Джейн Остин
Ема (14)

14

И двамата господа трябваше да променят изражението си на влизане в приемната на мисис Уестън — мистър Елтън да се освободи от прекалената си веселост, а мистър Джон Найтли да прогони лошото си настроение. Мистър Елтън трябваше да се усмихва по-малко, а мистър Джон Найтли — повече, за да подхожда за случая. Ема трябваше да бъде точно толкова оживена и щастлива, колкото беше в действителност. За нея бе истинско удоволствие да бъде със семейство Уестън. Мистър Уестън бе всеобщ любимец, а жена му беше единственият човек, с когото Ема споделяше всичко безрезервно и комуто говореше с ясното убеждение, че е слушана и разбирана. Мисис Уестън винаги се интересуваше и вникваше в нейните дребни занимания, начинания, затруднения и удоволствия, както и в тези на баща й. Тя проявяваше жив интерес към всичко, свързано с Хартфийлд, затова двете веднага с удоволствие се впуснаха в непрекъснато половинчасово обсъждане на дребните подробности, от които зависи ежедневното щастие в личния живот.

Това бе наслада, която дори и целодневно гостуване едва ли би могло да достави и която съвсем не можеше да се смести в този половин час. Само при вида на мисис Уестън, на усмивката, докосването и гласа й, Ема се почувства успокоена и реши да мисли колкото може по-малко за странностите на мистър Елтън или за други неприятни неща и да се радва докрай на това, което й доставя радост.

Простудата на нещастната Хариет беше обсъдена подробно още преди пристигането на Ема. Мистър Удхаус бе настанен на топло място от достатъчно дълго време и бе успял да разкаже всичко по въпроса. Разказа и историята на отпътуването — своето, на Изабела и на Ема, която ги следваше. Той тъкмо казваше, че Джеймс с удоволствие ще види дъщеря си, когато се появи втората група гости, и мисис Уестън, почти напълно погълната до този момент от вниманието си към мистър Удхаус, се извърна да посрещне с добре дошла своята скъпа Ема.

Ема възнамеряваше поне за известно време да забрави за мистър Елтън и затова й стана доста неприятно, когато установи, след като всички бяха заели местата си, че той се е настанил близо до нея. Трудно щеше да прогони от главата си мисълта за необяснимата му безчувственост към Хариет, докато той не само седеше до нея, но и натрапваше щастливото си изражение и я заговаряше при всеки удобен повод. Вместо да го забрави, поведението му не й позволяваше да избегне вътрешното съмнение: „Нима може да е така, както каза зет ми? Нима е възможно този млад човек да пренася чувствата си от Хариет върху мен? Нелепо и непоносимо!“ И все пак той бе толкова загрижен дали й е достатъчно топло, показа се толкова заинтересуван от баща й и очарован от мисис Уестън, а накрая започна да възхвалява собствените й рисунки с толкова много плам и малко познания, че започна ужасно да й прилича на вероятен обожател. Това й костваше известни усилия да запази добрите си обноски. Не можеше да си позволи да бъде груба — заради самата себе си, а и заради Хариет, ето защо се държеше подчертано добре с надеждата, че всичко ще се оправи. Но цялата ситуация й струваше голямо напрежение на волята. Особено когато мистър Елтън тъкмо я заливаше с най-изобилния поток от глупостите си, а в същото време между останалите ставаше нещо, което тя особено държеше да разбере. Дочутото бе достатъчно, за да разбере, че мистър Уестън казва нещо за сина си. Думите „моя син“ и „Франк“ бяха повторени многократно и по някои наполовина чути неща Ема отсъди, че той говори за скорошно посещение на сина си, но преди да успее да накара мистър Елтън да замълчи, темата вече бе отмината и всеки въпрос от нейна страна щеше да прозвучи неуместно.

Случи се така, че независимо от решението на Ема да не се омъжва, имаше нещо в името и представата за мистър Франк Чърчил, което винаги събуждаше интереса й. Често си бе мислела — особено след брака на мис Тейлър с баща му — че ако трябва някога да се омъжи, той е тъкмо човекът, който й подхожда по възраст, нрав и положение. Поради връзката между двете семейства на Ема й се струваше, че той просто е отреден за нея. Тя не се и съмняваше, че всички, които ги познават, предвиждат подобно нещо. Беше напълно убедена, че мистър и мисис Уестън си мислят за тях. Макар че не възнамеряваше да позволи да бъде изкушена от него или от всеки друг, за да се откаже от сегашното си положение (което оценяваше като много добро, за да пожелае промяната му), Ема бе много любопитна да се запознае с младия мъж. Определено бе склонна да го оцени като приятен и беше уверена, че той също донякъде ще я хареса. Освен това изпитваше известно удоволствие от това, че приятелите им ги свързват един с друг във въображението си.

Поради тези нейни чувства любезностите на мистър Елтън идваха в крайно неподходящ момент, но Ема се утешаваше, че успява да изглежда много учтива, когато всъщност е страшно ядосана. Успокояваше я мисълта, че вечерта не би могла да приключи, без мистър Уестън да постави този въпрос още веднъж или да го разисква по същество с характерния за него открит начин. Така и стана. След щастливото си избавление от мистър Елтън, Ема бе настанена до мистър Уестън по време на вечерята. Той се възползва още от първата пролука в задълженията си на домакин през почивката от овнешкото печено, за да се обърне към нея с думите:

— Липсват ни само двама, за да бъдем точно колкото трябва. Бих искал да видя сред нас още двама души — прелестната ви малка приятелка мис Смит и сина ми, за да сме в пълен състав. Струва ми се, че не успяхте да чуете, когато в дневната съобщих на останалите за писмото, което получих от Франк тази сутрин. До две седмици ще се присъедини към нас.

Ема отговори с уместно за случая задоволство и напълно се съгласи с мнението му, че мистър Франк Чърчил и мис Смит щяха чудесно да допълват групата.

— Още от септември иска да ни посети — продължи мистър Уестън. — Пишеше ми за това във всяко писмо, но той не разполага с времето си. Трябва да угажда на хората, на които е задължен и на които (между нас казано) понякога може да се угоди единствено с много жертви. Сега обаче не се съмнявам, че ще го видя тук още през втората седмица на януари.

— Това сигурно ви доставя огромно удоволствие, а и мисис Уестън е толкова нетърпелива да се запознае с него, че вероятно е не по-малко щастлива.

— Да, но според нея ще последва ново отлагане. Не е толкова убедена в пристигането му, колкото съм аз, а и не познава участниците в събитията, колкото ги познавам аз. Работата е там (но съвсем между нас; не съм споменал и една дума за това в съседната стая; нали знаете, всяко семейство си има своите тайни), та работата е там, че група семейни приятели са поканени в Енскомбе в края на януари и пътуването на Франк зависи от това дали тяхното ще бъде отложено. Ако това не стане, той не може да мръдне оттам. Но аз съм сигурен, че ще стане, тъй като една важна дама от Енскомбе изпитва особена неприязън към това семейство и, макар да се счита за необходимо то да бъде канено веднъж на две или три години, когато се стигне дотам, посещението винаги се отлага. Не изпитвам никакво съжаление от този факт. Толкова съм уверен, че ще видя Франк тук до средата на януари, колкото в собственото си присъствие тук. Но вашата добра приятелка — той кимна с глава по посока на другия край на масата — е дотолкова чужда на преструвките, а и не е навикнала да ги вижда в Хартфийлд, че не е в състояние да прецени до какво могат да доведат те. А аз бих преценил, защото отдавна съм навикнал на тези неща.

— Съжалявам, че изобщо се прокрадва някакво съмнение — отвърна Ема, — но съм по-склонна да застана на ваша страна, мистър Уестън. Щом вие смятате, че той ще дойде, и аз смятам така, понеже вие познавате Енскомбе.

— Да, имам известно право на това, макар никога през живота си да не съм стъпвал на това място. Тя е толкова странна жена! Но заради Франк никога не си позволявам да говоря лошо за нея, понеже смятам, че тя го обича, въпреки всичко. Мислех, че не е способна да обича никого, освен себе си, но с него винаги се е държала много мило, по свой собствен начин, разбира се. (Позволява му някои дребни прищевки и капризи, но в общи линии иска всичко да върви по нейната свирка.) Според мен това, че е в състояние да възбуди такава обич, говори добре за него, понеже — не бих казал това пред никой друг — по принцип сърцето й е от камък, а характерът й е направо сатанински.

Темата много допадаше на Ема и тя заговори по нея с мисис Уестън веднага след като се преместиха в дневната. Поздрави я с очакваната радост и все пак отбеляза, че знае колко притеснения поражда първата среща. Мисис Уестън се съгласи, но добави, че би била доволна, ако изживее притеснението в уреченото време, тъй като не разчитала особено на пристигането му в този срок.

— Не мога да бъда толкова оптимистично настроена като мистър Уестън. Страхувам се, че от това нищо няма да излезе. Мисля, че мистър Уестън ти обясни точно как стоят нещата.

— Да, смята, че всичко зависи от лошото настроение на мисис Чърчил, което, струва ми се, е най-сигурното нещо на този свят.

— Скъпа Ема — усмихна се мисис Уестън, — колко сигурен може да бъде един каприз? — После се обърна към Изабела, която не слушаше до този момент. — Трябва да знаете, мисис Найтли, че по мое мнение, посещението на мистър Франк Чърчил съвсем не е толкова сигурно, колкото смята баща му. То зависи изцяло от настроенията и желанията на леля му, с една дума — от нрава й. Пред вас — моите две дъщери — ще си позволя да открия истината — Енскомбе е под властта на мисис Чърчил, а тя е жена с твърде необичаен характер. Пристигането на Франк Чърчил тук зависи изцяло от това дали тя ще поиска да се раздели с него.

— О, всеки познава мисис Чърчил — рече Изабела. — Винаги съм изпитвала най-дълбоко състрадание към този нещастен млад човек. Сигурно е ужасно да живееш постоянно с една толкова своенравна жена. За щастие ние не знаем какво е, но несъмнено е цяло мъчение. Какво щастие, че самата тя няма деца. Горкичките малки същества! Би ги направила толкова нещастни.

На Ема й се искаше да бъде насаме с мисис Уестън, защото щеше да научи много повече неща. Мисис Уестън щеше да разговаря с нея по-открито, отколкото се осмеляваше да го прави с Изабела. Ема бе уверена, че тя едва ли ще скрие нещо, свързано със семейство Чърчил, освен мнението си за младежа, което въображението на Ема вече подсъзнателно отгатваше. Засега обаче нямаше какво да се добави. Мистър Удхаус много скоро ги последва в дневната. Да остане на масата след вечеря бе ограничение, което той не можеше да понесе. Нито виното, нито разговорът означаваха нещо за него, затова той с удоволствие се премести при онези, сред които винаги се чувстваше удобно.

Докато баща й разговаряше с Изабела, Ема все пак откри възможност да каже:

— Значи вие изобщо не смятате посещението на Франк за сигурно. Толкова съжалявам. Мигът на запознаването ще бъде неприятен, когато и да се случи, затова колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да, всяко забавяне ме кара с тревога да предчувствам и следващото. Дори и да отклонят посещението на онова семейство Грейгуейт, страхувам се, че ще се намери друго извинение и отново ще се разочароваме. Не бих допуснала, че той изпитва някаква неохота. Уверена съм, че съкровеното желание на семейство Чърчил е да го запазят само за себе си. Намесва се някаква ревност. Ревнуват дори почитта, която той изпитва към баща си. Не смятам посещението за сигурно и много ми се иска мистър Уестън да не беше чак такъв оптимист.

— Но той е длъжен да дойде — отбеляза Ема. — Дори и да остане само няколко дни, длъжен е да го стори. Човек трудно може да си представи, че не е във възможностите на един млад мъж да направи поне това. Ако една млада жена попадне в лоши ръце, тя може да бъде измъчвана и държана далеч от хората, сред които би желала да бъде, но ми е трудно да си представя, че подобно ограничение може да бъде наложено над един млад мъж и че той няма да успее да прекара една седмица при баща си, ако силно желае това.

— Човек трябва да е бил в Енскомбе и да познава навиците на семейството, преди да реши какво може да се предприеме — отговори мисис Уестън. — Навярно трябва да се използва и същата предпазливост, когато се преценява поведението на всеки един член от семейството. Енскомбе със сигурност не попада в общоприетите правила. Тя е твърде безразсъдна, а всички отстъпват пред волята й.

— Но тя толкова обича племенника си! Той е нейният любимец! Според представата ми за мисис Чърчил, тя не жертва нищо, за да осигури удобства за себе си и за съпруга си, комуто дължи всичко и към когото прищевките й нямат край. Ако това е така, би трябвало изцяло да е под властта на племенника си, комуто не дължи абсолютно нищо.

— Скъпа Ема, не се опитвайте да проумеете с благия си нрав един толкова лош характер, нито да извеждате някакви правила. Трябва да оставите нещата да следват естествения си път на развитие. Не се и съмнявам, че понякога той упражнява чувствително влияние върху нея, но е невъзможно да се каже кога ще е това „понякога“.

Ема я изслуша и хладно заяви:

— Ще бъда доволна, ако той пристигне.

— Влиянието му може да е много голямо по някои въпроси — продължи мисис Уестън, — а по други — съвсем незначително. Много е вероятно сред тези, по които той не е в състояние да й повлияе, да е и проблемът дали да ги напусне и да дойде на посещение при нас за известно време.