Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Ема

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Мърлин Пъбликейшън“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/867

История

  1. — Добавяне

9

Сър Найтли можеше да се кара с нея, но Ема нямаше право да се кара със самата себе си. Той бе толкова разгневен, че не се появи в Хартфийлд по-дълго от обикновено, а когато най-после се срещнаха, мрачният му вид говореше, че тя все още не е получила прошка. Мъчно й беше, но нямаше за какво да се разкайва. Тъкмо обратното, събитията от следващите няколко дни все повече и повече оправдаваха плановете и начинанията й и те й ставаха все по-скъпи.

Поставена в елегантна рамка, картината пристигна скоро след завръщането на мистър Елтън и бе окачена над камината в общата дневна. Той се изправи, за да я погледа и с въздишка продума несвързаната си похвала, точно както би следвало. А що се отнася до чувствата на Хариет, те явно се превръщаха в толкова силна и трайна привързаност, колкото позволяваха умът и характерът й. Не след дълго Ема откри за огромно свое задоволство, че Робърт Мартин се споменава единствено в сравнение с мистър Елтън, което бе изцяло в полза на последния.

Намерението й да облагороди ума на младата си приятелка с помощта на много полезни четива и разговори не доведе до нищо повече от прочита на няколко начални глави и намерението да продължат на следващия ден. Много по-лесно беше да си бъбрят, отколкото да учат. На Ема й бе много по-приятно да даде воля на въображението си и да обмисля бъдещето на Хариет, отколкото да се мъчи да разшири познанията й и да я научи да ги прилага върху фактите от действителността. Засега единственото литературно занимание на Хариет, единственият духовен запас, който тя трупаше за зимата на своя живот, бе събирането и записването на всякакви гатанки в една тъничка книжка с гланцирани листа, изработена от приятелката й и украсена със символи и монограми.

През този период от развитието на литературата подобни, при това доста богати колекции съвсем не са били нещо необичайно. Мис Неш, главната учителка при мисис Годард, имаше записани поне триста и Хариет, която бе възприела идеята от нея, се надяваше, че с помощта на мис Удхаус ще се сдобие с много повече. Ема се притече на помощ с изобретателността, паметта и вкуса си и тъй като Хариет пишеше много красиво, заниманието им се оказа първокласно и по вид, и по количество.

Мистър Удхаус проявяваше не по-малък интерес от момичетата и често си опитваше да си припомни някоя гатанка, достойна да бъде включена в колекцията. „Някога в младостта ми имаше толкова много хитроумни гатанки — чудеше се той, — а аз нищо не си спомням.“ Надяваше се, че след време ще си ги припомни. Всичко приключваше, както винаги, с неговото „Кити, прелестна, но студена като лед…

Неговият добър приятел Пери, комуто мистър Удхаус бе обяснил за какво става дума, за момента не се сещаше за никакви представители на този литературен вид, но бе помолен да държи слуха си нащрек и понеже той обикаляше много места, мистър Удхаус смяташе, че от това може да излезе нещо.

Дъщеря му изобщо не желаеше да прибягва до услугите на умовете на Хайбъри. Помоли за помощ единствено мистър Елтън. Покани го да даде своя принос с всички шаради, загадки или главоблъсканици, за които се сеща, и със задоволство установи, че той усърдно работи над спомените си. В същото време, доколкото виждаше Ема, той внимаваше да не отрони от устните си нещо некрасиво или което не нашепва комплимент за нежния пол. На него дължаха две или три от най-хубавите си гатанки, а радостта и възбудата, с които той най-сетне си припомни нещо, предизвикаха доста прочувствена рецитация на известната шарада:

 

 

Първата ми половина обозначава злочестината,

която втората е осъдена да понесе.

Аз, цялата дума, съм най-добрият .чек,

способен да смекчи и да прогони злото.

 

 

Стихът накара Ема искрено да съжали, щом откри, че вече го имат записан няколко страници преди това.

— Защо сам не ни напишете една шарада, мистър Елтън? — подкани го тя. — Само така ще бъдем сигурни, че е нова, а за вас няма нищо по-лесно от това.

О, не, той никога не бил писал такова нещо през живота си, бил е най-големият глупак! Страхувал се, че дори мис Удхаус или — тук спря за малко — мис Смит не биха могли да вдъхновят твърде скромните му способности.

Доказателство за известно вдъхновение се появи обаче още на следващия ден. Той се отби набързо, само за да остави върху масата лист хартия. Според думите му, шарадата била сътворена от негов приятел за младата дама, която обожава, но от поведението му Ема незабавно заключи, че авторът е самият той.

— Не ви я предлагам за колекцията на мис Смит — каза той. — Тя принадлежи на приятеля ми и нямам право да я излагам на показ, но може би няма да ви е неприятно да й хвърлите едно око.

Речта бе насочена по-скоро към Ема, отколкото към Хариет — нещо, което според Ема беше разбираемо. Чувствата му бяха дълбоки, затова бе по-лесно да срещне нейния поглед, отколкото този на приятелката й. След миг вече си бе отишъл, а след още малко Ема проговори:

— Вземи го — усмихна се тя, — за тебе е. Вземи си го.

Но Хариет цялата трепереше и не можеше да докосне листа, затова се наложи да го прочете Ема, която никога нямаше нищо против да е първа:

 

 

На мис…

ШАРАДА

Първата дума е израз на богатството

и мощта на кралете —

земните владетели.

Тя дарява лукса и охолството.

Втората подсказва нещо друго —

притаено, но могъщо като морски самодържец.

Заедно те дават смисъл друг —

отнемат прехвалената сила и свободата на мъжа.

Владетелите на земята и морето стават роби,

а жената — прелестна жена —

се възкачва на престола.

Умът ви пъргав двете думи, знам, ще отгадае

и нека благият ви поглед бъде благосклонен.

 

 

Ема обходи с поглед текста, замисли се, схвана смисъла, прочете го още веднъж, за да бъде съвсем сигурна, че го е овладяла, подаде листа на Хариет и седна, щастливо усмихната. Докато Хариет си блъскаше главата над шарадата, изпълнена с надежди и неспособна да проумее посланието на текста, Ема си мислеше: Много добре, мистър Елтън, наистина чудесно. Чела съм и по-лоши шаради. Властта на сърдечните глъбини — чудесен намек! Отдавам ви заслуженото за него. Вие точно така се чувствате — подвластен на тези глъбини! Казвате съвсем простичко: „Умолявам ви, мис Смит, позволете ми да ви ухажвам! Одобрете и шарадата, и намеренията ми!“ — „И нека благият ви поглед бъде благосклонен!“

Същинска Хариет! Благи — именно това е точната дума за очите й и най-подходящият от всички епитети.

„Вашият пъргав ум двете думи, знам, ще отгадае“

„Хм! Хариет и пъргав ум! Още по-добре! Човек трябва да е много влюбен, за да я опише по този начин. Ах, мистър Найтли, как бих искала да погледнете това! Мисля, че то ще успее да ви убеди. Ще трябва да признаете поне веднъж в живота си, че сте сгрешили. Наистина превъзходна шарада и право в целта! Скоро ще очакваме кулминацията!“

Нетърпеливите въпроси на недоумяващата Хариет я принудиха да се откъсне от тези приятни размисли, които иначе биха продължили твърде дълго.

— Какво ли е това, мис Удхаус? Какво може да е? Нямам никаква представа! Изобщо не мога да позная! Какво би могло да означава! Моля ви, опитайте да отгатнете! Помогнете ми! Никога не съм чела по-трудна шарада от тази. Да не би да значи „царство“? Чудя се кой ли е бил приятелят му и коя е била младата дама? Намирате ли шарадата за хубава? Може ли отговорът да е „жена“?

„… а жената — прелестна жена —

се възкачва на престола“

Или пък Нептун?

„… притаено, но могъщо като морски самодържец…“

Или тризъбец? Русалка? Акула? О, не, акула е много кратко. Сигурно е нещо много хитроумно, иначе едва ли би ни я донесъл. О, мис Удхаус, дали изобщо ще я разгадаем някога?

— Русалки и акули? Що за глупости! За какво мислиш, скъпа моя Хариет? Какъв е смисълът мистър Елтън да ни донесе шарада, написана от негов приятел за някаква си русалка или акула? Дай ми листа и слушай:

Намис… разбирай мис Смит!

Първата дума е израз на богатството и мощта на кралете — земните владетели.

Тя дарява лукса и охолството.

Това е властта.

Втората подсказва нещо друго —

притаено, но могъщо като морски самодържец.“

Това са глъбините на сърцето! Много е просто! А сега — най-интересното:

 

 

„Заедно те дават смисъл друг, —

отнемат прехвалената сила и свободата на мъжа.

Владетелите на земята и морето стават роби,

а жената — прелестна жена —

се възкачва на престола.“

 

 

Напълно благопристоен комплимент. А след това идва ред на молбата, която според мен, скъпа Хариет, едва ли ще ти бъде трудно да разгадаеш. Вземи и си го прочети спокойно. Няма никакво съмнение, че е написана за теб и отправена към теб.

Хариет не се остави да бъде дълго убеждавана в нещо толкова приятно. Тя прочете заключителните редове и остана крайно поласкана и щастлива. Не беше в състояние да отрони дума, а и никой не искаше от нея подобно нещо. Достатъчно беше да чувства. Ема заговори вместо нея:

— Смисълът на този комплимент е толкова целенасочен и недвусмислен, че аз нито за миг не се колебая относно намеренията на мистър Елтън. Ти си неговата избраница и скоро ще получиш най-убедително доказателство за това. Сигурна бях, че е така, защото не бих могла дотолкова да се заблудя и ето че вече всичко е ясно. Намерението му е твърдо и недвусмислено и съвпада с плановете ми от мига, в който те срещнах. Да, Хариет, още оттогава копнея да се случи онова, което най-после стана. Не бих могла да кажа дали връзката между теб и мистър Елтън е твърде желана или твърде естествена. Тя е колкото приемлива, толкова и вероятна. Колко съм щастлива. От все сърце те поздравявам, скъпа Хариет! Това е обвързаност, с която може да се гордее всяка жена. Тя носи само добро и ще ти осигури всичко, което искаш — разбиране, независимост, приличен дом — ще те постави сред истинските ти приятели, близо до мен и до Хартфийлд и ще затвърди дружбата ни за вечни времена. Това е съюз, който няма да ни кара да се изчервяваме.

— Скъпа мис Удхаус — и пак, — скъпа мис Удхаус — бе всичко, което Хариет можа да продума между многото нежни прегръдки. Когато най-накрая успяха да оформят нещо като разговор, Ема достатъчно ясно разбра, че приятелката й е видяла, почувствала и запомнила всичко и е изпълнена с очакване на точно това, което трябва. Превъзходството на мистър Елтън получи дължимото признание.

— Всичко, което казвате, е вярно — възкликна Хариет, — затова аз допускам, вярвам и се надявам да е така. Но без вас дори не можех да мечтая за подобно нещо! Това е много повече, отколкото заслужавам. Мистър Елтън! Та той може да се ожени за което момиче си поиска! Няма две мнения по този въпрос! Той толкова ме превъзхожда. Само помислете за тези мили редове: На мис… Божичко, колко умно! Дали наистина е за мен?

— Не бих го поставяла под въпрос, нито бих отговаряла на подобни въпроси. Абсолютно сигурно е! Разчитай на преценката ми. Това е нещо като пролог към пиеса, като мото към глава на книга и скоро ще бъде последвано от същинската част.

— Нещо, което никой не би могъл да очаква. Сигурна съм! Та допреди месец и аз самата нямах и най-малка представа. Странни неща се случват!

— Когато хора като мис Смит и мистър Елтън се запознават — а това наистина се случва — всичко, което е толкова очевидно, така явно и желано, всичко, което се домогва до осъществяване чрез предварителната намеса на други хора, изведнъж намира най-подходящата форма на изява. Вие с мистър Елтън имате еднакво обществено положение, отредени сте един за друг чрез всяка подробност на благородния си произход. Вашият брак ще бъде равен на венчалния съюз в Рандълс. Изглежда в Хартфийлд има нещо, което посочва правилната посока пред любовта и я упътва точно натам, накъдето трябва. „Пътят на истинската любов винаги е труден.“ Ако издадем Шекспир в Хартфийлд, под този ред ще бъде поставена дълга бележка.

— Не мога да повярвам, че мистър Елтън наистина е избрал мен пред всички други. А аз, без дори да го познавам, говорих с него преди Свети Архангел Михаил! Той — най-красивият мъж на земята и човекът, който е пример за всички, точно както мистър Найтли. Всички търсят присъствието му. Говори се, че едва ли би му се наложило да се храни без компания, освен ако сам не пожелае това, и че получава повече покани, отколкото са дните в седмицата. А е и отличен църковен служител. Мис Неш е записвала всичките му проповеди, откакто е в Хайбъри. Божичко, като си спомня първия път, когато го видях! Изобщо не можех да си представя! Видехме ли, че минава покрай сградата, със сестрите Абът притичвахме в предната стая и надничахме през транспарантите, а мис Неш ни сгълчаваше, прогонваше ни, но самата тя оставаше да погледа. Напоследък обаче викаше и мен и ме оставяше да го гледам, което е много мило от нейна страна. Колко красив изглеждаше тогава. Вървеше под ръка с мистър Коул.

— Това е съюз, приемлив за всичките ти приятели — независимо кои са и какви са те, ако притежават здрав разум. Не бива да общуваш с глупаци. Ако хората около теб желаят да те видят щастливо омъжена, именно той е човекът, чийто весел характер дава пълна гаранция за това. Ако копнеят да те устроят в същата околност и в средата, която явно са избрали за теб, той удовлетворява всичките им изисквания. Ако единствената им цел е да се омъжиш добре в най-общия смисъл на тази дума, тук ще намерят и приличното състояние, и почтения дом, и издигането в обществото, които биха ги удовлетворили.

— Да, съвсем вярно. Колко хубаво го казахте! Обичам да ви слушам. Вие разбирате всичко. Вие и мистър Елтън сте толкова умни. О, тази шарада! И цяла година да бях се учила, пак нямаше да мога да създам нищо подобно.

— От начина, по който отклони предложението вчера, бях сигурна, че ще опита уменията си.

— Мисля, че това безспорно е най-хубавата шарада, която съм чела.

— Със сигурност е най-уместната.

— Дълга е почти колкото всички, които имам досега.

— Не мисля, че дължината може да се отчита като достойнство. Такива неща по правило не могат да бъдат много къси.

Хариет бе прекалено погълната от стиховете, за да я чува. В ума й се раждаха най-прелестни сравнения. След малко продума с пламнали страни:

— Едно е да притежаваш здрав разум като всички останали и ако искаш да кажеш нещо, просто да седнеш и да напишеш едно писмо, а съвсем друго — да съчиняваш стихове като тези.

Ема не бе и мечтала за по-енергично отхвърляне на прозата на мистър Мартин.

— Какви прелестни редове — продължаваше Хариет. — Особено последните. Но как бих могла да му върна листа и да му кажа, че съм разгадала смисъла. О, мис Удхаус, как да постъпим?

— Остави на мен. От теб не се иска нищо. Надявам се той да дойде тук довечера. Аз ще му го върна и ще разменим някоя и друга тривиалност помежду си, без да те намесваме. Твоят благ поглед сам ще избере кога да заискри! Имай ми доверие!

— Мис Удхаус, колко жалко, че не мога да впиша тази прелестна шарада в книгата си. Та тя е най-добрата!

— Махни последните два реда и няма да има причина да не я включиш в колекцията си.

— Но тези редове са…

— Най-хубавите. Няма спор! Предназначени са да им се наслаждаваш насаме. Запази ги само за себе си. Това, че ги отделяш, не ги прави по-малко истински. Двустишието не престава да съществува, нито променя смисъла си. Но отнемеш ли ги, посвещението изчезва и остава просто една галантна шарада, подходяща за която и да е колекция. Повярвай ми, той не би желал да пренебрегваш нито шарадата, нито страстта му. Влюбеният поет трябва да бъде насърчаван или и в двете прояви, или в нито една. Дай ми книгата, аз ще я напиша и така ти изобщо няма да бъдеш замесена.

Хариет се подчини, но съзнанието й почти не правеше разлика между нещата и тя съвсем не беше сигурна дали приятелката й не вписва в колекцията едно откровено обяснение в любов. Дарението бе премного ценно, за да бъде превърнато в обществено достояние.

— Никога няма да изпусна тази книга от ръцете си — заяви тя.

— Чудесно — отвърна Ема. — Съвсем естествено чувство. Колкото по-дълго го запазиш, толкова по-доволна ще бъда. Но ето че идва баща ми. Надявам се, че нямаш нищо против да му прочета шарадата. Той обича такива неща, особено ако правят комплименти на жените. Баща ми се отнася с нежна вежливост към всички представителки на нежния пол.

Хариет изглеждаше тъжна.

— Скъпа Хариет, не бива да се впускаш в прекалени размисли върху тази шарада. Ако си прекалено разчувствана и развълнувана, би могла да издадеш чувствата си по неподходящ начин и ставаш склонна да придаваш на нещата повече значение от това, което може да се извлече от шарадата. Не се оставяй да бъдеш завладяна напълно от тази дан, платена на възхищението. Ако той искаше да запази всичко в тайна, нямаше да остави листа на масата в мое присъствие. А мистър Елтън, даже напротив — по-скоро го побутна към мен, отколкото към теб. Нека не приемаме нещата твърде сериозно. Дала си му достатъчно основания да продължи нататък, дори и ако останем без дъх, тръпнейки пред неговата шарада.

— О, надявам се поведението ми да не е нелепо. Постъпете, както желаете.

Влезе мистър Удхаус и ги върна към темата с поредния, напоследък често задаван въпрос:

— Е, скъпи мои, как върви книгата ви? Имате ли нещо ново?

— Да, татко, искаме да ви прочетем нещо съвсем ново. Тази сутрин намерихме на масата лист хартия, сигурно забравен от някоя фея, а върху него имаше написана прелестна шарада. Току-що я преписахме.

Ема му я прочете, точно както баща й обичаше да му се чете — бавно и изразително, няколко пъти и с обяснения, придружаващи всяка част. Както предполагаше, той остана много доволен и особено се впечатли от допълнителното заключение.

— Да, това наистина е съвсем точно, чудесно казано. Напълно вярно! „Жена, прелестна жена!“ Шарадата е великолепна, скъпа моя, и съвсем не е трудно да отгатнеш от коя фея е донесена. Никой, освен теб, скъпа Ема, не може да пише така великолепно!

Ема само кимна и се усмихна. Той се замисли, леко въздъхна и добави:

— Не е трудно да се види кого имаш предвид. Майка ти беше толкова съобразителна в тези неща. Де да имах нейната памет! Но аз не съм в състояние да запомня нищичко, дори и онази гатанка, която си ме чувала да споменавам. Сещам се само за първата строфа, а има още няколко:

Кити, прелестна, на студена като лед,

запали в сърцето ми огън, за който горчиво жалея.

А момчето с качулка, което на помощ зовях,

боеше се да приближи, както сторил бях аз,

тръпнещ от пламенна страст.

Това е всичко, което си спомням, но беше измислена много хитро. Струва ми се, скъпа моя, ти ми каза, че я имате записана.

— Да, татко, записахме я на втора страница. От Гарик е.

— Ами да, разбира се, как ми се иска да си припомня още нещо! „Кити, прелестна, но студени като лед“… Името ме подсеща за горката Изабела, защото едва не я кръстихме Катерина — на баба й. Надявам се, че следващата седмица вече ще я видим сред нас. Мислила ли си, скъпа, къде ще я настаним и коя стая ще определим за децата?

— О, да, ще я настаним в собствената й стая, разбира се, в стаята, която винаги е била нейна. Децата ще бъдат в детската, както обикновено. Нужно ли е да променяме нещо?

— Не знам, скъпа моя, тя толкова отдавна не е идвала. Още от миналия Великден и един път след това, но само за няколко дни. Това, че мистър Джон Найтли е адвокат, е много неудобно. Горката Изабела! Така тъжно ни я отнеха! Сигурно ще й бъде много мъчно да пристигне тук и да открие, че мис Тейлър я няма.

— Поне няма да е изненадана!

— Не знам, скъпа моя, самият аз бях много изненадан, когато научих за сватбата.

— Докато Изабела е тук трябва да поканим на вечеря и семейство Уестън.

— Да, скъпа моя, ако има време — съкрушено се съгласи той, — но тя ще остане само една седмица. Кое по-напред!

— За нещастие не могат да останат по-дълго, но явно няма друг начин. Мистър Джон Найтли трябва да бъде отново в града на двадесет и осми, а ние трябва да сме благодарни, че отделят цялото време, с което разполагат, за провинцията, а не смятат да гостуват и в Донуъл Аби за ден-два. Мистър Найтли обеща да оттегли претенциите си тази Коледа, макар че на него не са гостували много по-отдавна, отколкото на нас.

— Щеше да ми е много мъчно, ако горката Изабела отседне някъде другаде, а не в Хартфийлд.

Мистър Удхаус никога не уважаваше претенциите на мистър Найтли по отношение на брат му или нечии други претенции над Изабела, освен своите собствени. Постоя замислен за известно време и след това каза:

— Не виждам защо горката Изабела трябва да се връща толкова скоро, въпреки че на него му се налага. Знаеш ли, Ема, мисля да опитам да я убедя да ни погостува по-дълго. Тя и децата биха могли да останат тук.

— Татко, досега не ви се е отдавало да постигнете това и мисля, че едва ли някога ще успеете. Изабела не може да вирее, отделена от съпруга си.

Твърдението беше напълно вярно и не търпеше възражения. Ема разбра, че мисълта за съпружеската привързаност на дъщеря му помрачи настроението на баща й, затова веднага подхвана тема, която със сигурност щеше да го ободри:

— Хариет трябва да остава колкото може по-дълго при нас, докато трае посещението на семейство Найтли. Сигурна съм, че ще се зарадва на децата. Ние много се гордеем с тях, нали, татко! Чудя се кого ще хареса най-много — Хенри или Джон!

— Да, кого ще предпочете, наистина? Малките скъпи палавници! Колко ще се радват да дойдат! Те много обичат да идват в Хартфийлд, Хариет.

— Сигурно е така, сър. Кой не обича!

— Хенри е чудесно момче, но Джон пък много прилича на майка си! Хенри е най-големият и е кръстен на мен, а не на баща си. Джон е вторият и е кръстен на баща си. Някои хора се учудват, че най-големият син не носи бащиното си име, но Изабела настоя да го кръстят Хенри и аз мисля, че това е много мило от нейна страна. Той е много умно дете. Всички са забележително умни и са толкова сладки. Представяте ли си, застават до стола ми и казват: „Дядо, можеш ли да ми дадеш малко връвчица?“ Веднъж Хенри ми поиска нож, но аз му казах, че ножовете са само за дядовците. Мисля, че баща им често пъти е прекалено груб с тях.

— Само така ви се струва — възпротиви се Ема, — защото самият вие сте толкова благ. Но ако го сравните с другите бащи, ще престане да ви изглежда груб. Иска синовете му да бъдат жизнерадостни, но послушни и ако не го слушат, понякога им подмята по някоя остра дума.

— А след това идва чичо им и ги подхвърля до тавана по един наистина ужасяващ начин.

— Но на тях им харесва, татко, това е най-любимото им нещо. Толкова им харесва, че ако чичо им не бе въвел правилото да се редуват, сигурно първото дете никога не би отстъпило на следващите.

— Може би, но аз не мога да го разбера.

— Така е с всички ни, татко, едната половина от света не може да проумее удоволствията на другата.

По-късно същата сутрин, тъкмо когато момичетата се разделяха, за да се приготвят за обичайното ядене в четири часа, влезе героят на неповторимата шарада. Хариет се извърна, но Ема успя да го посрещне с привичната си усмивка, а бързият й поглед улови в него убеждението, че е дал първоначален тласък, че е хвърлил зарчето и е дошъл да провери на коя страна ще се обърне то. Привидната причина за посещението бе желанието му да се осведоми дали компанията на мистър Удхаус ще може да се събере без него тази вечер и дали Хартфийлд се нуждае от него за каквото и да е. Ако е така, той би изоставил всички останали ангажименти, ако ли не, приятелят му Коул толкова отдавна го канел да вечерят заедно и толкова настоявал, че той му бил обещал да отиде при това условие.

Ема поблагодари, но заяви, че не може да му позволи да разочарова приятеля си заради тях. Имало достатъчно хора за карето на баща й. Той отново настоя, тя отново отклони услугите му и тъкмо когато мистър Елтън се канеше да се поклони за сбогом, Ема взе листа от масата и му го върна.

— Ето шарадата, която бяхте така любезен да ни предоставите. Много сме ви благодарни. Толкова ни очарова, че аз се осмелих да я включа в колекцията на мис Смит. Надявам се, че приятелят ви няма да ни разбере погрешно. Разбира се, преписах я без последните два реда.

Мистър Елтън определено не знаеше какво да каже. Изглеждаше доста озадачен и объркан. Промърмори нещо за това, че щяло да бъде чест за него, погледна Ема, после Хариет, съзря отворената книга върху масата, взе я и я разгледа много внимателно с намерението да се избави от неудобното положение. Ема усмихнато изрече:

— Предайте извиненията ми на приятеля си, но една толкова хубава шарада не бива да остава достояние само на един или двама души. След като той пише толкова галантно, трябва да е сигурен в одобрението на всяка жена.

— Не бих се поколебал да заявя — отвърна мистър Елтън, макар гласът му доста да се колебаеше, — не бих се поколебал да заявя, поне ако приятелят ми се чувства, както се чувствам аз… нямам и най-малкото съмнение, че ако подобно на мен, бе имал щастието да види своето малко излияние, удостоено с подобна висока чест — той отново погледна книгата и я остави обратно на масата, — би сметнал това за най-гордия миг в живота си.

След тази реч той си тръгна по възможно най-бързия начин. Ема не съжаляваше за това, защото въпреки всичките му хубави и приятни качества, в думите му се долавяше някаква показност, от която я напушваше смях. Тя избяга, за да се посмее на воля и остави Хариет да се порадва на най-нежното и върховно удоволствие.