Филипа Грегъри
Червената кралица (14)

Есента на 1459

Не получавам никаква вест за Джаспър, докато един от нашите арендатори, който е бил убеден да го последва, не се връща в дома си в средата на септември, привързан върху собственото си дребно пони: едната му ръка е гноящ чукан, лицето му — побеляло, а върху него се е наслоил мирис на смърт. Съпругата му, момиче, съвсем малко по-голямо от мен, изпищява ужасено и припада, когато го довеждат до вратата им. Тя не може да се грижи за него; не знае какво да прави с тези гниещи останки от младия човек, за когото се е омъжила по любов, затова го довеждат в имението за по-добри грижи, отколкото могат да му предоставят в мръсната му селска къщурка. Превръщам едно свободно помещение в пристройката за млякото и сиренето в болнична стая, и се питам още колко души от набързо събрания отряд на Джаспър ще се завърнат у дома ранени. Доброволецът на Джаспър разказва на съпруга ми, че бащата на Уорик, граф Солсбъри, бил повел армията си да се срещне с Йоркския херцог в Лъдлоу, когато двама от нашите лордове, Дъдли и Одли, му подготвили засада при Маркет Дрейтън, на пътя за Уелс. Нашата войска била двойно по-голяма от армията на Солсбъри: нашият пратеник Джон каза, че войниците на Йорк паднали на колене и целунали земята на бойното поле, мислейки, че тя ще бъде смъртното им ложе.

Но армията на Йорк си послужила с хитрост — хитрост, с която Солсбъри може да си послужи, тъй като неговите войници били готови на всичко за него — отстъпление, отпор, атака — затова им наредил да се оттеглят, сякаш се отказват от битката. Нашите конници ги задминали, мислейки, че преследват избягали войски, и открили, че всъщност заловени са самите те, точно когато прегазвали една река. Неприятелят се обърнал кръгом и връхлетял, бърз като нападаща змия, и нашите мъже трябвало да си проправят път с битка нагоре по склона през терен, който ставал все по-разкалян, докато се опитвали да се изкачат с конете си по него и да извлекат нашите топове нагоре. Стрелците с лъкове на Йорк можели да стрелят надолу по склона в нашите войници, техните коне умирали под тях, те се изгубили в калта, бъркотията и градушката от стрели и гюлета. Джон каза, че реката била почервеняла от кръвта на ранените и умиращите, а мъжете, които я прегазили, за да избягат от битката, били като боядисани в червено.

Нощта паднала на бойното поле, на което не сме успели да защитим своята кауза, а нашите войници били оставени в полята да умрат. Командирът на Йорк, Солсбъри, се измъкнал, преди главният корпус на нашата армия да успее да се появи, а за заблуда оставил оръдията си на полето и платил на някакъв монах изменник да стреля с тях цяла нощ. Когато кралската армия пристигнала с тътен призори, готова за битка, очаквайки да намери йоркистите, застанали в отбрана с оръдията си, готова да избие до крак предателите, там нямало никой, освен един пиян калугер, подскачащ от един подсип за възпламеняване на друг, който им казал, че техните врагове били потеглили към Лъдлоу, смеейки се заради победата си над двамата лордове на Ланкастър.

— Значи, битката се е състояла — казва мрачно съпругът ми. — И е била изгубена.

— Не са влезли в битка със самия крал — казвам. — Кралят щеше да спечели, без съмнение. Те просто са се срещнали в битка с двама наши лордове, не с войска, водена от крал.

— Всъщност са се изправили просто пред един опърпан монах — изтъква съпругът ми.

— Нашите двама лордове щяха със сигурност да спечелят, ако войските на Йорк се бяха сражавали честно — настоявам.

— Да, но един от тези лордове вече е мъртъв, а другият е заловен. Мисля, можем да приемем, че нашите врагове спечелиха първите битки.

— Но нали ще има още боеве? Нали можем да се прегрупираме? Когато Жана не успяла да превземе Париж, тя не се предала…

— Ах, Жана — казва той уморено. — Да, ако вземем Жана за наш пример, би трябвало да продължим към смъртта. Приближаваме се към успешно превръщане в мъченици. Права си. Ще има още битки. Можеш да си сигурна в това. Сега две войски се въртят една около друга като петли на бойна арена, търсейки предимство. Можеш да си сигурна, че ще има битка, а после — друга, а сетне — трета, докато едната или другата страна бъде сломена от поражението, или унищожена.

Оставам глуха за острия му тон.

— Съпруже, ще заминете ли сега да служите на своя крал? Сега, след като първата битка се състоя, и ние загубихме? Сега, когато можете да видите, че има отчаяна нужда от нас. Че всеки достоен мъж трябва да отиде?

Той ме поглежда.

— Когато се наложи да замина, ще го сторя — казва мрачно. — Не преди това.

— Всеки верен човек в Англия ще бъде там, освен теб! — възразявам разгорещено.

— Тогава ще има толкова много мъже, че няма да имат нужда от страхливец като мен — казва сър Хенри и си тръгва от стаята за болни, в която умира доброволецът на Джаспър, преди да успея да кажа нещо повече.

След това между мен и сър Хенри се възцарява студенина, и затова аз не му съобщавам, когато получавам измачкан лист хартия от Джаспър, изписан с острия му, зле оформен почерк, който гласи просто:

„Не се страхувайте. Сам кралят излиза на бойното поле. Потегляме срещу тях.

Дж.“

Вместо това изчаквам, докато оставаме сами след вечеря и съпругът ми прокарва пръсти по струните на една лютня, без да свири някаква мелодия, и питам:

— Имаш ли новини от баща си? С краля ли е?

— Подгонили са фамилията Йорк обратно към замъка им в Лъдлоу — казва той, като подрънква само с връхчетата на пръстите си някаква безсмислена мелодийка. — Баща ми казва, че са повече от двайсет хиляди, поели в подкрепа на краля. Изглежда, повечето хора мислят, че ние ще победим, че Йорк ще бъде заловен и убит, макар кралят в своето милосърдие да каза, че ще прости на всички, ако се предадат.

— Ще има ли друга битка?

— Освен ако Йорк не реши, че не може да се изправи срещу краля. Един вид грях е да избиваш приятелите и братовчедите си, съвсем друг — да нареждаш на стрелците си да стрелят по знамето на краля и по самия крал, който язди под него. Ами ако кралят загине в битка? Какво ще стане, ако Йорк стовари меча си върху миропомазаната глава на краля?

Затварям очи, обзета от ужас при мисълта как кралят, почти светец, бива превърнат в мъченик от собствения си поданик, който му е дал клетва за вярност.

— Но нали Йоркският херцог не може да го направи? Нали не е възможно дори да го обмисля?