Филипа Грегъри
Червената кралица (11)

Лятото на 1457

Не разговаряме повторно за съдбата ми, нито за бъдещето на Англия. Джаспър е прекалено зает. Отсъства от замъка по цели седмици. В ранното лято се връща с оредяла и дрипава войска, а сам той — с натъртено и насинено лице, но усмихнат. Победил е и е заловил Уилям Хърбърт, мирът в Уелс е възстановен, а управлението на Уелс е отново в наши ръце. Един Тюдор владее Уелс за династията Ланкастър — отново.

Джаспър изпраща Хърбърт в Лондон като предател, обявен извън закона, и ние научаваме, че е изправен на съд за държавна измяна и задържан в Тауър. Потръпвам, когато чувам това, мислейки си за някогашния си настойник, Уилям дьо ла Пол, който беше в Тауър, когато аз, едно малко момиче, бях заставена да се обявя за свободна от него.

— Няма значение — казва ми Джаспър, който почти не може да говори от прозяване на вечеря. — Прости ми, сестро, изтощен съм. Утре ще спя цял ден. Хърбърт няма да отиде на дръвника, както заслужава. Лично кралицата ме предупреди, че кралят ще помилва и освободи Хърбърт, и той ще доживее да ни нападне отново. Помни ми думите. Нашият крал много го бива да прощава. Готов е да прости на човека, който вдига меч срещу него. Готов е да прости на човека, който вдига Англия на бунт срещу него. Хърбърт ще бъде освободен, а след време ще се върне в Уелс, и двамата с него отново ще се бием все за същата шепа замъци. Кралят прощава на фамилията Йорк и смята, че те ще живеят в мир и разбирателство с него. Това е белег на неговото величие, наистина, Маргарет — ти се стремиш към святост и тя сигурно е ваша фамилна черта, защото мисля, че той я притежава. Той е изпълнен с най-голяма доброта и огромно доверие. Не може да понася злоба и завист: гледа на всеки като на грешник, който се стреми да бъде добър, и прави каквото може, за да му помогне. Невъзможно е да не го обичаш и да не му се възхищаваш. Типично за враговете му е, че те приемат неговата милост като позволение да продължават да вършат каквото си пожелаят. — Той прави пауза. — Той е велик човек, но може би не и велик крал. Той се извисява много над нас. Просто това прави нещата много трудни за останалите от нас. А обикновените хора виждат единствено слабост там, където има величие на духа.

— Но сега той със сигурност е добре, нали? А дворът е отново в Лондон. Кралицата отново живее с краля, а ти владееш Уелс за него. Той може да остане здрав, синът им е силен, може да имат друго дете. Несъмнено Йорк ще се установят и заживеят, както подобава на видни благородници, под управлението на един по-велик крал. Сигурно знаят, че това е мястото им?

Той поклаща глава, сипва си нова купа говежда яхния и взема резен заквасен бял хляб. Гладен е: язди с войниците си от седмици.

— Наистина, Маргарет, не смятам, че фамилията Йорк може да се укроти и примири. Те се срещат с краля, понякога полагат всички усилия да работят заедно с него; но дори когато е с ума си, той е слаб, а когато е болен, е в транс. Ако не му бях васал, обвързан с него от сърце и душа, щеше да ми бъде трудно да му бъда верен. Щях да съм изпълнен със съмнения за бъдещето. Дълбоко в себе си не мога да ги виня, задето се надяват да контролират онова, което ще последва. Никога не съм се съмнявал в Ричард Йоркски. Мисля, че той познава и обича краля, и знае, че е от кралския род, но не е миропомазан крал. Но доверието ми към Ричард Невил, граф Уорик, не стига по-далеч, отколкото мога да проследя полета на една стрела. Той е толкова свикнал да управлява целия север: никога няма да проумее защо не може да управлява кралство. И двамата, слава на бога, никога не биха докоснали и с пръст един миропомазан крал. Но всеки път, когато кралят е болен, възниква въпросът: Кога ще оздравее? И какво да правим, докато оздравее? Както въпросът, който никой не задава на глас: Какво ще правим, ако състоянието му изобщо никога не се подобри?

Най-лошото от всичко е, че имаме кралица, която не се придържа към установените порядки, а прави, каквото си науми. Когато кралят го няма, ние сме като кораб без кормило, а кралицата е като вятърът, който може да духа във всяка посока. Ако вярвах, че Жана д’Арк не е била свята девойка, а вещица, както твърдят някои; бих помислил, че тя ни е проклела да имаме крал, който е верен на първо място на сънищата си, и кралица, която е вярна на първо място на Франция.

— Не го казвай! Не го казвай! — възразявам на обидата спрямо Жана и бързо слагам ръка върху неговата, за да го накарам да замълчи. За миг ръцете ни са вкопчени една в друга, а после той внимателно измъква ръка изпод моята, сякаш не бива дори да го докосвам, дори не и по този начин, както сестра докосва брат.

— Сега говоря с теб, вярвайки, че всичко това ще остане единствено в молитвите ти — каза той. — Но след като се омъжиш този януари, ще говоря с теб само по семейни дела.

Наскърбена съм, че отдръпва ръката си, за да не го докосвам.

— Джаспър — казвам тихо. — От този януари нататък няма да имам никого на света, който да ме обича.

— Аз ще те обичам — казва той тихо. — Като брат, като приятел, като настойник на сина ти. И винаги можеш да ми пишеш, а аз винаги мога да ти отговарям, като брат и приятел, и като настойник на сина ти.

— Но кой ще разговаря с мен? Кой ще ме вижда такава, каквато съм?

Той свива рамене.

— Някои от нас са родени за самотен живот — казва той. — Ти ще бъдеш омъжена, но може да бъдеш много самотна. Ще си мисля за теб: за теб във великолепната ти къща в Линкълншър с Хенри Стафорд, докато живея тук без теб. Замъкът ще ми се струва много тих и много чужд без присъствието ти тук. По каменните стълби и в параклиса ще се усеща липсата на стъпките ти, портите ще се ослушват за смеха ти, а стените ще тъгуват за твоята сянка.

— Но ти ще задържиш сина ми — казвам, ревнива както винаги.

Той кимва.

— Ще го задържа, макар да загубих Едмънд и теб.