за да може да приеме отново херцогската си титла. Гражданите, убедени като сбирщина глупци, го пускат да влезе, но тогава поддръжниците на Йорк веднага се стичат около своя предводител и предателската му амбиция става ясна. Джордж, изменникът херцог Кларънс, е сред тях. Било е нужно известно време, но дори глупавият Джордж най-сетне осъзнава, че бъдещето му като син на рода Йорк ще бъде по-светло, когато на престола е крал от династията Йорк, внезапно обиква брат си повече от всеки друг и заявява, че предаността му към истинския крал и към тъста му Уорик е била огромна грешка. Предполагам, че вследствие на това синът ми е изгубил графската си титла завинаги, тъй като всичко отново ще принадлежи на момчетата Йорк и никакви умолителни послания от мен до Джордж, херцог Кларънс, няма да го накарат да върне титлата на Хенри. Изведнъж всичко се облива в златиста дневна светлина, а трите слънца на Йорк сякаш са зората над Англия. В нивите зайците се боричкат и скачат, и като че ли цялата страна е полудяла като зайците през този март.

Удивително е, но Едуард стига до Лондон, без да срещне дори едно препятствие по пътя си, обожаващите го граждани разтварят широко вратите пред него, и той се събира отново с жена си, сякаш никога не е бил прогонен от собствената си земя, никога не му се е налагало да бяга, за да спаси живота си.

Когато научавам новината от усилно препускащия пратеник на Съмърсет, се затварям в стаята си и се моля на колене. Мисля си за Елизабет Удвил — така наречената красавица — с невръстния си син на ръце, и с всичките й дъщери около нея, вдигнали очи нагоре, виждам ги как трепват, когато вратата се разтваря със замах и Едуард Йоркски влиза с широки крачки в стаята, победоносен както винаги. Прекарвам два дълги часа на колене, но не мога да се моля за победа, не мога да се моля и за мир. Мога само да си я представям как се хвърля в обятията му, знаейки, че нейният съпруг е най-смелият и най-способен мъж в кралството, как му показва сина си, заобиколена от дъщерите им. Вземам броеницата си и се моля отново. Моля се за безопасността на моя крал; но не мога да мисля за нищо друго, освен за измъчващата ме завист, че една жена с далеч по-долно потекло от мен, която Бог обича несъмнено по-малко от мен, ще може да изтича радостно към съпруга си, да му покаже сина им и да знае, че той е готов да се бие, за да го защити. Че жена като нея, която очевидно не се ползва с Божието благоволение, която не показва признаци на благородство и изтънченост (за разлика от мен), е кралица на Англия. И че по силата на някаква мистерия — твърде голяма, за да я проумея — Бог ме е пренебрегнал.

Излизам от стаята си и намирам съпруга си в голямата зала. Настанил се е на господарската маса, с мрачно лице. Управителят му, прав край масата, поставя пред него документ след документ за подпис. До него писарят му топи восък и притиска печата. Отнема ми само миг да разпозная писмата, с които се свикват войници. Той свиква арендаторите си. Отива на война, най-сетне отива на война. Чувствам как при тази гледка сърцето ми ликува, като издигаща се в небето чучулига; хвала на Бога, той най-сетне осъзнава дълга си и отива на война. Пристъпвам до масата с радостно изражение.

— Съпруже, Бог да благослови теб и делото, което най-накрая предприемаш.

Той не ми се усмихва в отговор; поглежда ме изморено, а очите му са тъжни. Ръката му продължава да се движи, изписвайки отново и отново „Хенри Стафорд“, и той почти не поглежда надолу към перото. Стигат до последната страница: писарят накапва восъка, поставя печата и го връща с кутията на главния секретар.

— Изпратете ги веднага — казва Хенри.

Избутва стола си назад и слиза от малкия подиум, застава пред мен, взема ръката ми, пъхва я под своята и ме отвежда от писаря, който събира книжата, за да ги занесе в конюшните при чакащите вестоносци.

— Съпруго, трябва да ти кажа нещо, което ще те обезпокои — казва той.

Поклащам глава. Мисля си, че се готви да ми каже, че потегля на война, със сърце, натежало от страх, задето ще ме остави, и затова побързвам да го уверя, че не се страхувам от нищо, когато той се заема с Божие дело.

— Наистина, съпруже, радвам се…

Той ме възпира с леко докосване по бузата.

— Събирам хората си, не за да служат на крал Хенри, а да служат на крал Едуард — казва той тихо.

Отначало чувам думите, но те не ми звучат смислено. После така застивам от ужас, че не съм в състояние да кажа нищо. Оставам безмълвна и той решава, че не съм го чула.

— Ще служа на крал Едуард Йоркски, не на Хенри Ланкастърски — казва той. — Съжалявам, ако си разочарована.

— Разочарована?

Той ми казва, че е станал изменник, и мисли, че може просто да съм разочарована?

— Съжалявам за това.

— Но нали лично братовчед ми дойде да те убеди да воюваш…

— Братовчед ти не стори нищо друго, освен да ме убеди, че трябва да имаме силен крал, който да сложи край на войната, сега и завинаги, в противен случай той и подобните нему ще я продължат, докато Англия бъде унищожена. Когато ми каза, че е готов да се бие вечно, разбрах, че ще трябва да бъде сразен.

— Едуард не е роден да бъде крал. Той не е човек, който носи мир.

— Скъпа моя, знаеш, че е. Единственият мир, който сме познали през последните десет години, бе докато той беше на трона. А сега Едуард има син и наследник, така че дано даде Бог Йорк да задържат трона завинаги и да се сложи край на тези нескончаеми битки.

Изтръгвам ръката си от хватката му.

— Той не е с кралско потекло! — изкрещявам. — Не е свещен. Той е узурпатор. Призоваваш своите и моите, моите арендатори от моите земи да служат на един предател. Искаш да развееш моето знаме, зъбчатата решетка на рода Боуфорт, на страната на Йорк?

Той кимва и казва примирено:

— Знаех, че няма да ти хареса.

— По-скоро бих умряла, отколкото да видя това!

Той пак кимва, сякаш преувеличавам, като дете.

— А ако загубите? — питам настоятелно аз. — Ще бъдеш известен като изменник, който е подкрепил Йорк. Мислиш ли, че ще повикат Хенри — твоя доведен син — отново в двора и ще му върнат графската титла? Мислиш ли, че крал Хенри ще го благослови, както го благослови преди, когато всички ще знаят, че си опозорил себе си, че си опозорил и мен?

Той прави гримаса:

— Мисля, че е правилно да постъпя така. И всъщност мисля, че Йорк ще победи.

— Срещу Уорик? — питам го презрително. — Той не може да победи Уорик. Не се справи особено добре миналия път, когато Уорик го прогони от Англия. И онзи път преди това, когато Уорик го взе в плен. Той е слуга на Уорик, не негов господар.

— Миналия път той беше предаден — каза съпругът ми. — Беше сам, без армията си. Този път познава враговете си, и е свикал хората си.

— Тогава, да кажем, че победите — казвам: думите се сипят припряно поради тревогата ми. — Да кажем, че поставите Едуард на престола на моя род. Какво ще стане с мен? Какво ще стане с Хенри? Ще бъде ли Джаспър принуден да отиде отново в изгнание, заради твоята враждебност? Ще прогоните ли сина ми и чичо му от Англия? Ще искате ли аз също да замина?

Съпругът ми въздиша.

— Ако отида да служа на Едуард и той бъде доволен от службата ми, ще ме възнагради — казва той. — Дори може да получим от него отново графската титла на Хенри. Тронът вече няма да се предава в рода ти, но, Маргарет, скъпа малка съпруго, искам да бъда честен с теб: семейството ти не заслужава да го владее. Кралят е болен; честно казано, той е луд. Не е годен да управлява страна, а кралицата е кошмарно суетна и амбициозна. Синът й е убиец. Имаш ли представа какво ще изстрадаме, ако той някога заеме престола? Не мога да служа на такъв принц и такава кралица. Няма друг, освен Едуард. Пряката линия е…

— Е какво? — просъсквам.

— Безумна — казва той простичко. — Безнадеждна. Кралят е светец и не може да управлява, а синът му е дявол и не бива да управлява.

— Сториш ли това, никога няма да ти простя — заричам се. Сълзите се стичат по лицето ми, и аз ги бръсвам гневно. — Ако потеглиш, за да допринесеш за поражението на родния ми братовчед, законния крал, никога няма да ти простя, никога няма отново да те нарека „съпруже“, за мен ще бъдеш като мъртъв.

Той пуска ръката ми, сякаш съм сърдито дете.

— Знаех, че ще кажеш това — казва печално. — Макар че правя онова, което смятам за най-добро за двама ни. Смятам дори, че това, което правя, е най-добро за Англия — а това е повече, отколкото мнозина могат да кажат за себе си в тези тревожни времена.