Филипа Грегъри
Червената кралица (40)

Лятото на 1484

Чакам. Всичко, което мога да направя, е да чакам. Изпращам писма по Нед Партън, и Джаспър ми отговаря, вежливо, като на жена без власт и влияние, намираща се далече, която не разбира нищо. Виждам, че проваленият бунт, който им костваше армията и флота, в допълнение е съсипал и вярата им в мен като съзаклятница, като жена с влияние в страната, която се надяваха да превземат. В горещите летни дни, докато реколтата зрее в полята, а косачите излизат да косят сеното, съзнавам, че съм станала незначителна като зайците, които побягват от остриетата и попадат право в примките, защото не разбират нищо.

Пиша, изпращам съобщения. Упреквам Елизабет Удвил, бившата кралица, за поведението на дъщерите й, за което ми се докладва все по-подробно и по-подробно: красивите им дрехи, високото им положение в двора, красотата им, безгрижната им радост, непринуденият им, типичен за фамилията Ривърс чар, с който неусетно преминават от едно забавление към друго. Мнозина казваха, че баба им Жакета била вещица, потомка на водната богиня Мелузина, а сега мнозина твърдят, че тези момичета също плетат магии. Най-хубаво от всички тях е момичето, което е обещано на Хенри, но се държи, сякаш е забравило напълно за него. Пиша на Елизабет Удвил, за да й потърся сметка; пиша на суетната девойка, Елизабет Йоркска, за да я упрекна; пиша на Хенри, за да му напомня за дълга му — и никой, никой не си прави труда да ми отговори.

Сама съм в къщата си; и при все че съм копняла цял живот за установено ежедневие, прекарвано в усамотение и молитви, аз съм наистина ужасно сама, и наистина ужасно самотна. Започвам да си мисля, че нищо никога няма да се промени, че ще изживея живота си тук, посещавана от време на време от един съпруг, който ми се присмива, ще пие вино от избата ми и ще яде дивеч от моите поля с особената наслада на бракониер. Ще научавам новини от двора, от които ще ми става ясно, че никой не помни нито мен, нито някогашното ми високо положение. Ще получавам вести от сина си, някъде далече, той вежливо ще изпраща благопожеланията си, а в деня на своето раждане и признателността си заради моята жертва за него; но никога няма да ми изпрати своята обич или да ми каже кога мога да го очаквам.

В самотата си мисля за това, че се разделихме, когато той беше съвсем малко момче, и оттогава така и не се сближихме — не така, както една майка може да бъде близка с детето си, не така, както Елизабет Удвил винаги е била близка с децата си, които отгледа сама, които обичаше толкова открито. Сега, когато не мога да му бъда от полза, той ще ме забрави напълно. И ако трябва да призная истината, горчивата истина: ако той не беше наследникът на рода ми, в когото се съсредоточават всичките ми амбиции, щях вече да съм го забравила напълно.

Животът ми се свежда до това: един кралски двор, който ме е забравил, съпруг, който ми се подиграва, син, който не храни обич към мен, и един Бог, който е замлъкнал. За мен не е утеха, че презирам двора, че никога не съм обичала съпруга си, и че синът ми е роден само за да изпълни предопределението ми, и ако не може да стори това, не знам каква полза имаме един от друг. Продължавам да се моля. Не знам какво друго да правя. Продължавам да се моля.

„Понтефракт, Юни 1484

Милейди,

Пиша, за да те предупредя за договора, подписан от крал Ричард и настоящия управник на Бретан, който е и ковчежник, и главнокомандващ на войската (тъй като понастоящем херцогът не е с ума си). Крал Ричард сключи споразумение с Бретан. Англия ще предостави стрелци с лък на Бретан, за да помогнат в борбата на Бретан срещу Франция, а в замяна Бретан ще задържи Хенри Тюдор в плен и ще го изпрати в родината му, за да бъде екзекутиран. Помислих си, че ще искаш да знаеш това.

Оставам твой предан съпруг:

Станли“

Нямам на кого друг да се доверя, за да изпратя писмото, освен на Нед Партън. Но трябва да поема риска. Изпращам един ред на Джаспър:

„Станли ми съобщава, че Ричард е сключил споразумение с Бретан да арестуват Хенри. Внимавайте.“

После отивам в параклиса си и коленича пред олтарната преграда, с лице, обърнато към разпятието на страдащия Христос.

— Пази го — шепна отново и отново. — Опази сина ми. И го доведи до победа.

Преди да е изтекъл месецът, получавам отговор. Той е от Джаспър, кратък и делови, както винаги.

„Франция, Юли 1484

Благодаря ти за предупреждението, което бе потвърдено от твоя приятел епископ Мортън, който го чул във Франция. Взех неколцина от хората ни и отидох през границата в Анжу, за да привлека колкото може повече внимание, докато Хенри потегли за Ван само с петима души. Предреши се като слуга и пое към границата, пресичайки я само ден преди да дойдат бретанските стражи. Беше много рисковано начинание, но синът ти запази спокойствие в опасността, и после се смяхме за това, когато опасността беше вече отминала.

Във френския кралски двор ни посрещнаха топло, и обещават да ни подкрепят с армия и пари. Ще отворят портите на затворите, за да съберем армия от разбойници, и имам план да ги обуча. Имам надежди, Маргарет…

Дж. Т.“