Филипа Грегъри
Червената кралица (20)

Великден 1461

Когато се събудили на сутринта, ги посрещнала тишината и зловещата белота на един свят, изпълнен с навяващ сняг. Било лют студ. Снежната виелица започнала призори, снегът се въртял вихрено около знамената цял ден. Армията на Ланкастър, завзела високото място на дългия хребет недалече от селцето Тоутън, идеално разположена по височините, надзъртала надолу в низината под тях, където вихрено въртящите се снежинки криели армията на Йорк. Било твърде мокро, за да могат оръдията да стрелят, снежната вихрушка заслепила стрелците на Ланкастър, а тетивите на лъковете им били влажни. Стреляли на сляпо, прицелвайки се с надежда надолу по хълма, в снежинките, и неведнъж, отново и отново, залп от стрели се изсипвал обратно върху тях, когато стрелците на Йорк намирали мишените си, ясно очертани като силуети на фона на светлото небе.

Сякаш Бог бил наредил на времето по Цветница да се погрижи битката да бъде човек срещу човек, в близък бой, най-жестоката от всички битки на войната, на полето, което после нарекоха Кървавата поляна. Редица след редица призовани на задължителна служба войници на Ланкастър паднали под бурята от стрели, преди командирите им да им позволят да се хвърлят в атака. После те хвърлили безполезните си лъкове, извадили сабите, брадвите и камите си, и се спуснали с тътен надолу по хълма, за да посрещнат армията на осемнайсетгодишното момче, което искало да стане крал, опитващо се да удържи войниците си непоколебими срещу силата на нападението надолу по хълма.

С рев: „Йорк!“ и „Уорик! За Уорик!“ те се устремили напред, и двете армии се сблъскали и удържали позиции. В продължение на два дълги часа, докато снегът се превръщал в пенеща се червена киша под краката им, те се вкопчвали едни в други като плуг, стържещ през камениста земя. Хенри Стафорд, препускащ на коня си надолу по склона през най-гъстите редици на битката, почувствал мушкане в крака и усетил как конят му залита и пада под него. Хвърлил се от него, но се озовал легнал напряко върху умиращ мъж, с втренчени очи, с окървавена уста, която мълвяла за помощ. Стафорд се надигнал с усилие и се отдръпнал; привел се, за да избегне замахването на една бойна брадва, и се заставил да се изправи и да измъкне сабята си.

Нищо на арената за турнири или на тази за бой на петли не можело да го подготви за свирепостта, царяща на това бойно поле. Братовчед срещу братовчеда, заслепени от снега и подлудени от убийствена ярост, най-силните мъже мушкали и удряли с бойни тояги, ритали и тъпчели повалените врагове, а по-малодушните се отскубнали и побягнали, като се препъвали и падали в тежките си доспехи и често ги догонвал конник в ризница от метални брънки, размахващ боздуган, с който им размазвал главите.

Цял ден, сред сняг, който се въртял и кръжал около тях като перушина в дюкян за птици, двете армии размахвали оръжия, мушкали и се блъскали взаимно, без да стигнат доникъде, без надежда за победа, сякаш били хванати в кошмарния капан на безсмислена ярост. Всеки падащ войник бивал заместен от нов, който стъпвал върху тялото му, за да вдигне ръка и да нанесе смъртоносен удар. Едва когато започнало да се стъмва, в зловещия здрач, под побелелите от пролетния сняг небеса, предната редица на привържениците на Ланкастър започнала да поддава. Първите отстъпващи били здраво притиснати, и продължавали да отстъпват, докато онези отстрани почувствали как страхът надделява над яростта им, и един по един започнали да се отскубват.

Изведнъж положението им се облекчило, защото хората на Йорк също се отдръпнали и отстъпили назад. Стафорд, усетил затишие в битката, се подпрял за миг на сабята си и се огледал наоколо.

Видял как предната редица на армията на Ланкастър започва да се отдръпва, като лениви събирачи на сено, отправящи се рано към дома.

— Хей! — изкрещял той. — Дайте отпор. Дайте отпор за Стафорд! Дайте отпор заради краля!

Но те само ускорили ход и не погледнали назад.

— Конят ми! — изкрещял той. Знаел, че трябва да тръгне след тях и да спре отстъплението им, преди да побягнат наистина. Пъхнал мръсната си сабя в ножницата й и затичал, препъвайки се, към конните позиции, а докато бягал, хвърлил поглед надясно и застинал от ужас.

Йоркистите не били отстъпили, за да си отдъхнат и починат, както толкова често се случва в битка, а се били откъснали от битката, за да побягнат колкото може по-бързо към собствените си кавалерийски позиции, да вземат конете си, така че пешите войници, които свирепо притискали войниците на Ланкастър, сега били на коне и настъпвали към тях, с размахани боздугани, с извадени мечове, с пики, насочени надолу на височината на гърлото. Стафорд прескочил един умиращ кон и се хвърлил с лице надолу на земята зад него, когато във въздуха се чуло свистенето на топката на боздуган, точно там, където преди това била главата му. Чул ужасен стон и познал собствения си глас. Чул тътен на копита, кавалерийска атака, идваща право към него, и почувствал как се присвива и притиска като изплашен охлюв към корема на стенещия кон. Над него, един ездач прескочил коня и човека с един скок, и Стафорд видял копитата до лицето си, почувствал вятъра, когато минали над него, трепнал, стреснат от разлетялата се кал и сняг, вкопчил се в умиращия кон без капчица гордост.

Когато тътенът от първия пристъп на кавалерията останал зад него, той предпазливо повдигнал глава. Рицарите на Йорк преследвали като ловци войниците на Ланкастър, които бягали като елени към моста над Кок Бек — рекичката отстрани на ливадата, единствената им възможност за бягство. Пешите войници на Йорк, подкрепящи с викове ездачите, препуснали редом с тях да сразят бягащите неприятели, преди те да могат да стигнат до моста. След минути мостът се превърнал в гъмжило от биещи се, боричкащи се мъже: привържениците на Ланкастър били обзети от отчаяно желание да прекосят реката и да избягат; войниците на Йорк ги дърпали назад или ги промушвали в гръб, докато те се препъвали тромаво в повалените си другари. Мостът скърцал, докато войниците връхлитали напред и назад, а конете напирали нататък, принуждавайки войниците да се мятат през перилата в мразовитата река, и стъпквайки други под краката си. Десетки мъже, виждайки рицарите, които настъпвали, размахали големите си двуостри мечове като сърпове от двете страни на главите на конете си, виждайки как бойните коне се изправят на задните си крака и стоварват големите си копита с железни подкови върху главите на хората, просто скочили в реката, където войниците още се боричкали, някои се мятали, за да се освободят от тежестта на доспехите, други се били, вкопчени един в друг с главите и раменете си, притискащи се взаимно, за да се удавят в ледените, почервенели води.

Стафорд се изправил със залитане на крака, ужасен.

— Върнете се! Прегрупирайте се! — изкрещял той, но знаел, че никой войник няма да го послуша, а после чул над крясъците на битката как дървените дъски на моста треперят и скърцат.

— Разчистете моста! Разчистете моста! — Стафорд си проправил с усилие път, като се блъскал и бутал към брега, за да извика на войниците си, които още мушкали и сечели, макар всички да усещали как мостът започва да се олюлява под изместващата се тежест. Мъжете крещели предупреждения, но все още се биели, надявайки се да приключат и да се отскубнат, а после перилата на моста се огънали навън, и дървените подпори се пропукали, и цялото съоръжение пропаднало, хвърляйки всички — мъже, врагове, коне и трупове — заедно във водата.

— Пазете се от моста! — изкрещял Стафорд, застанал на речния бряг, а после, когато започнал да проумява огромния мащаб на поражението, повторил по-тихо: — Пазете се от моста!

За миг, докато снегът все така падал около него, мъжете потъвали и се появявали в бързо течащата вода, крещейки за помощ, а тежестта на доспехите им ги дърпала отново надолу, всичко сякаш напълно притихнало, и той се почувствал като единствения жив човек на света. Огледал се наоколо и не видял друг да стои изправен. Имало някои, които се били вкопчили в дървените греди и все още сечели взаимно вкопчените си пръсти, имало други, които се давели пред него или били повлечени в окървавените води; на бойното поле повалените на земята мъже лежали неподвижно, изчезвайки бавно под падащия сняг.

Стафорд, премръзнал от студ, почувствал как чистият сняг пада върху изпотеното му лице, изплезил език като дете, и почувствал как снежинките падат, а после се стопяват в топлата му уста. От белотата бавно, като призрак, излязъл друг мъж. Стафорд изнурено се обърнал, с усилие измъкнал меча си от ножницата и се приготвил за нова битка. Не мислел, че има сили да вдигне тежкия си меч, но знаел, че трябва да намери отнякъде смелостта да убие още един свой сънародник.

— Мир — казал мъжът, с глас, изцеден от всякакви чувства. — Успокой се, приятелю. Всичко свърши.

— Кой спечели? — попитал Стафорд. До тях реката влачела нови и нови трупове в буйните си води. На полето навсякъде около тях мъже се изправяли на крака или пълзели към позициите си. Но повечето изобщо не помръдвали.

— Кого го е грижа? — казал мъжът. — Знам, че аз изгубих целия си отряд.

— Ранен ли си? — попитал Стафорд, когато мъжът залитнал.

Мъжът отдръпнал ръка изпод мишницата си. Веднага избликнала кръв и се разплискала на земята. Бил промушен с меч в брънката на ризницата точно под мишницата.

— Мисля, че ще умра — казал той тихо, и сега Стафорд видял, че лицето му било бяло като снега по раменете му.

— Хайде — казал той. — Ела. Конят ми е наблизо. Можем да стигнем до Тоутън; можем да се погрижим да те превържат.

— Не зная дали ще мога да издържа.

— Хайде — настоял Стафорд. — Да се измъкнем живи от тук.

Изведнъж му се сторило невероятно важно един човек, именно този човек, да оцелее от клането заедно с него.

Мъжът се облегнал на него, и двамата се заклатушкали изнурено нагоре по склона към позициите на Ланкастър. Непознатият се поколебал, притиснал здраво раната си, и сподавил смеха си.

— Какво има? Хайде. Можеш да се справиш. Какво има?

— Нагоре по склона ли се изкачваме? Конят ти на хребета ли е?

— Да, разбира се.

— Ти си за Ланкастър?

Стафорд залитнал под тежестта му:

— Ти не си ли?

— Аз съм от Йорк. Ти си мой враг.

Прегърнати като братя, двамата мъже се гледали гневно в продължение на един миг, а после и двамата безсилно се засмели.

— Как бих могъл да знам? — казал мъжът. — Мили боже, та родният ми брат е на другата страна. Просто предположих, че си за Йорк, но как би могъл човек да разбере?

Стафорд поклатил глава:

— Само Бог знае какъв съм и какво ще се случи, или какъв ще се наложи да стана — казал той. — И Бог знае, че битка като тази не е начинът да се решат тези неща.

— Сражавал ли си се преди в тези войни?

— Никога, и ако мога, никога няма да се сражавам отново.

— Ще трябва да се явиш пред крал Едуард и да се предадеш — казал непознатият.

— Крал Едуард — повторил Стафорд. — За първи път чувам да наричат момчето на Йорк „крал“.

— Това е новият крал — казал уверено мъжът. — И аз ще го помоля да ти прости и да те пусне да се прибереш у дома. Той ще бъде милостив, макар че ако беше обратното и ти ме отведеше при вашата кралица и при вашия принц, сигурен съм, че нямаше да ме оставят жив. Тя убива невъоръжени пленници, ние — не. А синът й е ужасно създание.

— Да вървим тогава — казал Стафорд, и двамата се слели с войниците на Ланкастър, които чакали да измолят помилване от новия крал и да обещаят никога повече да не вдигат оръжие срещу него. Пред тях имало цели семейства, поддържащи Ланкастър, които Стафорд бил познавал през целия си живот, сред тях били и лорд Ривърс и синът му Антъни, със сведени глави, смълчани от срама на поражението. Докато чакал, Стафорд почистил меча си и се приготвил да го предаде. Още валял сняг, а раната в крака му пулсирала, докато се изкачвал бавно към билото на хребета, където празният пилон за кралското знаме още стоял на върха, всички знаменосци на Ланкастър лежали мъртви наоколо, а момчето на Йорк се извисявало до него в целия си ръст.

 

 

Съпругът ми не се завръща от война като герой. Пристига тихо и кротко, без истории за битки и разкази за рицарска храброст. На два-три пъти го питам как е било, мислейки си, че може да е било като битките на Жана: война в Божието име за краля, помазан от Бог, надявайки се, че той може да е видял някой божи знак — като трите слънца при победата на Йорк — нещо, което би ни подсказало, че Бог е с нас въпреки временното поражение. Но той не казва нищо, не иска да ми разказва нищо; държи се, сякаш войната изобщо не е нещо славно, сякаш това не е изпълнение на Божията воля чрез изпитание.

Склонява само да ми каже накратко, че кралят и кралицата са се измъкнали благополучно с принца, придружени от главата на моя род, Хенри Боуфорт. Избягали са в Шотландия и несъмнено ще започнат да възстановяват своята разбита армия, а този Едуард от Йорк трябва да има пословичния късмет на дивата роза от крайпътните живи плетове, която има за свой герб, тъй като се сражава в скръбта си сред мъглите при Мортимърс Крос, поведе войските си нагоре в снега при Тоутън и спечели и двете битки, а сега е коронясан като крал на Англия сред одобрението и възхищението на народа.

 

 

Прекарваме лятото тихо и спокойно, почти сякаш се укриваме. Съпругът ми може и да е получил прошка, задето потегли срещу новия крал на Англия, но вероятно никой няма да забрави, че ние сме една от изтъкнатите фамилии, свързани с Ланкастър, и че аз съм майка на момче, което е сред наследниците на изгубения престол. Хенри заминава за Лондон да научи новините, и когато се връща, ми донася красиво преписан ръкопис на „Подражание на Христа“ на френски, което предлага да преведа на английски, като част от научните си занимания. Зная, че се опитва да отклони ума ми от поражението на моя род, от отчаянието на Англия, благодаря му за проявеното внимание и започвам да изучавам ръкописа, но сърцето ми не е отдадено на тази работа.

Чакам новини от Джаспър, но предполагам, че е потопен в същата скръб, която ме посреща, когато се събуждам всяка сутрин, още преди да съм се разсънила напълно. Всеки ден отварям очи и осъзнавам, с болка, пробождаща мъчително сърцето ми, че моят сродник, кралят, е в изгнание — кой знае къде? — а нашият враг е на неговия престол. Прекарвам цели дни на колене, но Бог не ми праща знак, че тези дни са предназначени само да ни изпитат и че истинският крал ще бъде върнат на власт. После, една сутрин, когато съм в двора на конюшнята, пристига конен вестител, изкалян и изпоцапан от път, яхнал дребно уелско пони. Веднага разбирам, че най-после, ми носи вест от Джаспър.

Както обикновено, тонът му е сух и лаконичен:

„Уилям Хърбърт ще получи цял Уелс, всичките ми земи и замъците ми като награда, задето се пребоядиса и отново взе страната на Йорк. Освен това новият крал го направи барон. Той ще ме преследва, както аз преследвах него, и аз се съмнявам, че ще получа прошка от един милостив крал, както се случи с него. Ще трябва да напусна Уелс. Ще дойдеш ли да вземеш сина си? Ще те чакам в замъка Пемброук, преди да е изтекъл този месец. Няма да мога да чакам по-дълго.

Дж.“

Обръщам се рязко към конярчето:

— Къде е моят съпруг, къде е сър Хенри?

— Обхожда нивите с управителя на земите си, милейди — казва момчето.

— Оседлай коня ми, трябва да се видя с него — казвам.

Довеждат Артур от отделението му, той долавя нетърпението ми и тръска глава, докато те се суетят с юздата, а аз повтарям: „Побързайте, побързайте“. Веднага щом е готов, аз се мятам на седлото и потеглям към ечемичените ниви.

Виждам как съпругът ми обхожда границите на нивата, разговаряйки с управителя на земите си, пришпорвам Артур в лек галоп, и се приближавам до него с устрем, от който собственият му кон отстъпва встрани и започва да скача в калта.

— Кротко — казва съпругът ми, като дръпва поводите. — Какво има?

В отговор тиквам писмото в лицето му и махвам на управителя на земите да се отдръпне, за да не ни чува.

— Трябва да доведем Хенри — казвам. — Джаспър ще се срещне с нас в замъка Пемброук. Той трябва да замине. Трябва да отидем там.

Той е вбесяващо муден. Взема писмото и го прочита, после обръща коня си към вкъщи и го чете отново, докато язди.

— Трябва да тръгнем веднага — казвам.

— Веднага щом стане безопасно да го направим.

— Трябва да взема сина си. Самият Джаспър ми казва да го взема.

— Преценката на Джаспър не е от най-добрите, в което навярно можеш да се убедиш сега, тъй като неговата кауза е изгубена и той бяга към Франция, или Бретан, или Фландрия, и оставя сина ти без настойник.

— Налага се да го направи!

— Както и да е, той заминава. Съветите му не са от значение. Ще събера подходяща охрана и ако пътищата са достатъчно безопасни, ще отида и ще доведа Хенри.

— Ти ще отидеш?

Толкова се тревожа за сина си, че забравям да скрия презрението в гласа си.

— Да. Аз, лично. Нима ме смяташе за твърде немощен, за да потегля бързо за Уелс?

— По пътя може да има войници. Армията на Уилям Хърбърт се придвижва натам. Има вероятност да им пресечеш пътя.

— Тогава ще трябва да се надяваме преклонната ми възраст и побелелите ми коси да ме закрилят — казва той с усмивка.

Дори не забелязвам шегата.

— Трябва да се промъкнеш дотам — казвам, — или Джаспър ще остави моето момче само в Пемброук, и Хърбърт ще го плени.

— Знам.

Отиваме в двора на конюшнята, той разговаря тихо с Греъм, главния си коняр, и веднага след това всички войници се изсипват от къщата ни и от двора на конюшнята, и камбаната бие, за да призове арендаторите да се съберат под призива „на оръжие“. Всичко е сторено с такава бързина и така умело, че за първи път ми прави впечатление каква власт има моят съпруг над хората си.

— Може ли да дойда и аз? — питам. — Моля те, съпруже. Той е мой син. Искам да го доведа благополучно у дома.

На лицето му се появява замислено изражение:

— Ще бъде тежка езда.

— Знаеш, че съм издръжлива.

— Може да има опасност. Греъм казва, че тук наблизо няма армии, но ще трябва да прекосим по-голямата част от Англия и почти цял Уелс.

— Не се страхувам, и ще правя каквото ми наредиш.

Той се поколебава за миг.

— Умолявам те — казвам. — Съпруже, женени сме от три години и половина, и никога не съм те молила за нищо.

Той кимва.

— О, много добре. И ти можеш да дойдеш. Върви да си приготвиш нещата. Можеш да вземеш само торба за седлото, и заръчай да ми сложат един кат дрехи за смяна. Нареди да приготвят провизии за петдесет души.

Ако аз се разпореждах в къщата, щях да го сторя сама, но тук все още ме обслужват като гостенка. Затова слизам от коня си, отивам при отговорника на слугите и му казвам, че господарят му, аз и стражите заминаваме на път и ще имаме нужда от храна и напитки. После казвам на прислужницата си и на слугата на Хенри да приготвят по една торба за всеки от двама ни, и се връщам в двора на конюшнята да чакам.

Те са готови, преди да е изтекъл и час, и съпругът ми излиза от къщата, преметнал върху ръката си пътното си наметало.

— Имаш ли дебело наметало? — пита ме той. — Не, така и предположих. Можеш да вземеш това, а аз ще използвам някое старо. Вземи го, привържи го към седлото си.

Артур е спокоен, докато го възсядам, сякаш знае, че имаме работа за вършене. Съпругът ми приближава коня си до моя.

— Ако видим войска, Уил и брат му ще тръгнат заедно с теб. Трябва да правиш каквото ти наредят. Заповядано им е да потеглят с теб към вкъщи, или към най-близкия безопасен дом, възможно най-бързо. Задачата им е да се грижат за безопасността ти: трябва да правиш каквото ти казват.

— Не и ако това е нашата армия — казвам аз. — Ами ако срещнем армията на кралицата по пътя?

Той прави гримаса.

— Няма да видим армията на кралицата — казва кратко. — Кралицата не може да плати дори за един стрелец с лък, камо ли пък за войска. Няма да я видим отново, докато не успее да сключи съюз с Франция.

— Е, във всеки случай, обещавам — казвам аз. Кимвам на Уил и брат му. — Ще тръгна с тях, когато ми кажеш, че трябва.

Съпругът ми кимва мрачно, а после обръща коня си, така че да бъде начело на малкия ни отряд — петдесетина мъже на коне, въоръжени само с няколко саби и брадви — и ни повежда на запад към Уелс.

 

 

Повече от десет дни всекидневна усилна езда са необходими, за да стигнем там. Движим се на запад, по лоши пътища, като заобикаляме град Уорик и минаваме напряко, където можем, от страх да не срещнем армия: каквато и да е армия, приятелска или вражеска. Всяка нощ трябва да отсядаме в някое село, кръчма или абатство, и да намираме някой, който може да ни бъде водач за следващия ден. Намираме се в самото сърце на Англия, а много хора не познават друго място, освен пределите на енорията, в която живеем. Съпругът ми изпраща съгледвачи поне на миля пред нас, наредено им е, ако забележат някаква следа от ездачи, съпровождащи някоя от армиите, да потеглят обратно в галоп да ни предупредят, за да се отбием от пътя и да се скрием в гората. Не мога да повярвам, че трябва да се крием, дори от собствената си армия. Ние сме от Ланкастър, но армията на Ланкастър, която кралицата хвърли срещу страната си, е извън всякакъв контрол. В някои нощи се налага мъжете да спят в някой хамбар, докато Хенри и аз използваме гостоприемство в някоя фермерска къща. В някои нощи наемаме стая в някой хан по пътя, една нощ — в абатство, в което имат десетки стаи за гости и са свикнали да обслужват малки армии, потеглили от една битка към друга. Дори не ни питат на кой господар служим, но виждам, че в църквата няма изложено на показ злато и сребро. Сигурно са заровили съкровищата си в някое скривалище и се молят отново да настъпят мирни времена.

Не отсядаме в големите къщи, нито в някой от замъците, които понякога виждаме на хълмовете, от които се разкрива изглед към пътя, или заслонени от големи гори. Победата на Йорк беше толкова пълна, та не смеем да показваме открито, че сме потеглили да спасим сина ми, наследник на династията Ланкастър. Сега разбирам това, което съпругът ми Хенри се опита да ми каже преди — че страната е опустошена не само от войната, но и от постоянната заплаха от война. Семейства, които са приятели и съседи от години, взаимно се избягват, обзети от страх, и дори аз, яздейки към земя, принадлежала на първия ми съпруг, чието име още е обичано, се боя да не срещна някой, който може би ме помни.

По пътя, изтощена, измъчвана от болки във всички кости на тялото аз разбирам, че Хенри Стафорд наистина държи на мен, въпреки че не се суети над мен и не намеква, че съм слаба жена и не е бивало да идвам. Сваля ме от коня, когато си отдъхваме, и се грижи да получа вино и вода. Когато спираме за вечеря, той лично ми донася храна, още преди да са сервирали на него, а после ми постила собственото си наметало, за да легна върху него, завива ме и ме кара да си почивам. Имаме късмет с времето, и докато трае пътуването ни, не вали. Той язди до мен сутрин и ме учи на песните, които войниците пеят: непристойни песни, за които той измисля нови думи заради мен.

Разсмива ме с тези безсмислени песни и ми разказва за собственото си детство като по-малък син на изтъкнатия род Стафорд, как баща му смятал да го посвети на църквата, докато той помолил да бъде освободен от това задължение. Близките му искали да се откажат от плана си, докато той не споделил със свещеника опасенията си, че е обладан от дявола, и всички толкова се обезпокоили за състоянието на душата му, че се отказали от идеята да го правят свещеник.

В замяна аз му разказвам как исках да бъда светица, и колко се радвах, когато открих, че имам колене като на светците, а при тези думи той се разсмива на глас и слага ръка върху моята, която държи поводите, и ме нарича скъпо дете, и своя любима.

Бях го сметнала за страхливец, когато не пожела да замине на война и когато се върна толкова мълчалив от бойното поле; но съм грешила. Той е много предпазлив човек, и не вярва искрено в нищо. Не е пожелал да бъде свещеник, защото не би могъл да се отдаде изцяло на Бога. Радваше се, че не е роден като най-голям син, защото не е искал да бъде херцог и наследник на такъв голям род. Той е от рода Ланкастър, но изпитва неприязън към кралицата и се бои от нея. Враг е на династията Йорк, но има високо мнение за Уорик, възхищава се от куража на момчето на Йорк, и му е предал сабята си. Не би и помислил да замине в изгнание като Джаспър; твърде много обича дома си. Не иска да следва никой лорд, а мисли самостоятелно, и сега разбирам какво има предвид, когато казва, че не е хрътка, която джафка, когато ловецът надуе своя рог. Той обмисля всичко в светлината на това, кое може да е правилно, и какъв ще бъде най-добрият изход за него, за семейството му, за приближените му, и дори за страната му. Той не е човек, който се отдава лесно. Не е като Джаспър. Той не е човек, подходящ за тези времена на страсти и буйни нрави.

— Малко предпазливост. — Усмихва ми се, докато Артур шляпа уверено през големия брод на река Севърн, дверите към Уелс. — Родени сме в трудни времена, когато един мъж и дори една жена трябва сами да избират накъде да поемат, трябва да избират на кого да бъдат предани. Смятам, че е редно да вървя предпазливо и да мисля, преди да действам.

— Винаги съм вярвала, че човек трябва да постъпва както е редно — казвам аз. — И нищо друго, освен това.

— Да, но пък си искала да бъдеш светица. — Той се усмихва. — Сега си майка; сега трябва да мислиш не само как е правилно да постъпиш, но и дали е вероятно да опазиш себе си и сина си в безопасност. Повече от всичко на света ще искаш да опазиш сина си. Безопасността на сина ти може да е по-важна за теб, отколкото Божията воля.

За миг съм озадачена от това.

— Но волята Божия сигурно е синът ми да бъде в безопасност — казвам. — Синът ми е без грях, и е от кралски род. Той е от единствения истински кралски род. Бог сигурно иска той да е в безопасност, за да служи на династията Ланкастър. Моето желание и това, което Бог желае сигурно съвпадат.

— Наистина ли мислиш, че Бог, заедно с всичките си ангели, в небесните си селения, където обитава от началото на времето и очаква Деня на Страшния съд, действително свежда поглед към целия свят, вижда теб и малкия Хенри Тюдор, и казва, че онова, което решиш да сториш, е Негова повеля?

Това звучи донякъде като богохулство.

— Да, мисля — казвам неуверено. — Сам Исус Христос ми каза, че аз съм ценна като полските кринове.

— И наистина е така — казва той с усмивка, сякаш ме утешава с някаква история.

Това ми затваря устата и ми дава повод за размишления през остатъка от пътуването.

— А мислиш ли, че има мнозина мъже като теб, които не са отдали сърцата си на едната или другата страна? — питам, докато същата вечер той ми помага да сляза от седлото в двора на мръсен малък хан на пътя за Кардиф.

Той потупва тъмната шия на Артур.

— Мисля, че повечето мъже ще предпочетат да последват династията, която може да им обещае мир и безопасност — казва той. — Има лоялност към краля, разбира се; никой не може да отрече, че крал Хенри е коронясан за крал на Англия. Но ако той не е годен да управлява? Ако се разболее отново и не може да върши нищо? Ако кралицата му заповядва? Ако тя има лоши съветници? Как може да е престъпление да искаме следващия поред наследник да заеме мястото му? Ако този претендент е също от кралски род? Ако е близък негов братовчед? Ако има също такова основание да претендира за трона, каквото има и Хенри?

Толкова съм уморена, че се облягам на едрата удобна холка на Артур, а после съпругът ми ме притегля към себе си и ме прегръща.

— Не се тревожи за това сега — казва той. — Главното е да вземем сина ти и да се погрижим да е в безопасност. После можеш да обмислиш кой вие двамата с Бог предпочитате да управлява кралството.

На десетата сутрин от пътуването ни — вече пътуваме по тесни, каменисти пътеки през висока, планинска местност — моят съпруг ми казва: „Би трябвало да стигнем по пладне“, и аз ахвам при мисълта, че ще видя отново момчето си толкова скоро. Изпращаме съгледвачи напред към замъка да разберат дали е безопасно да се приближим. Изглежда всичко е спокойно. Чакаме скрити, така че да не ни виждат, и моят съпруг ми посочва, че портите на замъка са отворени, а подвижният мост — спуснат, и докато гледаме, едно момиче излиза със стадо гъски и ги вика надолу към реката.

— Изглежда достатъчно безопасно — казва предпазливо съпругът ми, слиза от коня си, помага ми да сляза и двамата отиваме до другата страна на реката. Гъските плават по водата, някои топят жълтите си човки в калта; момичето е седнало на брега, премятайки из пръстите си дантела.

— Момиче, кой е господар на този замък? — пита я моят съпруг.

При звука на гласа му тя подскача, изправя се тромаво на крака и прави реверанс.

— Беше граф Пемброук, но той избяга, замина на война — казва тя, с толкова силен акцент, че едва успявам да разбера какво казва.

— Някой завзе ли замъка, след като той замина?

— Не, ние се надяваме, че ще се върне. Знаете ли къде е той, сър?

— Не знам. Малкото момче в детската стая на замъка ли е?

— Малкият граф ли? Да, там е. Аз гледам и кокошките, и изпращам едно хубаво, прясно снесено яйце за него всяка сутрин.

— Така ли? — Не съм в състояние да прикрия задоволството си. — Нима той яде прясно снесено яйце за закуска всеки ден?

— О, да — казва тя. — А казват и че обича да хапва и печено пиле за вечеря.

— Колко войници има тук? — прекъсва ни съпругът ми.

— Сто — казва тя. — Но три пъти повече потеглиха с Джаспър Тюдор и не се върнаха. Говори се, че било ужасно поражение. Говори се, че Бог поставил три слънца в небето, за да покаже, че се е отвърнал от нашите момчета, а сега тримата синове на Йорк ще навлекат проклятие на страната ни.

Съпругът ми й подхвърля една монета през реката, и тя я улавя алчно. Връщаме се на мястото, където нашите хора са скрити от завоя на пътя, и се качваме на конете. Съпругът ми им заповядва да развеят нашето знаме, да поемат напред в бавен ход и да спрат, когато им нареди.

— Не искаме да ни посрещнат с рояк стрели — казва ми той. — Вие с Уил и Стивън идете да яздите най-отзад, в тила, за да сте в безопасност.

Отчаяно копнея да вляза на кон в замъка, който някога беше мой дом, но правя, каквото ми заповядва, и поемаме бавно напред, докато чуваме как някой изкрещява от стените на замъка да се представим кои сме, а в същото време чуваме грохота на веригата и голямата подвижна вертикална решетка на крепостната врата се спуска с дрънчене. Съпругът ми и неговият знаменосец се приближават с конете си до портата и изкрещяват името ни към офицера върху стените на замъка, после решетката се вдига със скърцане и ние влизаме във вътрешния двор.

Артур веднага отива до старото издигнато дървено трупче, откъдето мъжете възсядат конете си, аз слизам без чужда помощ и пускам юздите му. Той се отправя веднага към старото си отделение в конюшнята, сякаш все още е бойният кон на Оуен Тюдор. Конярят възкликва, когато го вижда, а аз отивам бързо до предната врата и отговорникът на домакинството я отваря широко пред мен: разпознава ме, макар да съм станала по-висока, покланя ми се и казва:

— Милейди.

— Къде е синът ми? — питам аз. — В детската си стая ли?

— Да — казва той. — Ще накарам да ви го доведат.

— Аз ще се кача — казвам, и без да чакам, изтичвам нагоре по стълбите и нахълтвам в детската стая.

Той тъкмо вечеря. Сложили са маса за него, с лъжица и нож, той седи начело на масата и му прислужват, както е редно, както би трябвало да бъде обслужван един граф. Той обръща главица, когато влизам, и ме поглежда, без да ме познае. Къдравата му коса е кафява, като косъмът на светъл дорест кон, както каза Джаспър, очите му са лешникови. Лицето му още е по бебешки закръглено; но той не е вече бебе, той е момче, малко момче на четири години.

Смъква се от стола си — налага му се да слиза по пречките на високия стол като по стълба — и се приближава към мен. Покланя се: добре са го научили.

— Добре дошла в замъка Пемброук, мадам — казва той. В ясния му, висок глас се долавя съвсем лек, напевен уелски акцент. — Аз съм граф Ричмънд.

Отпускам се на колене, така че лицето ми да е на едно ниво с неговото. Така копнея да го сграбча в обятията си, но трябва да помня, че за него съм непозната.

— Чичо ти Джаспър сигурно ти е разказвал за мен — казвам.

Лицето му светва от радост:

— Той тук ли е? В безопасност ли е?

Поклащам глава.

— Не, съжалявам. Вярвам, че е в безопасност, но не е тук.

Мъничката му уста потреперва. Толкова се боя, че ще се разплаче, че протягам ръка към него, но той веднага се изправя и виждам как малката му челюст се стяга, докато се бори със сълзите. Гризе долната си устна.

— Ще се върне ли?

— Сигурна съм в това. Скоро.

Той кимва; примигва. Една сълза се търкулва по бузата му.

— Аз съм твоята майка, лейди Маргарет — казвам му. — Дойдох да те отведа в дома си.

— Вие сте моя майка?

Опитвам се да се усмихна, но издавам лек задавен звук.

— Да. Яздих почти две седмици, за да дойда при теб да се уверя, че си в безопасност.

— В безопасност съм — казва той с тържествена сериозност. — Само чакам чичо ми Джаспър да се прибере у дома. Не мога да дойда с вас. Той ми каза да стоя тук.

Вратата зад гърба ми се отваря, и Хенри влиза тихо.

— А това е моят съпруг, сър Хенри Стафорд — казвам на малкия си син.

Момчето отстъпва от масата и се покланя. Джаспър го е обучил добре. Съпругът ми, скривайки усмивката си, се покланя тържествено в отговор.

— Добре дошли в замъка Пемброук, сър.

— Благодаря — казва съпругът ми. Хвърля поглед към мен, обхващайки с поглед сълзите в очите ми и пламналото ми зачервено лице. — Всичко наред ли е?

Правя безпомощен жест с ръка, сякаш за да кажа — да, всичко е наред, само дето синът ми се държи с мен вежливо, като с непозната, и единственият човек, когото иска да види, е Джаспър, а той е опозорен предател и изгнаник за цял живот. Съпругът ми кимва, сякаш е успял да разбере всичко това, после се обръща към сина ми:

— Моите хора са яздили чак от Англия, и имат изключително добри коне. Питам се дали ще ти хареса да видиш конете със сбруята им, преди да излязат на бойното поле?

Хенри веднага грейва.

— Колко човека?

— Петдесет войници, няколко слуги и съгледвачи.

Той кимва като момче, което е родено във воюваща страна и е отгледано от един от най-изтъкнатите военачалници в нашия род. Би предпочел да прави преглед на войската, отколкото да си яде вечерята.

— Бих искал да ги видя. Ще си взема жакета. — Той влиза в личната си стая, и го чуваме как вика на бавачката си да донесе най-хубавия му жакет, защото отивал да инспектира стражите на майка си.

Хенри ми се усмихва.

— Мило малко момченце — казва той.

— Не ме позна. — Сдържам сълзите си, но потрепването в гласа ми ме издава. — Няма представа коя съм. За него съм напълно непозната.

— Разбира се, но той ще се научи — казва успокояващо Хенри. — Ще те опознае. Ще можеш да му бъдеш майка. Той е едва на четири: пропуснала си само три години, но сега можеш да започнеш отново с него. А и той е добре отгледан и добре обучен.

— Той е верен на Джаспър до мозъка на костите си — казвам ревниво.

Хенри пъхва ръката ми под свития си лакът:

— А сега ти ще го направиш свой. След като види войниците ми, му покажи Артур и му кажи, че е бил боен кон на Оуен Тюдор, но сега го яздиш ти. Ще видиш — той ще поиска да узнае всичко за това, и ти ще можеш да му разказваш истории.

 

 

Мълчаливо седя в детската стая, докато го приготвят за лягане. Жената, отговаряща за детската стая, все още е същата, която Джаспър назначи, когато се роди синът ми; тя се е грижила за него през целия му живот, и аз откривам, че изгарям от завист заради непринуденото й държание с него, заради приятелския жест, с който го придърпва на коляното си и му смъква ризката, заради свойския начин, по който го гъделичка, докато му нахлузва нощната риза и го хока, задето се гърчи като змиорка от река Севърн. Той се чувства добре и се държи непринудено с нея; но от време на време си спомня, че съм там и ме стрелва с лека свенлива усмивка, каквато едно вежливо дете отправя към непознат.

— Бихте ли желали да го чуете как си казва молитвите? — пита ме тя, докато той прекосява детската стая и отива в спалнята си.

С негодувание, чувствайки се на второ място, я следвам, за да го видя как коленичи в долния край на леглото с балдахин, сгъва ръце и реди молитвата „Отче наш“ и другите вечерни молитви. Тя ми подава лошо преписан молитвеник, аз също чета общите молитви за деня и молитвата за вечерта и чувам тънкия му гласец: „Амин“. После той се прекръства, надига се и отива при нея да го благослови. Тя отстъпва назад и му посочва, че трябва да коленичи пред мен. Виждам как малката му уста се извива надолу; но той коленичи пред мен, съвсем покорно, аз полагам длан върху главата му и казвам: „Бог да те благослови и да те пази, синко“. После той се изправя, затичва се силно, скача в леглото си и подскача върху него, докато тя отмята чаршафа назад и му подгъва завивките, навежда се и го целува — всичко това съвсем непринудено.

Неловко, като чужденка в детската му стая, несигурна дали съм добре дошла, отивам до леглото му и се навеждам над него. Целувам го. Бузата му е топла, мирисът на кожата му е като от току-що изпечено хлебче, твърдо като топла праскова.

— Лека нощ — казвам отново.

Отдръпвам се от леглото. Жената отдръпва свещта от завесите и придърпва стола си до огъня. Ще седи при него, докато той заспи, както прави всяка нощ, както е правила всяка нощ от раждането му досега. Той вече е потънал в сън, приспан от скърцането на нейния люлеещ се стол, и успокояващата гледка на любимото й лице в светлината на огъня. Аз нямам какво да правя тук; той изобщо не се нуждае от мен.

— Лека нощ — казвам пак, и излизам тихо от стаята му.

Затварям външната врата на неговата приемна и спирам за миг в началото на каменните стълби. Тъкмо се каня да сляза, за да потърся съпруга си, когато чувам как една врата над мен, високо горе в кулата, тихо се отваря. Тази врата води навън към покрива, където Джаспър имаше навика да отива понякога да се взира нагоре към звездите, а в тревожни времена да се взира в околността в очакване на някоя вражеска армия. Първата ми мисъл е, че Черния Хърбърт е вкарал свой човек в замъка Пемброук и този някой сега слиза по стълбите с изваден нож, готов да пусне техните войски през страничната врата. Притискам се назад към вратата на спалнята на Хенри, готова да се хвърля в стаята му и да заключа вратата след себе си. Трябва да го опазя. Мога да вдигна тревога от прозореца на спалнята му. Готова съм да пожертвам живота си за него.

Чувам тихи стъпки, после — затварянето на вратата към покрива, а след това — превъртането на ключа, и задържам дъха си, така че да не се чува друг звук, освен отново тихите стъпки, докато човекът, който и да е той, слиза безмълвно по спираловидните каменни стълби на кулата.

И изведнъж, сякаш съм го разпознала по стъпките, разбирам, че това е Джаспър, излизам от сянката и изричам тихо: „Джаспър, о, Джаспър!“, а той взема последните три стъпала тичешком, обвива ръце около мен и ме притиска здраво към себе си, аз съм обвила ръце около широкия му гръб и се вкопчваме един в друг, сякаш не бихме могли да се пуснем. Отдръпвам се назад, за да мога да вдигна поглед към него, и устата му веднага покрива моята, той ме целува и ме пронизва такова желание и такъв копнеж, че все едно изпадам в молитвен екстаз и Бог ми изпраща пламък.

Мисълта за молитва ме кара да се отдръпна от него и да ахна, и той веднага ме пуска.

— Съжалявам.

— Не!

— Мислех, че сигурно си на вечеря или в дневната стая на горния етаж. Имах намерение да дойда тихо при теб и съпруга ти.

— Бях при сина си.

— Зарадва ли се да те види?

Отговарям с едва забележим жест.

— Повече се интересува от теб. Липсваш му. Откога си тук?

— В околността съм от близо седмица. Не исках да идвам в замъка, защото се боях от шпионите на Хърбърт. Не исках да стана причина той да нападне. Затова се укривах из хълмовете, докато чаках да дойдеш.

— Дойдох веднага щом можах. О, Джаспър, трябва ли да заминаваш?

Ръката му отново е около талията ми, а аз не успявам да се възпра и се облягам на него. Станала съм по-висока, главата ми се отпуска на рамото му. Имам чувството, че съм се озовала на мястото си, сякаш тялото му е парче дърворезба, обработено така, че да се съедини с моето. Имам чувството, че цял живот ще ме боли, ако не бъдем съединени.

— Маргарет, любов моя, трябва да вървя — казва той простичко. — За главата ми е обявена цена, а между Хърбърт и мен има кръвна вражда. Но ще се върна. Ще замина за Франция или Шотландия, ще събера войска за истинския крал и ще се върна с армия. Можеш да бъдеш сигурна в това. Ще се върна, и този замък отново ще бъде мой, когато Ланкастър си върне престола и ние победим.

Откривам, че съм се вкопчила в него, и откъсвам с усилие ръцете си, които съм впила в жакета му, отстъпвам назад и се заставям да го оставя да си отиде. Пространството, което оставям между нас — не повече от един фут се превръща в непоносима празнота.

— А ти, ти добре ли си? — Прямите му сини очи оглеждат лицето ми, пробягват откровено надолу по тялото ми. — Няма ли дете?

— Не — казвам кратко. — Изглежда, че не става. Не зная защо.

— Той добре ли се държи с теб?

— Да. Позволява ми да подреждам параклиса, както искам, и ме оставя да уча. Дава ми щедра издръжка от земите ми. Дори ми намира книги и ми помага с латинския.

— Наистина голяма наслада — казва той сериозно.

— Е, за мен наистина е така — казвам отбранително.

— А в какви отношения е с крал Едуард? — пита той. — Заплашва ли те някаква опасност?

— Мисля, че не. Той потегли в подкрепа на крал Хенри при Тоутън…

— Замина на война?

Почти се изкикотвам:

— Да, замина, и не мисля, че му хареса много. Но беше помилван, а неговото помилване би трябвало да важи и за мен. Ще вземем Хенри при нас у дома и ще живеем тихо и спокойно. Когато истинският крал отново получи своето, ние ще бъдем готови. Съмнявам се, че Йорк ще си прави труда да се занимава с нас. Нима той няма по-големи врагове? Сър Хенри не играе голяма роля в делата на света; обича да си стои у дома, спокойно и кротко. Разбира се, той е превърнал себе си в толкова незначителна личност, че никой няма да си прави труда да се занимава с нас.

Джаспър се ухилва: млад мъж, роден да играе роля в големите световни дела, и напълно неспособен да си стои тихо и кротко у дома.

— Може би. Във всеки случай се радвам, че ще се погрижи ти и момчето да сте в безопасност, докато ме няма.

Не мога да устоя: пристъпвам напред и отново го хващам за ревера на жакета, за да мога да го погледна сериозно в лицето. Ръката му обгръща талията ми и ме притиска плътно.

— Джаспър, колко време ще отсъстваш?

— Веднага щом успея да събера армия, която може да завоюва отново Уелс за краля, ще се върна — обещава ми той. — Това са моите земи и моята кауза. Баща ми загина за тях, брат ми загина за тях: няма да допусна смъртта им да остане напразна.

Кимвам. Усещам топлината на тялото му през жакета.

— И не позволявай да те убедят, че Йорк е истинският крал — предупреждава ме той с настойчив шепот. — Прегъвай коляно, свеждай глава и се усмихвай, но знай винаги, че Ланкастър е кралският род и докато кралят е жив, имаме крал. Докато принц Едуард е жив, имаме Уелски принц, а докато синът ти е жив, имаме наследник за трона. Остани вярна.

— Оставам — прошепвам аз. — Винаги ще остана. За мен няма да има никой, освен…

Дрънчене откъм долния край на стълбищната площадка стресва и двама ни и ми напомня, че би трябвало да съм на вечеря.

— Ще дойдеш ли да се храниш с нас? — питам.

Той поклаща глава.

— Предпочитам да не ме виждат. В мига, в който Хърбърт узнае, че съм тук, ще нареди да обкръжат замъка, а не искам ти и момчето да бъдете изложени на опасност. Ще поръчам да ми изпратят храна горе в детската стая, и ще се срещна с теб и съпруга ти в дневната стая на горния етаж след вечеря, а утре сутринта заминавам.

Прегръщам го по-здраво.

— Толкова скоро? Нима ще заминеш толкова скоро? Едва те видях! Хенри ще иска да те види!

— Трябва да замина, а колкото по-дълго оставам, в толкова по-голяма опасност си ти и толкова по-вероятно е да ме заловят. Сега, когато момчето е поверено на твоите грижи, мога да го оставя с чиста съвест.

— И можеш да оставиш мен?

Той се усмихва с кривата си усмивка:

— Ах, Маргарет, през цялото време, откак те познавам, ти си съпруга на друг мъж. Оказва се, че аз съм само галантен влюбен. Трубадур на далечна любима. Не моля за нищо повече от една усмивка, и да ме споменаваш в молитвите си. Обичам отдалече.

— Но този път ще е много далече — казвам детински.

Без да каже дума, той нежно допира пръст до бузата ми и избърсва една самотна сълза.

— Как ще живея без теб? — прошепвам.

— Не мога да направя нищо, което да те лиши от чест — казва той нежно. — Наистина, Маргарет, не бих могъл. Ти си вдовица на брат ми, а твоят син носи изтъкнато име. Трябва да те обичам и да ти служа, а засега ще ти служа най-добре, като замина и събера армия, за да върна земите на твоя син обратно в мое владение, и да нанеса поражение на онези, които искат да отрекат правото на неговия род.

Тръбният зов, който оповестява, че вечерята е готова за поднасяне, отеква нагоре по каменното стълбище и ме кара да трепна.

— Върви — казва Джаспър. — Ще се видя с теб и съпруга ти в дневната стая по-късно. Можеш да му кажеш, че съм тук.

Той ме побутва леко и аз тръгвам надолу по стълбите. Когато поглеждам назад, виждам, че е влязъл в детската стая. Осъзнавам, че поверява живота си на бавачката на Хенри, и е отишъл да седне до спящото ми момче.

Джаспър идва при нас в дневната след вечеря.

— Ще тръгна рано утре — казва той. — Тук има мъже, на които мога да се доверя да ме отведат до Тенби. Там ме чака кораб. Хърбърт ме търси в северен Уелс; не може да пристигне там навреме, дори ако научи за мен.

Хвърлям поглед към съпруга си:

— Може ли да тръгнем с теб и да те изпратим? — питам.

Джаспър любезно изчаква съпругът ми да обяви решението си.

— Както желаеш — казва сър Хенри с равен тон. — Ако Джаспър смята, че е безопасно. Момчето може да се почувства по-добре, ако те види как заминаваш благополучно; той сигурно ще тъгува много за теб.

— Достатъчно безопасно е — казва Джаспър. — Мислех си, че Хърбърт е по петите ми, но той е поел по лъжлива следа.

— На разсъмване тогава — казва любезно съпругът ми. Изправя се на крака и ми подава ръка. — Ела, Маргарет.

Поколебавам се. Искам да остана край огнището с Джаспър. Той ще замине утре и изобщо няма да имаме време заедно насаме. Чудя се, че съпругът ми не вижда това, не разбира, че може да искам малко време насаме с този мой приятел от детинство, този настойник на моя син.

Изнурената му усмивка би ми подсказала — ако бях го погледнала — че той е разбрал напълно това, и много повече от това.

— Ела, съпруго — казва той тихо, и при този повик Джаспър се изправя на крака и свежда глава над ръката ми, така че трябва да отида в леглото със съпруга си, и да оставя най-скъпия си приятел, единствения си приятел, да седи сам край огъня през последната си вечер в дома, който някога деляхме.

 

 

На сутринта виждам в сина си Хенри различно дете. Лицето му грее от щастие; той е като малка сянка на чичо си, следвайки го като развълнувано кученце. Обноските му са все така прекрасни, може би дори по-добри, когато знае, че неговият настойник го наблюдава, но във всяко негово движение има радост, когато може да вдигне очи и да види одобрителната усмивка на Джаспър. Той му служи като паж, заставайки гордо до него, държи ръкавиците му и пристъпва напред да поеме поводите на едрия кон. Веднъж възпира един коняр, който носи камшик:

— Лорд Пемброук не харесва този камшик — казва той. — Вземете онзи с плетения край — и човекът се покланя и хуква да се подчини.

Двамата с Джаспър вървят редом, докато правят преглед на стражите, събрани да ни придружат до Тенби. Хенри върви точно като Джаспър, с ръце, сключени зад гърба, с очи, внимателно приковани върху лицата на мъжете, макар че трябва да гледа нагоре, тъй като те се извисяват над него. Точно както Джаспър, той спира от време на време, за да отбележи нещо за някое добре поддържано оръжие, или за добре гледан кон. Да виждам как малкото ми момче оглежда внимателно стражата, като истинско огледално отражение на прочутия военачалник, който е негов чичо, е все едно да гледам как някой принц се учи да бъде владетел.

— Какво ще бъде според Джаспър неговото бъдеще? — зачудено прошепва съпругът ми в ухото ми. — Защото в момента той обучава един малък тиранин.

— Смята, че той ще владее Уелс като баща си и дядо си — казвам кратко. — Най-малкото.

— А най-много?

Обръщам глава и не отговарям, защото разпознавам силната амбиция на Джаспър в кралското поведение на моя син. Джаспър отглежда наследник за трона на Англия.

— Ако имаха оръжия, или дори ботуши, щеше да е малко по-впечатляващо — отбелязва тихо в ухото ми моят съпруг, англичанинът; и за първи път забелязвам, че много от стражите всъщност са боси, а мнозина разполагат само със сърпове или секачи за кастрене на дървета. Те са армия от селяни, не професионални войници. Повечето от закоравелите в битки, добре въоръжени хора на Джаспър са загинали под трите слънца на Мортимърс Крос, останалите — при Тоутън.

Джаспър стига до края на войнишкия строй и щраква с пръсти да му доведат коня. Хенри се обръща и кимва на коняря, сякаш за да му каже да побърза. Той ще язди пред чичо си, и от привичното движение, с което Джаспър се мята на голямото седло, а след това се навежда да подаде ръка на Хенри, се досещам, че са правили това често. Хенри се протяга да стигне голямата ръка на Джаспър, и Джаспър го издърпва да седне пред него. Той се сгушва назад в здравата хватка на чичо си и засиява от гордост.

— Потегляйте — казва Джаспър тихо. — За Бог и за Тюдорите.

Мисля си, че Хенри ще се разплаче, когато стигаме до малкото риболовно пристанище Тенби и Джаспър го сваля на земята, а после скача долу до него. За миг Джаспър коленичи, и косите му с цвят на бакър почти докосват кафявите къдрици на Хенри. После Джаспър се изправя и казва: „Като Тюдор, нали, Хенри?“, моето малко момче вдига поглед към чичо си и казва: „Като Тюдор, сър!“ и двамата тържествено си стискат ръцете. Джаспър го тупва по гърба толкова силно, че малките му крачета едва не поддават, а след това се обръща към мен.

— Късмет — казва ми Джаспър. — Не обичам дългите сбогувания.

— Късмет, и сбогом — казвам. Гласът ми трепери, и не се осмелявам да добавя нещо повече пред съпруга си и мъжете от стражата.

— Ще пиша — казва Джаспър. — Пази момчето. Не го разглезвай.

Толкова съм подразнена, задето Джаспър ми казва как да се грижа за собствения си син, че за миг почти не мога да проговоря, но после прехапвам устна:

— Ще го пазя.

Джаспър се обръща към съпруга ми:

— Благодаря ви, че дойдохте — казва той с официален тон. — Хубаво е да предам Хенри на сигурно място, на настойник, комуто мога да се доверя.

Съпругът ми кимва.

— Късмет — казва той тихо. — Ще ги пазя и двамата.

Джаспър се обръща рязко и се готви да се отдалечи, но спира за миг, обръща се отново към Хенри и го прегръща бързо, силно и отривисто. Когато оставя внимателно момченцето на земята, виждам, че сините очи на Джаспър са пълни със сълзи. После взема поводите на коня си и го повежда внимателно и тихо по рампата до кораба. Придружават го дузина мъже; останалите чакат с нас. Хвърлям поглед към лицата им и виждам ужасеното им изражение, докато техният господар и командир вика на капитана на кораба, че може да потегля.

Хвърлят въжетата към кораба; вдигат платна. Отначало изглежда, че той изобщо не се движи, но после платната се развяват и потрепват, и вятърът и силата на прилива измъкват плавно кораба от малкия каменен кей. Пристъпвам напред и слагам ръка върху рамото на малкия си син; той трепери като жребче. Не обръща глава, когато го докосвам; напряга очи, за да не пропусне последното, което може да зърне от своя настойник. Едва когато корабът се превръща в далечно петънце в морето, той си поема треперливо дъх, свежда глава и аз усещам как раменете му се разтърсват от ридание.

— Искаш ли да яздиш пред мен? — питам го тихо. — Можеш да седиш пред мен, както правеше с Джаспър.

Той вдига поглед към мен и казва.

— Не, благодаря, милейди.

 

 

Посвещавам се на сина си през следващите седмици, които прекарваме в замъка Пемброук. Въоръжена група, нищо повече от обикновени разбойници, заплашва пътя към Англия, и съпругът ми решава, че за нас е по-безопасно да чакаме в Пемброук, докато продължат нататък, отколкото да потеглим и да рискуваме да ги срещнем. Затова седя с малкия Хенри, когато той взема уроци от домашния учител, когото Джаспър е наел. Яздя с него сутрин, гледам го как се упражнява на малкия стълб с въртяща се мишена за хвърляне на копие, който Джаспър му е построил в полето зад конюшните. Яздим до реката заедно, излизаме с рибарска лодка и заръчваме на слугите да накладат огън на брега, за да можем да ядем улова си, изпечен на пръчки. Подарявам му играчки и книги, и собствено ново пони. Сама му преписвам на английски молитвите за деня, в по-добър превод от латински. Играя с него на гоненица и карти. Пея с него детски песнички и му чета на френски. Слагам го да си легне и прекарвам вечерта в планове какво може да му хареса да прави на другия ден. Сутрин го събуждам с усмивка. Никога не го наказвам и поучавам — оставям възпитателя му да прави това. Никога не го пращам да се преоблече, нито го гълча, задето се е изцапал — оставям това на бавачката му. За него аз съм идеалният другар в игрите, винаги щастлива, винаги готова за игра, съгласна той да определя правилата на играта, съгласна да го оставям да побеждава; а всяка вечер той коленичи до леглото си за молитва, и аз коленича до него. И всяка вечер, каквото и да сме правили през деня, колкото и привидно безгрижен да е бил, той моли Бог да върне чичо му Джаспър у дома при него, за да могат отново да бъдат щастливи.

— Защо Джаспър още ти липсва толкова много? — питам го, докато му подпъхвам завивките. Внимавам тонът ми да е безгрижен, почти безразличен.

Личицето му грейва на фона на бялата ленена възглавница. Засиява при мисълта за чичо си.

— Той е мой повелител — казва простичко. — Ще поема заедно с него, когато съм достатъчно голям. Ние ще донесем мир на Англия, а когато това бъде сторено, ще тръгнем заедно на кръстоносен поход. Никога няма да се разделим. Ще му дам клетва за вярност и ще бъда синът, какъвто той няма. Той е мой господар. Аз му служа.

— Но аз съм ти майка — отбелязвам. — Сега аз съм тук, за да се грижа за теб.

— Джаспър и аз те обичаме — казва той бодро. — Казваме, че ти си нашата пътеводна светлина. И винаги се молим за теб, а също и за баща ми Едмънд.

— Но аз съм тук сега — настоявам. — А Едмънд дори не те е виждал. Той едва ли е от значение; изобщо не е същото. Джаспър е в изгнание; единствено аз съм тук сега.

Той обръща главицата си: клепачите му се затварят, тъмните ресници леко докосват розовите му бузи.

— Моят чичо, лорд Пемброук, е щастлив да те приеме в замъка си — казва той тихо. — И за двама ни е радост да приветстваме с добре дошла…

После заспива. Обръщам се и виждам съпруга си, облегнат мълчаливо на каменната рамка на вратата.

— Чу ли това? — питам го. — Той мисли единствено за Джаспър. Моли се за мен, както се моли за баща си, който бе мъртъв, преди той да се роди. За него съм също толкова далечна, колкото и кралицата.

Съпругът ми протяга ръка към мен, и аз съм щастлива от тази утеха. Облягам глава на гърдите му и усещам как ме прегръща.

— Той е будно момче — казва той успокоително. — Трябва да му дадеш време да те опознае. Живял е с Джаспър толкова дълго, че този човек изпълва света му. Трябва да те опознае. Всичко ще си дойде на мястото. Бъди търпелива. А и няма нищо лошо в това да бъдеш като кралица за него. Ти си му майка, а не бавачка. Защо да не бъдеш неговата пътеводна светлина, онази, която го ръководи? От Джаспър се е научил да те обожава от разстояние. Разбира това. Защо би искала да бъдеш каквото и да било друго?