Филипа Грегъри
Червената кралица (22)

Есента на 1470

Минава не една тъмна зима; почти десет зими минават, преди Бог да освободи мен и рода ми от нещастието на поражението в дните ми и от изгнание в собствената ни страна. Девет дълги години живея със съпруг, с когото не споделям нищо, освен новата ни къща в Уокинг в провинцията. Споделяме дом, земя и интереси, и въпреки това съм самотна, копнееща за сина си, отглеждан от моя враг, за когото трябва да се преструвам, че ми е приятел. Със Стафорд не зачеваме дете, аз отдавам това на грешка на акушерките при раждането на сина ми Хенри, и трябва да понасям великодушието на съпруга си, приел, че няма да го даря с наследник. Той не ме укорява, и аз трябва да приемам любезността му възможно най-добре. И двамата трябва да понасяме властта на рода Йорк, чиито представители носят кралския хермелин, сякаш им се полага по рождение. Едуард, младият крал, се жени за някаква неизвестна и незначителна жена в първите години на царуването си, и повечето хора смятат, че тя го е омаяла чрез магьосничество с помощта на своята майка магьосница, Жакета, голямата приятелка на нашата кралица, която е станала изменница и сега управлява двора на Йорк. Племенникът на съпруга ми, малкият херцог Хенри Стафорд, е сграбчен в хищните нокти на алчната сирена Елизабет, която нарича себе си кралица. Тя го отнема от нас, неговото семейство, и го сгодява за собствената си сестра, Катрин Удвил — момиче, родено да гледа кокошки в Нортхамптън — и така момичето на Удвил става новата херцогиня и глава на нашия род. Съпругът ми не възроптава срещу това похищение на нашето момче: казва, че това е част от новия свят, и че трябва да свикнем. Но аз не свиквам. Не мога. Никога няма да свикна.

Веднъж годишно посещавам сина си сред натрапчивия разкош в домакинството на Хърбърт и го виждам как става по-висок и по-силен; виждам го как се държи спокойно и непринудено сред фамилията Йорк, любимец на Ан Деверьо, съпругата на Черния Хърбърт; виждам го как се държи приятелски и се чувства добре с техния син Уилям, негов най-скъп приятел, негов другар в игрите, и негов компаньон в учението; и колко е внимателен с дъщеря им Мод, която те явно са му избрали за съпруга, без да ми кажат и дума.

Всяка година го посещавам предано и му говоря за чичо му Джаспър, изгнаника, и за братовчед му краля, държан като затворник в Лондонския Тауър, и той слуша с наклонена към мен кестенява глава, с усмихнати и покорни кафяви очи. Той ме слуша, докато говоря, с учтиво внимание, никога не възразява, никога не изказва съмнение. Но не мога да преценя дали наистина разбира дори една дума от сериозната ми проповед: че трябва да чака търпеливо, че трябва да знае, че е момче, избрано за величие, че аз, неговата майка, наследница на фамилията Боуфорт и на династията Ланкастър, едва не умрях, докато го раждах, че Бог спаси двама ни за велика цел, че той не е роден да бъде момче, задоволяващо се с привързаността на човек като Уилям Хърбърт. Не искам за снаха момиче като Мод Хърбърт.

Казвам му, че трябва да живее с тях като шпионин; трябва да живее с тях като враг в техния лагер. Трябва да говори вежливо, но да чака да си отмъсти. Трябва да превива коляно пред тях, но да мечтае за меча. Но той не иска. Не може. Той живее с тях като открито и сърдечно момче на пет, после на шест, после на седем години; живее с тях, докато навършва тринайсет; превръща се в млад мъж под техните грижи, а не под моите. Той е момче, създадено и възпитано от тях, а не от мен. За тях той е като любим син. За мен той не е син, и аз никога няма да им простя това.

Близо девет години нашепвам отровни слова в малкото му ухо, против настойника, на когото се доверява, и против съпругата на неговия настойник, която обича. Виждам го как процъфтява под техните грижи, виждам го как расте под техните наставления. Наемат му учители по фехтовка, по френски, по математика, по реторика. Не щадят никоя сума, която би му помогнала да научи нови умения или би го насърчила да учи. Дават му образование, каквото дават и на родния си син; двете момчета учат редом, едно до друго, като равни. Нямам повод да се оплаквам. Но сподавям безмълвен вой на негодувание и гняв, който никога не мога да оглася: че това е моето момче, че това е наследник на престола на Англия, че това е момче от рода Ланкастър — какво, в името Божие, търси той, доволен и щастлив, в един дом на йоркисти?

Зная отговора на този въпрос. Знам точно какво прави той в едно от семействата, верни на династията Йорк. Превръща се в привърженик на Йорк. Обича разкоша и удобствата в замъка Раглан; убедена съм, че би го предпочел пред святата простота на новия ми дом в Уокинг, ако някога му бяха позволили да види дома ми. Той започва да харесва кротката набожност на Ан Деверьо; моето изискване да знае всички кратки молитви за всеки ден и да почита дните на всички светци, е твърде много за него — зная, че е така. Той се възхищава на смелостта и блясъка на Уилям Хърбърт, и макар още да обича Джаспър и да му пише, за да изрази тази обич — момчешки писма, пълни с перчене и привързаност — той се учи да се възхищава на врага на своя чичо и да го приема като истински образец на благороден, почтен рицар и земевладелец.

А най-лошото от всичко за мен е, че той ме смята за жена, която не може да се примири с поражението: знам, че го мисли. Приема ме за жена, видяла своя крал прокуден от трона си, съпруга си убит, а девера си — избягал, и смята, че именно разочарованието и провалът са ме накарали да потърся утеха в религията. Смята ме за жена, която търси в Бог утеха за проваления си живот. Не мога да сторя нищо, което да го убеди, че моят отдаден на Бога живот е моята сила и слава. Нищо, което мога да сторя, не е в състояние да го убеди, че не приемам нашата кауза за изгубена, не приемам себе си за победена, не вярвам, дори и сега не, че Йорк ще задържат престола. Мисля, че ще се върнем, мисля, че ще победим. Мога да му казвам това, мога да го повтарям отново и отново, но нямам доказателства, за да подкрепя убеждението си, и смутената усмивка, и начинът, по който свежда глава пред мен и промърморва: „Почитаема майко, сигурен съм, че сте права“, ми дава да разбера, така ясно, сякаш ми е възразил на висок глас, че смята, че съм заблудена и греша, и — по-лошо — че не се държа подобаващо.

Аз съм жената, която го е родила, но съм живяла с него само през първата година от живота му. Сега той ме вижда веднъж годишно, рядко се случва срещите ни да са повече на брой от това, и аз развалям времето, което прекарвам с него, като се опитвам да го убедя да бъде верен на една кауза, която бе изгубена преди почти десет години. Нищо чудно, че не храни особена привързаност към мен. Сигурно с всяка година му се струвам все по-голяма глупачка.

А не мога да се сдържа. Бог е свидетел, ако можех да се примиря да живея с човек, който е въплъщение на посредствеността, в страна под властта на един узурпатор — с кралица, която е толкова по-нископоставена от мен във всяко едно отношение! — отдавайки почит на моя Бог само по веднъж на ден във вечерните си молитви, щях да го сторя. Но не мога. Искам съпруг, който притежава куража и решителността да играе роля в управлението на страната. Искам страната ми да бъде управлявана от моя истински крал, и трябва да се моля на Бог за това по време на петте литургии за деня. Това е моята същност: не мога да се отрека от себе си.

Разбира се, Уилям Хърбърт е верен на крал Едуард до мозъка на костите си. В неговия дом синът ми, собственият ми син, цветето на династията Ланкастър, се учи да говори за узурпатора с уважение, да се възхищава на така наречената зашеметяваща красота на неговата съпруга, плебейката Елизабет, за която той така прибързано се ожени, и да се моли за наследник на проклетия им род. Тя е плодовита като селска котка, но всяка година успява да ражда само момичета. Шегата е за нейна сметка, защото говорят, че се е омъжила за него с магия и произхождала от рода на жени, които се занимавали с магии. Сега може да създава само малки вещици, готови за кладата: не може да му роди принц, а магическите й умения явно не помагат.

Всъщност, ако бяха заченали наследник по-рано, навярно нашата история щеше да бъде различна; но тя не зачева син, и бавно, но сигурно печално известната склонност към предателство на Йорк започва да всява вътрешно разделение сред самовлюбените членове на династията. Техният голям съветник и ментор, граф Уорик, се обръща срещу момчето, на което помогна да стигне до трона, а вторият син, Джордж, херцог Кларънс, се обръща срещу брата, когото провъзгласи за свой крал, и двамата се съюзяват, обединени от общите си интереси.

Завистта, която трови цялата фамилия Йорк, тече във вените на Джордж заедно с тяхната низша, долнопробна кръв. Докато Уорик се отдръпва от първия син на Йорк, когото направи крал, вторият син на Йорк се промъква по-близо, мечтаейки за същото благоволение, и Уорик започва да мисли, че може да прибегне до същата хитрост, като замени един претендент за кралската титла с нов претендент. Уорик омъжва дъщеря си Изабел за Джордж и с лекота, подобно на змията в Едем, изкушава Джордж, херцог Кларънс, да изостави каузата на брат си и да замечтае да узурпира трона на узурпатора. Те сграбчват новия крал, сякаш е венецът на върха на майското дърво, и го пленяват — и аз решавам, че пред мен се е отворил път.

Зная, че всички привърженици на Йорк са амбициозни и нелоялни още в люлката. Но разделението в техния род може само да послужи на моя. Аз действам сама насред всички тези интриги. Когато Йорк взеха всичко, те откраднаха на сина ми титлата граф Ричмънд, и Джордж, херцог Кларънс, си я присвои. Изпращам съобщение на Джордж, чрез неговия и моя изповедник, и му обещавам приятелството и лоялността си, ако склони да върне титлата „граф Ричмънд“ на сина ми. Посочвам му, че мога да нареждам на моя род накъде да насочи подкрепата си; той знае, без да се хваля с това, колко войници мога да събера. Изтъквам, че ако се съгласи да върне титлата на сина ми, може да назове цена, и аз ще го подкрепя срещу неговия брат, краля.

Не споделям това със съпруга си, и си мисля, че съм го сторила хитро и умело, потайно, докато в мига, когато Едуард избягва от лъжливия си приятел и вероломния си брат и се връща триумфално в Лондон, става ясно, че сме изпаднали в немилост пред династията Йорк. Титлата „граф Уилтшър“ би трябвало да бъде дадена на съпруга ми, но крал Едуард го пренебрегва и вместо това удостоява по-младия му брат Джон, който получава титлата „граф Уилтшър“ заради показната си преданост спрямо Едуард. Изглежда, че няма да се издигнем под управлението на този нов крал. Към нас се проявява търпимост, но не и благоволение. Това е несправедливост, но тя не може да бъде оспорвана. Съпругът ми ще бъде просто „сър“ до края на дните си. Не може да ми даде друга титла, освен „лейди“. Никога няма да бъда графиня. Той не казва нищо, но по самото му мълчание съдя, че е научил за моето неудачно предложение за приятелство към Джордж Кларънс, че ме обвинява за нелоялността ми към него и към крал Едуард и всъщност е прав.

Но после — и кой би могъл да го предвиди? — всичко се променя отново. Кралица Маргарет, нашата скъпа кралица Маргарет, отчаяна, в изгнание във Франция, останала почти без пари и почти без войници, се съгласява на съюз със змията Уорик, неин стар враг, а преди това — наш най-голям съперник. За наше удивление тя позволява на скъпоценния си син Едуард, Уелския принц, да се ожени за по-малката дъщеря на Уорик, Ан, и двамата родители се споразумяват да нахлуят в Англия заедно, да организират кървава баня за медения месец на младите, и да поставят сина на династията Ланкастър и момичето на Уорик на престола на Англия.

Краят за Йорк идва бързо като залез; Уорик и Джордж слизат на суша заедно и потеглят на север. Уилям Хърбърт свиква хората си да се присъединят към краля, но преди да успеят да се срещнат с основните сили на Йорк, Хърбърт взема на прицел врага пред Банбъри, при Еджкоут Хил. Той само изпълнява дълга си, когато отвежда сина ми със себе си в този ден; но аз никога няма да му го простя. Както подобава на благородник, той взема своя повереник в битка, за да може той да вкуси жестокостта и да получи урок по водене на истински битки, както е редно, както би трябвало; но това е синът ми, моят скъп син, единственият ми син. Нещо по-лошо — непоносимо ми е да мисля за това, но то е вярно — синът ми за пръв път облече доспехи, за пръв път взе копие в ръка, а след това потегли да се бие за Йорк, срещу армия на Ланкастър. Би се за нашия враг, на страната на нашия неприятел, срещу собствената ни фамилия.

Всичко свърши бързо, както понякога се изпълнява Божията воля по време на битка. Войските на Йорк бяха разбити, а Уорик взе многобройни пленници, сред които самият Уилям Хърбърт. Уорик, вече опетнен с кръвта на доскорошните си съюзници, вече изменник, не прибави неувереността към престъпленията си. Нареди да обезглавят Хърбърт на място, и настойникът на сина ми загина същия ден, може би докато синът ми е гледал.

Радвам се за това. Никога и за миг не съм изпитвала жалост към него. Той ми отне сина, а сетне го възпита толкова добре, че Хенри го обичаше като баща. Никога не му простих за тези две неща, и се зарадвах, когато узнах, че е мъртъв.

— Трябва да доведем Хенри — казвам на съпруга си, сър Хенри, когато новините достигат до нас откъслечно, под формата на клюки и необуздани слухове. — Един бог знае къде е той. Ако Уорик го държи при себе си, със сигурност ще се погрижи да е в безопасност; но ако беше при Уорик, нямаше ли той да ни прати вест? Може би синът ми се укрива, може би е ранен… — Млъквам рязко. Останалата част от изречението ми — „може би е мъртъв“ — е толкова ясна, сякаш е написана във въздуха между нас.

— Скоро ще получим новини — казва спокойно съпругът ми. — И бъди сигурна, че ако той беше мъртъв или ранен, щяхме да научим веднага. Виждаш ли, получихме новината за смъртта на Хърбърт достатъчно бързо.

— Трябва да доведем Хенри — повтарям.

— Аз ще отида — казва той. — Не можеш да дойдеш с мен; пътищата ще са пълни с мъже, които бягат от битката и други, които търсят плячка. Уорик отново върна смута и опасността в управляваната от Йорк Англия. Един Господ знае къде ще свърши всичко това. Дори ще трябва да ти оставя допълнителни стражи, в случай че някоя от въоръжените шайки мине оттук.

— Но синът ми…

— Хърбърт сигурно му е казал какво да прави в случай че битката се обърне срещу тях. Сигурно е възложил на някого да се грижи за него. Ще отида първо при лейди Хърбърт и ще разбера какви новини има тя, след това ще отида в Еджкоут. Довери ми се, ще намеря сина ти.

— А когато го намериш, доведи го тук.

Той се поколебава.

— Зависи кой ще бъде новият му настойник. Не можем просто да го вземем.

— Но кой ще реши това сега? След като йоркистите са разбити?

Той се усмихва.

— Хората от рода Ланкастър, предполагам. Вие удържахте победа, нали? Сега твоят род ще решава всичко. Уорик ще постави крал Хенри отново на трона, точно както го свали преди; предполагам, че после Уорик ще управлява страната, докато принцът навърши пълнолетие, а може би и след това.

— Ние ли спечелихме? — питам несигурно. При положение че синът ми е изчезнал, а настойникът му — мъртъв, това не ми прилича на победа, а на предсказание за нови опасности.

— Ние спечелихме — казва моят съпруг, и в гласа му изобщо няма радост. — Във всеки случай, Ланкастър спечели, а това очевидно отново означава: ние.

Същата сутрин, когато моят предпазлив съпруг се готви да потегли, получаваме писмо с познатия небрежен почерк на Джаспър:

„Нашето момче е при мен; той беше на сигурно място при лейди Хърбърт, отседнал при семейството на покойния й съпруг. Ще го доведа в Лондон, за да го представя на нашия крал. Ще ни чакате ли там, в двора, когато нашият крал бъде отново на трона? Англия отново е наша, а молитвите ви получиха отговор, слава на Бога.“

Сякаш е сън — сън, ярък като онези, които някога ми се явяваха в детството, когато с молитвите си призовавах видения. В баржата на Стафорд сме, плаваме надолу по Темза, гребците движат веслата под бавния ритъм на барабана, синът ми се взира в хората на речния бряг, които ликуват, когато виждат как се развяват нашите знамена и зърват сина ми на носа на лодката — един принц в очакване. Минаваме покрай Уестминстър, и аз поглеждам ниските постройки, които се гушат долу досами реката. Някъде в олтарната част на абатството е предишната кралица, Елизабет Удвил, прочутата с красотата си съпруга на краля от династията Йорк, която се укрива от своите врагове и се пита дали някога ще види отново съпруга си. Тя е отхвърлена и сама, а аз се издигнах високо. Питам се дали гледа навън през онези тъмни малки прозорци, дали в същия този миг очите й са приковани върху моето знаме. Потръпвам, сякаш чувствам върху себе си зъл поглед; но свивам рамене и го отърсвам. Аз съм избраната Божия дъщеря, от избрания от Него род. Ако питат мен, тя може да си стои там, докато изгние, а с нея — и красивите й дъщери.

Застанал на носа на лодката, синът ми Хенри се обръща назад към мен със свенлива усмивка, и аз казвам:

— Помахай им, помахай на народа си. Те се радват да видят нашата фамилия, възвърнала честта си, завърнала се на власт. Покажи им, че се радваш да си тук.

Той махва леко, а после отстъпва назад до балдахина на Стафорд, цял избродиран с червената роза на Ланкастър, под който седя аз.

— Почитаема майко, имахте право през цялото време — казва той свенливо. — Трябва да ви помоля за прошка. Не разбирах.

Притискам ръка към сърцето си и чувствам глухите му удари.

— Права за какво?

— Ние сме велик род, а крал Хенри е истинският крал. Не знаех. Когато ми казвахте, не разбирах. Но сега разбирам.

— Господ ме направлява — казвам сериозно. — Аз гледам отвъд мимолетните дни, към Божията мъдрост. Ще следваш ли моите напътствия в бъдеще?

Той прави тържествен, лек поклон и казва с официален тон:

— Ще бъда ваш син и ваш верен васал.

Извръщам глава, за да не може да види триумфалното ми изражение. Крал Хенри спечели Англия, а аз спечелих сина си. Тринайсетгодишен, той ми се кълне във вярност. Той е мой до живот! Усещам как сълзите набъбват в очите ми.

— Приемам службата ти — казвам тихо. После баржата се приближава до кея, спускат на борда подвижния мост, а синът ми Хенри показва прекрасните обноски, на които го е научил Хърбърт, и ми подава ръка, за да ми помогне да сляза на брега. Вървим през градината, където всички се усмихват, изпълнени с радост, че страната се е опомнила и всички можем отново да бъдем на местата, които ни се полагат по право. А ето го нашият крал, отново на трона си, с лице, така светнало от щастие, че почти не забелязвам бледността от петгодишното му затворничество. Над главата му е кралският балдахин, избродиран с напълно разцъфналата червена роза на Ланкастър; около него са придворните му. Сякаш отново съм дете и той се готви да ме повери на настойничеството на Тюдорите. Сякаш радостите от детството ми са се върнали отново при мен и светът може да започне наново.

Тук е и синът ми, моето момче, с късо подстригана коса, светла като кестенява грива, с широки рамене, пораснал още по-висок, застанал до чичо си Джаспър, красиво момче от достойно семейство. Ние сме възстановени на власт. Англия се върна към здравия разум, Джаспър отново е граф Пемброук, синът ми е поверен на моите грижи.

— Виждаш ли? — питам го тихо. — Виждаш ли сега? Не губех вяра в този крал, моя сродник, и ето че той е възстановен на престола. Бог ми дава Своята специална закрила, както я дава и на теб. Знаех, че властването на Йорк ще е кратко; знаех, че всички ще бъдем възстановени на истинските си места. — Хвърлям поглед към сина си и виждам, че кралят е кимнал на Джаспър да го изведе напред. — Върви — подканвам го. — Кралят вика теб, своя родственик.

Синът ми се сепва и леко трепва, но след това изправя рамене и излиза напред пред трона с излъчване на истинско благородство и сдържана увереност. Осанката му е толкова добра, че не се сдържам и прошепвам на съпруга си, сър Хенри: „Виждаш ли как върви?“

— С двата крака — отбелязва иронично съпругът ми. — Един след друг. Истинско чудо.

— Като благородник, като принц — поправям го. Навеждам се напред, за да чувам по-добре.

— Значи това е младият Хенри Тюдор, моят братовчед? — обръща се кралят към Джаспър.

Джаспър се покланя.

— Синът на моя брат Едмънд, а майка му вече е лейди Маргарет Стафорд.

Хенри коленичи пред краля, който се навежда и полага ръка върху кестенявата къдрава глава за кралска благословия.

— Ето — казвам на своя съпруг. — Сам кралят удостоява с благоволението си Хенри. Предполагам, кралят може да предвиди, че той ще има велико бъдеще. Сигурно знае, че това не е обикновено момче. Той притежава прозорливостта на светец; ще види достойнството у Хенри така, както го виждам аз.

Бурята, която отклони малкия кораб на узурпатора Едуард и неговите другари в бягството след поражението им при Еджкоут Хил, бушува по крайбрежието почти цяла зима. Земите ни са наводнени, както в Съри, така и другаде, и се налага да правим канавки и дори да строим диги, за да възпрем прииждащите реки. Арендаторите закъсняват с наемите, а реколтата гние в нивите. Съпругът ми е доста черноглед относно състоянието на страната, сякаш поражението на узурпаторската династия Йорк е довело до дъжда и недоволството.

Разнася се новината, че бившата кралица, Елизабет Удвил, която се оказва толкова обичана от своя крал, че той избяга и я изостави, скоро ще роди пак, макар да е в свято убежище в Уестминстър, на свята земя. Дори този последен акт на циничност и лекомислие е простен от нашия крал светец, който отказва да нареди да я изведат от укритието й, а вместо това й изпраща акушерки и дами да се грижат за нея. Вниманието, което тази жена привлича, продължава да ме удивлява. Аз успях да родя сина си Хенри с не повече от две акушерки, и при това им беше наредено да ме оставят да умра. Елизабет Удвил трябва да има около себе си акушерки и лекари, да й се осигури присъствието на собствената й майка, въпреки че се укрива заради измяна.

Тя продължава да привлича внимание, макар че сега никой не може да види легендарната й красота. Говори се, че гражданите на Лондон и фермерите от Кент постоянно я снабдявали с храна, и че съпругът й бил във Фландрия и събирал армия, за да я спаси. Мисълта за нея, наслаждаваща се на цялото това внимание, ме кара да стисна зъби. Защо не могат хората да разберат, че през целия си живот не е правила нищо друго освен да използва красивото си лице и да превръща тялото си в капан, за да плени един крал. Това не е нито благородно, нито свято — и въпреки това хората говорят за нея така, сякаш я обичат.

Най-лошата от всички новини е, че тя ражда момче. Той не може да наследи трона, който баща му изостави по такъв начин, но един син на Йорк, роден сега, със сигурност ще има влияние върху наивните и доверчиви хора, които ще съзрат пръст на съдбата в раждането на наследник на фамилията Йорк в тъмница.

Ако бях на мястото на краля, не мисля, че щях така съвестно да спазвам законите на святото убежище заради такава жена. Как може една жена, която е смятана от толкова хора за вещица, да търси закрилата на Светата Църква? Как може едно бебе да претендира за свято убежище? Как едно семейство на изменници ще живее недосегаемо в самото сърце на Лондон? Нашият крал е светец, но трябва да му служат хора, които могат да вземат светски решения; а Елизабет Удвил и нейната майка Жакета, за която сега знам, че наистина е изключително злокобно известна и доказана вещица и изменница, трябва да бъдат натоварени на някой кораб и отпратени във Фландрия; да плетат магиите си и да упражняват силата на красотата си там, сред чужденците, където вероятно ще бъдат по-добре оценени.

Детинската ми, примесена с удивление почит към майката на Елизабет Удвил, Жакета, бързо изчезна, когато научих що за жена е и когато я видях да тласка дъщеря си нагоре към престола. Не се съмнявам, че елегантността и красотата, които привлякоха погледа ми, когато бях малко момиче в двора на крал Хенри, са били маска, прикриваща изключително греховна природа. Тя позволила на дъщеря си да стои край пътя, когато младият крал минавал наблизо с коня си, и е била една от малобройните свидетели на тайната им венчавка. Тя стана първа придворна дама и най-важна особа в двора на Йорк. Никоя жена с чувство за лоялност или чест не би могла да стори никое от тези неща. Как можа тя, която бе служила на Маргарет Анжуйска, да прегъне коляно пред лекомислената си дъщеря? Жакета беше херцогиня с кралска кръв, била е заедно с английската армия във Франция, а след това овдовяла и се омъжила с потресаваща бързина за оръженосеца на съпруга си. Нашият милостив крал й прости извършеното от страст любовно прегрешение, за да може съпругът й, Ричард Удвил, да се нарече лорд Ривърс, приемайки титлата си като знак на почит към езическите традиции на семейството й, което уж произлизало от потоците и назовава някаква водна богиня за своя прародителка. Оттогава клюките и слуховете за сделки с дявола я следват така, както водите текат надолу към морето. И това е жената, чиято дъщеря помисли, че може да бъде кралица на Англия! Нищо чудно, че той загина позорно, а те са захвърлени на място, което е само малко повече от затвор. Тя би трябвало да използва своите черни изкуства и да отлети от тук, или да призове реката, за да отплува към безопасността.