Филипа Грегъри
Червената кралица (34)

Неделя, 6 юли 1483

Намираме се там, където крояхме да се озовем, на една стъпка от короната. Съпругът ми следва краля, стиснал здраво боздугана на почетен върховен военачалник на Англия; аз следвам новата кралица Ан, носейки шлейфа й. Зад мен идва херцогинята на Съфолк, следвана от херцогинята на Норфолк. Но именно аз стоя непосредствено зад кралицата, и когато тя е помазана със свещения елей, аз съм достатъчно близо, за да усетя тежкия му мускусен аромат.

Не са пестили средства за тази церемония. Кралят е облечен в мантия от пурпурно кадифе, над главата му носят балдахин от златен брокат. Моят сродник Хенри Стафорд, младият Бъкингамски херцог, е в синьо, а върху наметалото му ослепително блести герб с изображението на колело от каруца, избродирана с плътни златни нишки. В една ръка държи шлейфа на краля; в другата носи жезъла на лорд канцлер на Англия — наградата му за това, че подкрепяше и напътстваше херцог Ричард, докато стигна до трона. Мястото на съпругата му, Катрин Удвил, сестрата на вдовстващата кралица, е празно. Херцогинята не е дошла да отпразнува узурпирането на трона, полагащ се на нейното семейство. Не придружава своя съпруг изменник. Той я мрази заради семейството й, заради това, че бе по-високопоставена от него, когато той беше млад, а тя беше балдъза на краля. Това е само първият от многобройните случаи, когато тя ще може да очаква унижения в бъдеще.

Вървя зад кралицата през целия ден. Когато тя влиза да се храни в Уестминстър Хол, сядам на масата, предназначена за дамите, докато й поднасят великолепната вечеря. Лично рицарят защитник на краля се покланя пред нашата маса и пред мен, след като гръмогласно е отправил предизвикателството към противниците на крал Ричард. Тази вечеря е по-великолепна и по-пищна от което и да било подобно събитие в двора на крал Едуард. Пируването и танците продължават до среднощ, а и след това. Ние със Станли си тръгваме в ранните часове на утрото, и нашата баржа ни отвежда нагоре по реката до къщата ни. Докато се настанявам в задната част на баржата, загърната в кожите си, виждам малка светлинка, която блещука в един нисък прозорец край водата под тъмната грамада на абатството. Зная със сигурност, че там е кралица Елизабет — вече бивша кралица, заклеймена като блудница и дори непризната като вдовица, застанала със свещ, чийто пламък се отразява в тъмните води; заслушана в тържеството на своя враг.

Представям си я как ме наблюдава, докато минавам край нея в красивата си баржа, отдалечавайки се от двора на краля, както преди години тя ме гледаше как отвеждам сина си към двора на краля. Тя и тогава беше в убежище.

Би трябвало да се наслаждавам на триумфа си над нея, но потръпвам и се загръщам в кожите си, сякаш тъничкият лъч светлина е зло око, което гледа гневно към мен през тъмните води. Вече веднъж тя излезе от убежището като победителка. Знам, че сигурно подготвя падението на Ричард; сигурно ще крои заговори, за да излезе отново победителка.

„До моя девер Джаспър Тюдор, и сина ми Хенри Тюдор

Поздравявам ви. Имам много новини. Ричард е коронясан за крал на Англия, а съпругата му Ан е кралица. Ползваме се с висше благоволение и доверие. Бившата кралица Елизабет свиква приближените си, които се готвят да нападнат Тауър и да освободят принцовете щом новата кралска двойка се отправи на път, веднага след коронацията. Обещах нашата подкрепа, а кралица Елизабет ми доверява тайните си планове.

Започнете да събирате хората си. Ако кралицата измъкне синовете си от Тауър, тя ще събере войска и ще потегли срещу Ричард. Когато някой от тях двамата спечели, още в същия миг победителят трябва да открие, че сте слезли на суша с голяма войска, че Ланкастър се вдига на оръжие, а той или тя са принудени да водят нова битка срещу свежите ви войски.

Мисля, че нашето време настъпва; мисля, че нашето време е сега.

Маргарет Станли“

В същия ден, когато изпращам писмото до сина си, ми доставят тайно дълго писмо от стария ми приятел, епископ Джон Мортън, освободен от Тауър и поверен на Бъкингамския херцог, в дома му в Брекнок.

„Моя скъпа дъще во Христе,

Боря се със съвестта на младия херцог, който ме държи като свой пленник; но открива, че всъщност той е пленен от мен, тъй като аз го отклоних от приятелството му с Ричард, сега наричан крал. Младият херцог страда от угризения на съвестта, че е въздигнал Ричард на престола с нечестни основания, и че е щял да служи по-добре на своя Бог, на страната си и на самия себе си, ако бе подкрепил принцовете на Йорк и сам бе станал техен закрилник, или беше завзел трона за себе си.

Сега той е готов да се обърне срещу Ричард и ще се включи в бунт срещу него. Доказателство за неговата искреност е, че можете да свикате хората му да нападнат Тауър и да измъкнат принцовете. Ще ви изпратя позволението му за действие, подпечатано от мен. Мисля, че е добре да се срещнете с него и да прецените какъв съюз можете да сключите в тези тревожни времена. Той ще потегли за Брекън, след като се раздели с Ричард в Уестминстър, и аз му обещах да се срещнете случайно на главния път.

Оставам ваш приятел:

Джон Мортън, Епископ на Или“

Вдигам поглед и виждам, че една от моите дами ме гледа.

— Добре ли сте, милейди? — пита тя. — Пребледняхте много силно, а сега поруменяхте и пламнахте.

— Не, изобщо не се чувствам добре — казвам аз. — Доведете ми доктор Луис.

В нощта след коронацията съпругът ми ме намира в моя параклис.

— Готвя се да избера хората, които ще се присъединят към войниците на вдовстващата кралица в нападението срещу Тауър, преди да замина от Лондон, за да придружа краля в пътуването му — казва той, тръсвайки се безцеремонно в един стол, като кимва бегло към олтара, където само една свещ гори сред мрака, и се прекръства без следа от почит. — Точно сега изваждат доспехите и оръжията си от оръжейния склад. Трябва да зная каква е твоята воля.

— Моята воля ли? — питам. Не се изправям, но се обръщам да го погледна, все още сключила ръце в молитва. — Моята воля винаги е Божията воля.

— Ако моите хора разбият вратата на Тауър, както би трябвало да стане според плановете ми, ако влязат първи, както ще им наредя, ако влязат при принцовете и ги намерят сами, само с двама слуги, тогава дали твоята воля — или всъщност Божията воля — е да ги хванат като изгубени агънца и да ги върнат на майка им? Или трябва да отрежат малките им главици още там, на мига, и да заколят слугите, а после да хвърлят на тях вината за всичко?

Втренчвам се в него. Не съм предполагала, че може да бъде толкова рязък и безцеремонен.

— Ти даваш заповеди на хората си. — Опитвам се да печеля време. — Не мога да заповядвам на хората ти. Ти трябва да го направиш. Освен това е възможно някой друг да влезе преди тях и да стори това.

— Изпълняваме твоя план да поставиш сина си на трона — отвръща той троснато. — Ако принцовете умрат, ще изчезнат още двама съперници за трона, а твоят син Ще бъде с още две стъпки по-близо до него. Ако те се върнат при майка си, тогава тя ще може да призове цяла южна Англия в тяхна защита. За нейните наследници ще се бият хора, които биха си останали у дома, ако те са мъртви. Безсмислено е да се бият за Елизабет Удвил — но да се бият за младия крал Едуард и за неговия брат принц Ричард е славна кауза. Тези две момчета й дават двойно по-голяма сила срещу Ричард — и двойно по-голяма сила срещу Хенри.

— Очевидно не може да се допусне принцовете от династията Йорк да предявят претенции за престола.

— Очевидно — отвръща съпругът ми. — Но би ли се съгласила да бъдат лишени от живот?

Забелязвам, че сключените ми за молитва ръце са се вкопчили една в друга.

— Божия воля — прошепвам, и ми се иска да можех да почувствам сигурността, която Жана е изпитвала, когато е потегляла, за да убие или да загине, когато е знаела, че Божията воля я изпраща по труден и кървав път. Но Жана не се е отправила срещу малки момчета, невинни момчета. Жана никога не е изпращала убийци в детска стая.

Съпругът ми се надига от мястото си.

— Трябва да отида да нагледам как върви събирането на войската. Какво е желанието ти? Трябва да кажа на командирите. Не мога да им наредя да чакат, докато Бог вземе решението Си.

Аз също се изправям.

— Малкият е само на девет години.

Той кимва.

— Но е принц. Войната е тежка, милейди. Какво ще заповядаш?

— Това е изключително мрачна, изключително страшна авантюра — прошепвам. Пристъпвам към него и слагам длан върху ръката му, сякаш топлината на тялото му, която се излъчва през елегантно скроения му жакет с прорези на ръкавите, може да ме успокои. — Да наредя смъртта на две момчета, две момчета само на по девет и дванайсет години, и то принцове по кръв… Две невинни момчета…

Той се усмихва с вълчата си усмивка.

— О, само кажи, и ние ще ги спасим от коварния им чичо и от пленничеството им, и ще избавим и майка им. Искаш ли да видиш кралската фамилия Йорк възстановена на власт, а техния принц Едуард на трона, като крал? Защото навярно ще можем да постигнем и това тази вечер. Такава ли е волята ти? Да поставим ли принц Едуард на трона? На милосърдна мисия ли потегляме?

Кърша ръце.

— Разбира се, че не!

— Е, трябва да избереш. Когато нашите войници влязат в Тауър, те или ще спасят момчетата, или ще ги убият. Изборът е твой.

Не виждам какво друго мога да направя. Жана е извадила меча си от ножницата и е препуснала без страх, без колебание. Аз трябва да извадя моя.

— Ще трябва да ги убият — казвам. Устните ми са студени, но аз трябва да произнеса думите. — Очевидно момчетата трябва да умрат.

 

 

Стоя на малката порта, която води от нашата къща към пътя за Лондон, и виждам как хората на Станли се измъкват в тъмнината. Съпругът ми напусна Лондон и потегли на триумфалното пътуване из страната с новия крал Ричард и кралица Ан по случай коронацията. Аз съм сама. Мъжете не носят факли; изнизват се мълчаливо, осветени само от луната. Не носят ливреята на нашия дом; знаците върху наметалата им, емблемите на шапките им, и коланите с релефни изображения са свалени настрана. Не носят нищо, което би посочило принадлежността им към нашия дом, и всеки от тях е дал клетва да казва, че са вербувани от кралицата и служат само на нея.

Щом потеглят, братът на съпруга ми, сър Уилям Станли, пише предупредително писмо до коменданта на Тауър, сър Робърт Брекънбъри, за да го извести за опасността от нападение. То ще бъде предадено броени мигове след като нападението бъде предприето.

— Бъди винаги и на двете страни, Маргарет — казва ми бодро Уилям, докато подпечатва писмото с герба на нашия дом, за да може всички да видят верността ни. — Така казва брат ми. Най-малкото, винаги давай вид, че си и на двете страни.

После трябва да чакам.

Давам си вид, че прекарвам една обикновена вечер. След вечеря сядам за малко в голямата зала с прислугата и други членове на рода Станли, а после отивам в покоите си. Прислужничките ми ме събличат за лягане, и аз ги отпращам — дори момичето, което спи в стаята ми — като казвам, че сигурно ще прекарам нощта в молитва. Това е нормално за мен и не предизвиква коментар, и аз наистина се моля известно време, а после си обличам дебелата, топла роба, придърпвам стола си до огъня, седя и чакам.

Представям си Тауър като висок стълб с пътепоказател, който сочи нагоре към Бог. Хората на кралицата ще влязат в ограденото място около Тауър през една малка странична врата, която е оставена отворена; моите хора ще ги последват. Бъкингамският херцог е изпратил малък отряд от обучени войници; те ще опитат да влязат в Бялата кула, чиито стражи са подкупени, за да оставят вратата отворена. Нашите хора ще се вмъкнат вътре — може да се изкачат по стълбите, преди да бъдат забелязани — после ще си проправят път, сражавайки се в близък бой, до покоите на принцовете, ще нахлуят със сила, и когато момчетата хукнат към свободата си, те ще забият кинжалите си в гърдите им. Принц Едуард е смел младеж и вуйчо му Антъни го е обучил да си служи с оръжие; има вероятност той да окаже съпротива. Ричард е само на девет, но може да изкрещи предупреждение; би могъл дори да застане пред брат си, за да поеме удара — той е принц от династията Йорк, знае дълга си. Но сигурно решителната схватка ще продължи само кратък миг, а после с династията Йорк ще е свършено, ако не се брои херцог Ричард, и синът ми ще бъде с две стъпки по-близо до трона. Трябва да се радвам на това. Трябва да се надявам на това.

В ранните часове на утрото, когато небето едва започва да сивее, по вратата се чува подраскване, което кара сърцето ми да забие глухо, и аз забързвам да я отворя. Началникът на стражата е отвън, черната му куртка е разкъсана, на скулата му има тъмна синина. Безмълвно го пускам да влезе и му наливам разреден ейл. Правя му знак, че може да седне до огнището, но оставам права зад стола си, вкопчила ръце в резбованото дърво, за да им попреча да треперят. Изплашена съм като дете при мисълта за онова, което направих.

— Провалихме се — казва той прегракнало. — Момчетата бяха по-добре охранявани, отколкото мислехме. Човекът, който трябваше да ни пусне да влезем, беше посечен, докато се мъчеше да отвори резето. Чухме го да крещи. Затова трябваше да разбием вратата с лост, и докато се опитвахме да я извадим от пантите, стражите на Тауър излязоха от вътрешния двор зад нас, и трябваше да се обърнем и да се бием. Бяхме хванати като в капан между Тауър и стражите, наложи се с бой да си проправим път навън. Дори не влязохме в Бялата кула. Чувах как вратите се затръшваха вътре, и виковете, докато отвеждаха принцовете по-навътре в Тауър. Щом беше вдигната тревога, изгубихме всяка възможност да се доберем до тях.

— Предварително ли са били предупредени? Кралят знаел ли е, че ще има нападение? — И ако е така, знае ли кралят кой е замесен в заговора — помислям си. Дали глиганът ще ни нападне отново?

— Не, не беше засада. Бързо повикаха стражите да излязат, и затвориха вратата, и шпионинът на кралицата вътре не можеше да я отвори. Но отначало ги хванахме неподготвени. Съжалявам, милейди.

— Има ли някой заловен?

— Измъкнахме всичките си хора. Имаше един ранен от нашите; сега се грижат за него — само повърхностна рана. Бяха повалени и двама от хората на Йорк. Но ги оставих там, където паднаха.

— Значи всички от рода Йорк бяха там?

— Видях, че там беше Ричард, братът на кралицата, и брат й Лайънъл, синът й Томас, за когото се говореше, че е изчезнал, и имаха добра стража, добре въоръжена. Мисля, че сред тях имаше и хора на Бъкингам. Бяха там, в пълен състав, и се сражаваха добре. Но Тауър е построен от норманите, за да удържи срещу Лондон. Можеш да го удържаш срещу армия в продължение на половин година, ако успееш да затвориш вратата. Щом изгубихме елемента на изненадата, вече бяхме победени.

— И никой не ви позна?

— Всички казахме, че сме от Йорк, носехме бели рози, и съм сигурен, че минахме за такива.

Отивам до ковчежето си, претеглям една кесия на дланта си, и я давам на началника на стражата.

— Разделете това между войниците и се погрижете да не говорят за тази вечер, дори помежду си. Сторят ли го, ще платят за това с живота си. Начинанието се провали и затова сега ще се счете държавна измяна. Всеки, който се хвали, че е бил там, ще подпише смъртната си присъда. И не сте получавали никаква заповед от съпруга ми или от мен.

Началникът на стражата се изправя.

— Да, милейди.

— Всички приближени на кралицата ли се измъкнаха благополучно?

— Да. Но брат й се зарече, че ще се върнат. Извика силно, за да може момчетата да го чуят, че трябва да бъдат смели и да чакат, защото той щял да вдигне цяла Англия да ги освободи.

— Така ли? Е, направили сте всичко по силите си — можете да си вървите.

Младият човек се покланя и излиза от стаята.

Отпускам се на колене пред огъня.

— Повелителко наша, ако твоята воля е момчетата на Йорк да бъдат пощадени, тогава прати знак на мен, твоята слугиня. Това, че оцеляха тази вечер не може да е знак. Нали не е възможно твоята воля да е те да оживеят? Невъзможно е твоята воля да е те да останат престолонаследници? Аз съм твоя покорна дъщеря във всяко отношение, но не мога да повярвам, че ти би предпочела на трона да бъдат те, вместо наследника на Ланкастър, моят син Хенри.

Чакам. Чакам дълго. Няма знак. Приемам, че няма знак, и затова момчетата от рода Йорк не бива да бъдат пощадени.

 

 

Напускам Лондон на следващия ден. Не подобава да ме виждат из града, докато удвояват стражата и разпитват кой е нападнал Тауър. Решавам да посетя катедралата на Устър. Отдавна искам да я посетя; това е бенедиктинска катедрала, център на познанието. Кралица Елизабет изпраща съобщение, което ми донасят, докато оседлаваме конете, за да ме извести, че нейните сродници са се спотаили в Лондон и близката околност и чакат удобен момент, и че ще организират бунт. В отговор обещавам подкрепата си и й казвам, че отивам при Бъкингамския херцог, за да привлека него и всичките му приближени на наша страна в случай на открит бунт.

Времето е горещо за пътуване, но пътищата са сухи и ние се движим с добра скорост. Съпругът ми напуска двора при Устър, за да се види с мен за една нощ. Новият крал Ричард, щастлив и уверен, посрещан с въодушевление навсякъде, където отиде, дава на лорд Станли позволение да отсъства за една нощ, предполагайки, че искаме да бъдем заедно като съпруг и съпруга. Но негова светлост е далеч от всякакви мисли за нежност, когато влиза в стаите за гости в абатството.

Не губи време за нежни поздрави.

— Значи се провалиха — казва той.

— Твоят началник на стражата ми съобщава, че работата е била трудно осъществима. Но каза, че в Тауър не са били предупредени предварително.

— Не, кралят беше ужасен; за него това беше шок. Беше научил за предупредителното писмо на брат ми, и това ще ни бъде от полза донякъде. Но сега принцовете ще бъдат отведени във вътрешни стаи, които се охраняват по-лесно от кралските апартаменти, и няма да им се позволява да излизат отново навън, докато той не се върне в Лондон. Тогава той ще ги отведе от Лондон. Ще създаде двор за младите кралски сродници. Децата на херцог Кларънс, собственият му син, всички деца на династията Йорк, ще бъдат настанени на север в Шериф Хътън, и държани там, далече от земите, където Елизабет Удвил има някакво влияние. Тя никога няма да успее да ги измъкне от земите на Невил, а той вероятно ще я омъжи за някой лорд от Севера, който ще отведе надалече и нея.

— Дали би могъл да накара някого да ги отрови? — питам аз. — Да ги отстрани?

Съпругът ми поклаща глава.

— Той ги обяви за незаконородени, следователно те не могат да наследят трона. Собственият му син ще бъде провъзгласен за Уелски принц веднага щом стигнем в Йорк. Семейство Ривърс са победени; той просто иска да се увери, че няма да използват децата като символ на една неосъществима надежда. Освен това биха му навредили повече като мъртви мъченици, отколкото като безсилни претенденти. Онези, които той наистина иска да види мъртви, са цялото племе Ривърс: семейство Удвил и всичките им родственици, които ще застанат зад принцовете. Но най-добрият от тях е мъртъв, а останалите ще бъдат преследвани и заловени. Цялата страна приема Ричард като крал и истински наследник на династията Йорк. Ще трябва да го видиш, за да го повярваш, Маргарет, но всеки град, през който минаваме, се изсипва по улиците да празнува короноването му. Всички биха предпочели да имат на трона по-скоро един силен узурпатор, отколкото слабо момче; всички биха предпочели по-скоро да приемат брата на краля, отколкото да преживеят отново войните заради сина на един крал. А той обещава да бъде добър крал — той е копие на баща си, той е Йорк, и е обичан.

— И все пак има мнозина, които биха въстанали срещу него. Би трябвало да знам: аз ги събирам.

Той свива рамене.

— Да — ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Но навсякъде, където бяхме, видях хората да приветстват крал Ричард като великия наследник и предан брат на един велик крал.

— Семейство Ривърс все още биха могли да го победят. Братята на кралицата и синът й от лорд Грей са осигурили подкрепата на Кент и Съсекс; Хампшър е на тяхна страна. Там всеки мъж, който някога е служил в кралското домакинство, ще ги подкрепи. За моя род винаги има подкрепа в Корнуол, а името Тюдор ще вдигне на крак Уелс. Бъкингам има огромни земи и хиляди арендатори, а херцогът на Бретан е обещал на сина ми Хенри петхилядна армия.

Той кимва.

— Може да се направи. Но само ако можеш да разчиташ на Бъкингам. Без него не си достатъчно силна.

— Мортън казва, че е успял напълно да настрои Бъкингам против Ричард. Моят управител Реджиналд Брей е говорил и с двамата. Ще знам повече, когато се видя с него.

— Къде ще се срещнете?

— Случайно, на пътя.

— Ще те изиграе — предупреждава ме съпругът ми. — Както изигра Ричард. Бедният глупак Ричард дори сега мисли, че Бъкингам го обича като брат. Но се оказва, че в дъното на всичко винаги стои собствената му амбиция. Той ще се съгласи да подкрепи претенциите на сина ти за престола, но ще разчита Тюдор да се бие вместо него. Сигурно се надява, че Тюдор и кралицата ще победят Ричард и ще оставят пътя открит за него.

— В тази игра всички проявяваме лицемерие. Всички обещаваме верността си на принцовете, а се борим само за собствената си кауза.

— Да, само момчетата са напълно невинни — отбелязва той. — А Бъкингам вероятно подготвя смъртта им. Никой в Англия няма да подкрепи претенциите му, ако те са още живи. Но разбира се, като лорд канцлер на Англия, той има Тауър под свое разпореждане и по-добре от всички нас може да се погрижи те да бъдат убити. Слугите му вече са вътре.

Сепвам се за миг, когато ми става ясно какво има предвид.

— Мислиш, че той би го направил?

— На минутата. — Той се усмихва. — А освен това, може да даде заповедите в името на краля. Може да се направи така, че да изглежда като извършено по заповед на Ричард. Бъкингам ще го извърши така, че да изглежда като дело на Ричард.

— Дали той подготвя нещо подобно?

— Не знам дори дали изобщо се е сетил за това. Несъмнено се налага някой да провери дали му е хрумнало. Защото е сигурно, че ако някой иска смъртта на момчетата, най-добре би могъл да осъществи деянието, като го възложи на Бъкингам.

На вратата се потропва рязко, и стражите на негова светлост пускат вътре иконома на абатството.

— Милейди, милорд, вечерята е сервирана.

— Бог да те благослови, съпруже — казвам официално. — Толкова много неща научавам от изучаването на характера ти.

— И теб — казва той. — И Бог да благослови срещата ти с негова светлост херцога; дано тя има много полезни последици.

 

 

Чувам как Бъкингамският херцог наближава по криволичещия черен път, още преди да го видя. Той пътува със свита, голяма колкото тази на някой крал, ездачи препускат напред пред останалите и надуват тръби, за да предупредят всички да разчистят главния път за великия херцог. Дори когато няма никой докъдето поглед стига, освен някое малко момче, което пасе овце под някое дърво, и селце в далечината, тръбачите свирят призивно и конете, повече от сто на брой, преминават с тътен зад тях, като вдигат по летния път колона от прах, която се развява като облак зад диплещите се знамена.

Херцогът е в предните редици, язди едър, дорест боен кон, нагизден със седло от червена кожа, украсено със златни гвоздеи, с личния си флаг отпред, а трима тежковъоръжени стражи яздят около него. Облечен е за лов, но ботушите му, също от червена кожа, са толкова фини, че някой не толкова високопоставен човек би ги запазил за танци. Наметалото му е закопчано с голяма златна брошка; кокардата на шапката му е от злато и рубини. Късото му палто и жилетката му са украсени с цяло състояние под формата на скъпоценни камъни; панталоните му са от най-мекото жълто-кафяво сукно, украсени с червени кожени връзки. Той беше суетно, сърдито момче, когато Елизабет Удвил го взе за свой повереник и го унижи, като го омъжи за сестра си, а сега е суетен, гневен млад мъж, ненавършил още трийсет години, който си отмъщава на един свят, който според него никога не му е засвидетелствал достатъчно уважение.

За първи път го срещнах, когато се омъжих за Хенри Стафорд — тогава той беше малко момче, разглезено от своя дядо, отстъпчивия херцог. Чрез смъртта на баща си, а после и на дядо си той получи херцогската титла още като дете, и благодарение на това се убеди, че е велик по рождение. Трима от бабите и дядовците му са потомци на Едуард III, и затова той счита, че има повече кралска кръв, отколкото кралската фамилия. Сега приема себе си за наследника на Ланкастър. Вероятно смята, че неговите претенции са по-основателни от тези на моя син.

Той се преструва на изненадан, когато вижда моята по-скромна свита, макар че все пак трябва да се отбележи — аз винаги пътувам с петдесет надеждни стражи, а пред мен носят собственото ми знаме и флага на Станли. Той вдига ръка, за да даде знак на отряда си да спре. Приближаваме се един към друг бавно, сякаш за да водим мирни преговори, и младежката му, очарователна усмивка засиява към мен като изгарящо слънце.

— Добра среща, благородна братовчедке! — провиква се той, а всички знамена на отряда му се свеждат в знак на почит. — Не мислех, че ще ви видя тъй далече от дома ви!

— Трябва да отида в къщата си в Бриджпорт — изричам ясно заради всички шпиони, които може да ни подслушват. — Но аз мислех, че сте с краля?

— Сега се връщам при него от къщата си в Брекън — казва Бъкингам. — Бихте ли желали да прекъснете пътуването си? Ей там, точно пред нас е Тенбъри. Бихте ли ми оказали честта да обядвате с мен? — Той махва небрежно към отряда си. — Водя със себе си кухненските си прислужници и нося провизии. Бихме могли да обядваме заедно.

— За мен ще бъде чест — казвам тихо, обръщам коня си и поемам редом с него, докато малочислените ми стражи се отдръпват настрани, а после тръгват след войската на Бъкингам към Тенбъри.

В малкия хан има мъничка стая с маса и няколко стола, подходяща за целта ни. Мъжете оставят конете си да почиват в близкото поле и запалват лагерни огньове, за да си изпекат месо. Готвачът на Бъкингам превзема бедната кухня на хана, и скоро вече нарежда на слугите да се разтичат напред-назад, за да заколят две пилета и да му донесат продуктите от каруцата. Икономът на Бъкингам ни донася две чаши вино от каруцата с бъчвите — това са собствените стъклени чаши на херцога, с печата му, гравиран на ръба. Отбелязвам цялата му светска разточителност и лекомислие, и си казвам: „Този млад човек си мисли, че ще ме изиграе“.

Чакам. Богът, комуто служа, е търпелив Бог, и Той ме е научил, че понякога най-добре е да чакам и да видя какво ще се случи. Бъкингам винаги е бил нетърпеливо момче — той едва успява да изчака вратата да се затвори след иконома му, преди да заговори:

— Ричард е непоносим. Исках само да ни предпази от амбицията на семейство Ривърс, и по тази причина го предупредих да внимава с тях, но той отиде твърде далече. Трябва да бъде обуздан.

— Сега той е крал — отбелязвам. — Вие го предупредихте отрано и му служихте толкова добре, че в тиранин се превърна той, а не семейство Ривърс, както се опасявахте вие. А съпругът ми и аз се заклехме да му служим, както и вие.

Той махва с ръка и разлива малко вино.

— Една клетва за вярност пред узурпатор не е никаква клетва — казва той. — Той не е законният крал.

— Кой е законен крал тогава?

— Принц Едуард, предполагам — казва той припряно, сякаш това не е най-важният въпрос. — Лейди Станли, вие сте по-възрастна и по-мъдра от мен, цял живот съм се доверявал на святата ви преценка. Вие несъмнено смятате, че трябва да освободим принцовете от Тауър и да ги възстановим на мястото, което им се полага? Бяхте такава любяща придворна дама на кралица Елизабет. Вероятно смятате, че нейните синове трябва да бъдат освободени и принц Едуард да заеме бащиния си трон?

— Разбира се — казвам. — Ако беше законен син. Но Ричард казва, че не е; сам вие го обявихте за копеле, та дори изразихте съмнение, че и баща му е бил незаконороден.

Бъкингам изглежда обезпокоен от думите ми, сякаш не той заяви пред всички, че Едуард е бил обвързан с брачен обет, преди да обещае брак на Елизабет.

— Всъщност, боя се, че поне това за принцовете е вярно.

— И ако поставите така наречения принц на трона, вероятно ще изгубите цялото богатство и постове, дадени ви от Ричард.

Той махва с ръка, надменно отхвърляйки поста на лорд канцлер на Англия, сякаш това не е най-голямата чест в страната.

— Даровете на един узурпатор не са това, което искам за рода си — казва надуто.

— А аз не бих спечелила абсолютно нищо — отбелязвам. — Пак ще бъда придворна дама на кралицата. Ще се върна на служба при вдовстващата кралица Елизабет, след като съм служила на кралица Ан — така че няма да загубя мястото си. А вие ще сте рискували всичко, за да възвърнете на власт семейство Ривърс. При това ние знаем какво алчно, многочислено семейство са те. Съпругата ви, сестрата на кралицата, отново ще господства над вас. Ще ви отмъсти, задето я държахте у дома в немилост. Всички отново ще ви се присмиват, както когато бяхте малко момче.

Омразата към тях припламва в очите му, и той бързо извръща поглед към огнището, където езиците на малък огън ближат пъновете.

— Тя не господства над мен — казва той раздразнено. — Каквато и да е сестра й. Никой не ми се присмива.

Бъкингам чака; не се осмелява да ми каже какво иска в действителност. Слугата влиза с няколко малки пая, и ние започваме да ядем и да отпиваме от виното си замислено, сякаш наистина сме се срещнали, за да обядваме и се наслаждаваме на яденето.

— Наистина се боя за живота на принцовете — казвам. — След като опитът да ги освободят бе толкова близо до успеха, не мога да не си помисля, че Ричард може да ги изпрати надалече, или дори нещо по-лошо. Нима ще приеме риска, до който води оставането им в Лондон — център за всеки заговор? Всички сигурно мислят, че Ричард ще ги унищожи. Навярно той ще ги отведе в земите си на север, и те няма да го преживеят. Боя се, че принц Ричард има слаби гърди.

— Ако, не дай боже, той ги убие тайно, тогава с рода Ривърс ще бъде свършено, и ние ще се отървем от тях — казва херцогът, сякаш това му е дошло на ум сега, за първи път.

Кимвам.

— И тогава всеки бунт, който би унищожил Ричард, ще остави престола свободен за нов крал.

Той отклонява очи от проблясващата светлина на огъня и ме поглежда с ясна, неприкрита надежда.

— Своя син, Хенри Тюдор ли имате предвид? За него ли мислите, милейди? Дали той ще поеме предизвикателството и ще възстанови Ланкастър на трона на Англия?

Не се колебая дори за миг.

— Не се справихме добре под властта на Йорк. Хенри е прекият наследник на Ланкастър. И цял живот е чакал шанса си да се върне в страната си и да предяви рожденото си право.

— Има ли войски?

— Може да събере и вдигне на крак хиляди — обещавам. — Херцогът на Бретан обеща подкрепата си — той разполага с повече от дузина кораби, с повече от четири хиляди войници, истинска армия на негово разположение. Дори само името на Хенри може да спечели подкрепата на Уелс, а чичо му Джаспър ще бъде негов военачалник. Ако вие се обедините с него, за да се биете срещу Ричард, мисля, че ще бъдете непобедими. А ако вдовстващата кралица свика приближените си, смятайки, че се бие за синовете си, е изключено да се провалим.

— Но когато открие, че синовете й са мъртви?

— Стига да го научи след битката, за нас няма да има значение.

Той кимва.

— И тогава тя просто ще се оттегли.

— Синът ми Хенри е сгоден за принцеса Елизабет — отбелязвам. — Елизабет Удвил ще бъде майка на кралицата; това ще й е достатъчно, ако синовете й вече ги няма.

Той засиява, разбрал внезапно плана ми.

— А тя смята, че си е осигурила подкрепата ви! — възкликва. — Че нейните амбиции съвпадат с вашите!

„Да“, казвам си. „А вие също си мислите, че сте си осигурили подкрепата ми, и че ще доведа сина си, за да убие Ричард вместо вас. Че ще използвам скъпоценния си Хенри като оръжие заради такъв като вас, за да ви осигуря безопасно достигане до трона“.

— А ако — той придобива смутено изражение, — ако, да пази господ, синът ви Хенри загине в битка?

— Тогава вие ще бъдете крал — казвам. — Аз имам само един син, и той е единственият наследник на моя род. Никой не би могъл да отрече, че ако Хенри загине, вашите претенции за престола ще бъдат най-основателни. А ако оживее, тогава ще можете да разчитате на неговата признателност и да получите каквито земи пожелаете. Разбира се, аз мога да обещая от негово име, че всички земи на фамилията Бохум ще ви бъдат възстановени. Двамата най-сетне ще сте донесли мир на Англия и ще сте отървали страната от един тиранин. Хенри ще бъде крал, а вие ще бъдете най-великият херцог в Англия. А ако той умре, без да остави потомство, ще бъдете негов наследник.

Той се смъква от столчето си и коленичи пред мен, с ръце, вдигнати към мен в стария жест на вярност. Свеждам лице и му се усмихвам — на този красив млад мъж, красив като актьор в поетична драма, изричащ думи, на които със сигурност никой няма да повярва, предлагащ преданост, докато преследва единствено собствената си изгода.

— Ще приемете ли клетвата ми за вярност към вашия син? — пита той с блеснали очи. — Ще приемете ли клетвата ми, и ще обещаете ли, че той ще се присъедини към мен срещу Ричард? Че ще бъдем двамата заедно?

Поемам ръцете му в хладните си длани.

— От името на сина ми, Хенри Тюдор, законния крал на Англия, приемам верността ви — изричам тържествено. — Вие, той, и вдовстващата кралица Елизабет заедно Ще съборите от власт Глигана и отново ще върнете радостта на Англия.

Тръгвам си от обяда с Бъкингам, чувствайки се странно потисната, съвсем не изпитвам тържество. Би трябвало да съм изпълнена с възторг: той смята, че е подлъгал сина ми да събере войска и да се бие за неговия бунт, а всъщност ние му заложихме капан. Задачата, която си поставих, е постигната; Божията воля е изпълнена. И все пак… и все пак… Предполагам, че е заради мисълта за онези две момчета в Тауър, които изричат молитвите си и се покатерват в голямото си легло, надявайки се, че утре ще видят майка си, вярвайки, че чичо им ще ги освободи, без да знаят, че вече е сключен мощен съюз между мен, сина ми и Бъкингамския херцог, че съюзниците очакват вестта за смъртта им, и няма да чакат още дълго.