Филипа Грегъри
Червената кралица (25)

Лятото на 1471

Не беше лесно да прибера съпруга си благополучно у дома, макар че той не се оплакваше и ме умоляваше да яздя напред. Но аз изпълних своя дълг като съпруга, макар той да се провали в своя дълг към мен. Не беше лесно да изкараме лятото, когато най-сетне научихме какво се бе случило, когато войските на кралицата срещнали Едуард. Били пред Тюксбъри, и кралицата и новата й снаха, Ан Невил, най-малката дъщеря на Уорик, намерили убежище в един манастир и чакали новини, както чакаха новини всички други жени в Англия.

Битката била продължителна и тежка, силите били равни — все войници, изтощени от форсирани маршове под горещото слънце. Едуард победил — да се продъни дано в ада, който му се полага, — а принцът, нашият Уелски принц, загинал на бойното поле, като цвете, покосено по време на жътвата. Майка му, кралица Маргарет Анжуйска, бе взета в плен, с нея — и Ан Невил, а Едуард Йоркски се върна в Лондон като завоевател. Остави зад себе си бойно поле, напоено с кръв. Дори църковният двор в Тюксбъри трябвало да бъде измит и осветен наново, след като той пуснал войниците си сред хората на Ланкастър, които се криели там, за да потърсят свято убежище. Нищо не е свято за Йорк, нито дори Божият дом. Моят сродник, херцог Съмърсет, Едмънд Боуфорт, който дойде в къщата ни, за да поиска от съпруга ми да язди редом с него, бил извлечен от святото си убежище в абатството на Тюксбъри и посечен на пазарния площад: отредена му била смърт на предател.

Едуард влезе в Лондон в триумфална процесия, с кралица Маргарет Анжуйска в свитата си, а същата нощ нашият крал, истинският крал, единственият крал, крал Хенри Ланкастърски, умря в покоите си в Тауър. Разгласиха, че бил болен, че бил изтощен от боледуването. В сърцето си знаех, че е умрял като мъченик, пронизан от меча на узурпаторите Йорк.

Помолих съпруга си да ми позволи да отсъствам целия юни, и отидох при монахините в абатството в Бърмъндзи. Прекарах четири седмици на колене, молейки се за душата на моя крал, и за душата на сина му, и за победената му вдовица. Молих се възмездие да застигне династията Йорк и Едуард, молих се той също да загуби сина си, а съпругата му — неизменно успяващата, красива, а сега тържествуваща Елизабет да познае мъката от загубата на син, както нашата кралица. Събрах сили да се прибера у дома едва когато чух Бог да ми шепне, в онези тъмни нощи на молитва, че ще получа възмездие, че ако съм търпелива и чакам, и планирам, ще възтържествувам. Тогава, най-сетне, можах да се върна у дома, да се усмихвам на съпруга си и да се преструвам на спокойна.

Джаспър издържа в Уелс до септември, а после ми писа, че според него и двамата с Хенри ще бъдат в по-голяма безопасност извън страната. Щом Едуард можа да нападне хора, криещи се в убежище, да посегне на човек, който сам е светец, безпомощен в личните си покои, тогава със сигурност би могъл да убие сина ми за не по-голямо престъпление от името и наследството му. Истинският Уелски принц, Бог да го благослови, загина при Тюксбъри, и това ме поставя още по-близо до престола на Ланкастър, а Хенри е мой син и наследник. Ако в бъдните години хората потърсят за узурпирания трон на Англия претендент от династията Ланкастър, ще могат да се обърнат към Хенри Тюдор. Това е неговата съдба и опасността, която го застрашава, и аз виждам как и двете го застигат. Йорк имат превъзходството: нищо не може да ги унищожи сега. Но Хенри е млад и има право да претендира за трона. Трябва да го опазим и да го подготвим за война.

Отивам в стаята на съпруга си и забелязвам колко удобно са го настанили. Леглото му е добре оправено, чаша с разреден ейл стои на маса до него, книгите му са в сандъка си, хартията за писане на паметни бележки — на писалището му; около него е подредено всичко, което би могъл да пожелае. Седнал е в стола си, със стегната превръзка около корема: от болката лицето му е посивяло и той изглежда по-възрастен от годините си. Но усмивката, която ми отправя, е бодра както винаги.

— Получих вести от Джаспър в Уелс — казвам с равен тон. — Заминава в изгнание.

Съпругът ми чака да кажа още нещо.

— Ще вземе сина ми със себе си — казвам, без да ме е попитал. — В Англия не е безопасно за момче, което е наследник на трона на Ланкастър.

— Съгласен съм — казва спокойно съпругът ми. — Но моят племенник Хенри Стафорд е в достатъчно голяма безопасност в двора на Йорк. Приели са клетвата му за вярност. Не е ли редно и твоят син Хенри да се обърне към крал Едуард и да предложи да му служи?

Поклащам глава.

— Заминават за Франция.

— За да планират нахлуване?

— Заради собствената си безопасност. Кой знае какво ще последва? Времената са тревожни.

— Иска ми се да се погрижа да ти спестя неприятностите — казва той тихо. — Бих искал да помолиш Джаспър да избягва проблемите, а не да ги създава.

— Аз не търся тревоги за себе си, нито пък Джаспър. Само те моля да ми позволиш да отида до Тенби и да ги изпратя, когато отплават. Искам да се сбогувам със сина си.

Той се поколебава за миг. Този изменник, този страхливец, уютно сгушен в леглото си, има право да се разпорежда с мен. Питам се дали ще има смелост да ми забрани да отида, и дали аз ще имам смелост да му се противопоставя.

— Това означава да се изложиш на опасност.

— Трябва да видя Хенри, преди да замине. Кой знае кога ще бъде безопасно да се върне? Той е на четиринайсет години; ще стане мъж, преди да го видя отново.

Той въздиша и аз разбирам, че съм спечелила.

— Ще потеглиш с голяма охрана, нали?

— Разбира се.

— И ще се върнеш, ако пътищата са затворени?

— Да.

— Тогава можеш да отидеш да се сбогуваш със сина си. Но не им давай обещания, нито за самите тях, нито за бъдещето на династията Ланкастър. Вашата кауза беше окончателно загубена при Тюксбъри. Родът на Хенри беше унищожен при Тюксбъри. Свършено е. Би трябвало да ги посъветваш да потърсят начин да се върнат с мир.

Поглеждам го и знам, че изражението ми е предизвикателно и студено.

— Знам, че всичко е свършило — казвам. — Кой би могъл да знае по-добре от мен? Моята кауза е загубена, главата на моя род е екзекутиран, съпругът ми — ранен, докато се сражава за противниците ни, а синът ми отива в изгнание. Кой би разбрал по-добре от мен, че всяка надежда за страната ми е мъртва?