Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Ема

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Мърлин Пъбликейшън“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/867

История

  1. — Добавяне

3

Мистър Удхаус имаше собствени разбирания за общуването. Той много обичаше приятели да го навестяват в дома му по ред причини — като се започне от това, че е отдавнашен обитател на Хартфийлд и се стигне до благия му характер, състоянието, собствената му къща и прелестната му дъщеря. Той съумяваше до голяма степен да направлява посещенията на тази ограничена група хора според желанието си. Почти не общуваше със семейства извън този кръг. Ужасът, който изпитваше към късното лягане и големите празненства, му пречеше да се сдобие с много познати, освен ако те не бяха съгласни да го посещават според собствените му условия. За негово щастие в Хайбъри, в Рандълс, който беше в същата енория, и в Донуъл Аби, който спадаше към съседната и беше домът на мистър Найтли, имаше много такива хора. Съвсем не рядко по настояване на Ема мистър Удхаус канеше в дома си най-отбраното общество, но предпочиташе това да става на вечеря. С изключение на случаите, в които баща й смяташе, че това ще бъде лоша компания, Ема почти не пропускаше вечер, без да му събере каре за карти.

Истинско и изпитано приятелство свързваше семейство Удхаус с мистър Найтли и семейство Уестън, а що се отнася до мистър Елтън — млад човек, който живееше сам, но не бе особено радостен от този факт, — той имаше привилегията да разменя всяка своя самотна вечер срещу изисканото общество от приемната на мистър Удхаус и усмивките на прекрасната му дъщеря, без страх, че ще бъде отпратен.

Следваше друга група. Най-достъпни от нея бяха мисис и мис Бейтс и мисис Годард. Трите дами почти винаги бяха на разположение при покана от Хартфийлд и каретата толкова често ги вземаше и изпращаше до домовете им, че мистър Удхаус отдавна не го смяташе за затруднение нито за Джеймс, нито за конете. Ако това се случваше само веднъж годишно, сигурно би му дало повод за сериозно оплакване.

Мисис Бейтс, вдовицата на предишния викарий на Хайбъри, бе много възрастна и можеше само да пие чай и да танцува кадрил. Живееше твърде скромно заедно с неомъжената си дъщеря. Хората се отнасяха към нея с цялата почит и уважение, които можеше да предизвика една безобидна стара дама при подобно неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Дъщеря й беше необикновено популярна за жена, която не е нито млада, нито красива, нито богата, нито омъжена. Мис Бейтс се намираше в най-голямото затруднение на света, тъй като макар болшинството от познатите й да се отнасяха благосклонно към нея, тя не притежаваше интелектуалното превъзходство да се примири с онези, които биха я презирали или да ги накара поне външно да я уважават. Никога не се бе славила с красота или с ум. Младостта й премина, без да се случи нищо особено, а есента на живота й бе посветена изцяло на грижите за старата й майка и на старанието да изразходва възможно най-икономично скромния си доход. И все пак тя беше щастлива и всички я споменаваха с най-добро чувство. Тези чудеса се дължаха на собственото й благоразположение към хората и на непретенциозността й. Тя обичаше всички, желаеше щастие всекиму и бързо откриваше достойнства у хората. Смяташе, че е истински щастлива и благословена от съдбата с чудесна майка, много и добри съседи, приятели и дом, в който не липсва нищо. Нейната неподправеност и ведро настроение, непретенциозност и признателност я препоръчваха навсякъде и бяха извор на радост за самата нея. Умееше прекрасно да обсъжда дреболии и това напълно устройваше мистър Удхаус, който беше същински извор на безобидни клюки и тривиалности.

Мисис Годард беше директорка на училище — не на религиозно училище или на учебно заведение, където в дълги и безсмислени изречения се проповядва освобождение от предразсъдъците (съчетано с новата нравственост на основата на модерни принципи и системи) и където срещу огромно заплащане девойките чисто и просто погубват здравето си и стават жертви на суетата, а на истински, почтен, старомоден пансион, където на разумна цена се продаваше разумно количество умения. Момичетата се изпращаха там, за да останат за известно време настрани от дома, без да са застрашени да се завърнат изумително начетени. Училището на мисис Годард се ползваше с много добро име, при това напълно заслужено, тъй като Хайбъри се считаше за особено здравословно място. Мисис Годард имаше просторна къща с градина, осигуряваше на децата изобилна и питателна храна, позволяваше им да играят на воля през лятото, а през зимата превързваше раните им със собствените си ръце. Не беше никак странно, че на път за църквата зад нея се точеше истинска процесия от двадесет двойки млади момичета. Тя беше обикновена, грижовна жена, която се бе трудила много на младини и затова сега смяташе, че има пълното право да се възползва от извънредната почивка, която й дава една покана за чай. И понеже дължеше много на любезността на мистър Удхаус, смяташе, че той очаква от нея във всеки удобен момент да напусне спретнатата си малка гостна, чиито стени бяха накичени с бродерии, и да загуби или спечели няколко пенита пред камината му.

Това бяха дамите, които Ема често успяваше да събере и беше щастлива, защото доставяше удоволствие на баща си. Що се отнася до самата нея, тези посещения не запълваха липсата на мисис Уестън. Ема се радваше, когато баща й се чувства удобно и е изключително доволен, задето тя съумява така добре да организира всичко, ала отегчителното бъбрене на тези три жени превръщаше всяка вечер, прекарана по този начин, в една от безкрайните вечери, които бе очаквала със свито сърце.

Една сутрин, когато вече имаше нагласата денят да завърши именно по този начин, Ема получи бележка от мисис Годард. Тя най-учтиво молеше за позволение да доведе със себе си и мис Смит. Молбата бе посрещната с голямо задоволство, тъй като мис Смит беше седемнадесетгодишно момиче, което Ема познаваше само по външност и от което отдавна се интересуваше, понеже красотата му беше забележителна. Изпратена бе изискана покана и прелестната господарка на имението престана да се ужасява от предстоящата вечер.

Хариет Смит беше нечия родна дъщеря. Преди години някой я беше настанил в училището на мисис Годард и напоследък я беше издигнал от положението на ученичка до компаньонка на директорката. Това бе общо взето всичко, което се знаеше за Хариет. Тя, изглежда, нямаше други приятели, освен тези от Хайбъри. Току-що се бе завърнала от едно дълго посещение в провинцията, където бе гостувала на две млади дами, с които бе учила заедно.

Тя беше много хубава, а красотата й бе от типа, който особено се нравеше на Ема. Хариет беше нисичка, закръглена и руса, с нежна кожа, сини очи, светла коса, правилни черти и излъчваше свежест. Ема остана много доволна от поведението и характера й и реши да продължи познанството.

По време на разговора мис Смит не я беше поразила с нищо особено умно, но като цяло Ема я намираше много приятна — нито неудобно стеснителна, нито неразговорлива, но все пак съвсем не нахална. Хариет проявяваше дължимото уважение и почит, изглеждаше дълбоко благодарна, задето е била допусната до Хартфийлд и така непресторено впечатлена от обстановката, значително превъзхождаща онази, с която бе привикнала, че доброто начало у нея беше безспорно и заслужаваше поощрение. То трябваше да се даде. Тези нежни сини очи и всичките й вродени прелести не биваше да се похабяват в низшето общество на Хайбъри и свързаните с него среди. Запознанствата й до този момент бяха крайно неподходящи. Приятелите, с които току-що се беше разделила, макар и много добри хора, сигурно й вредяха. Ставаше дума за семейство Мартин, които бяха много добре известни на Ема като арендатори в една от големите ферми на мистър Найтли. Те живееха в енорията на Донуъл — нещо, което им правеше чест. Ема знаеше, че мистър Найтли ги цени високо, но се страхуваше, че те са груби и недодялани — съвсем неподходяща компания за момиче, което се нуждае само от още малко знания и изтънченост, за да стане почти съвършено. Ема щеше да я открие, щеше да я направи съвършена, да прекрати лошите й познанства и да я въведе в отбраното общество; щеше да оформи вкуса и маниерите й. Това щеше да бъде едно интересно и със сигурност много великодушно начинание, което напълно подхожда на положението, свободното време и възможностите й.

Ема бе дотолкова погълната от възхищение пред тези благи сини очи, от разговора и от съставянето на планове в промеждутъците му, че вечерта отлетя удивително бързо. Масата за вечеря, с която винаги приключваха подобни събирания и заради която тя трябваше да седи и да изчаква подходящия момент, бе подредена и пренесена до камината, без тя изобщо да забележи. Пъргавината й бе нещо повече от обикновен духовен подтик и същевременно означаваше, че тя не е безразлична към признанието за старателно и добре свършена работа. Ема се прояви като блестяща домакиня с присъщата добронамереност на съзнанието и удовлетвореност от собствените си помисли. Предлагаше и препоръчваше кълцаното пиле или приготвените в раковина скариди с настойчивост, която според нея бе приемлива за начина на живот и скрупулите, които вежливостта налагаше на гостите.

По време на такива събирания в душата на горкичкия мистър Удхаус се водеше тъжна борба на чувства. Той обичаше да вижда масата подредена за вечеря, защото такава беше модата от младостта му, но убеждението, че да се вечеря е крайно нездравословно, го караше да се натъжава, когато върху нея се поставяше каквато и да е храна. С присъщото си гостоприемство той би поканил гостите си да опитат от всичко, ала понеже бе загрижен за здравето им, горчиво жалеше, че те въобще ядат.

Всичко, което би могъл да препоръча на гостите си, без да се изправя срещу самия себе си, беше паница рядка овесена каша като неговата, но тъй като дамите с удоволствие хапваха по-пикантните неща, той се задоволяваше просто да ги посъветва:

— Мисис Бейтс, предлагам ви да рискувате с едно от тези яйца. Рохко свареното яйце не е вредно. Шарл умее да вари яйца по-добре от всеки друг. Не бих ви препоръчал яйце, сварено от друг. Не се тревожете, нали виждате, че те са съвсем малки. Едно от нашите малки яйца няма да ви навреди. Мис Бейтс, нека Ема ви сложи малко плодов пай, съвсем мъничко. Ние правим само ябълков пай. Не се притеснявайте, няма от онези вредни конфитюри. Не ви препоръчвам яйчения крем. Мисис Годард, какво ще кажете за половин чаша вино? Само половин чашка, разредена с вода? Не мисля, че ще ви се отрази зле!

Ема оставяше баща си да говори, но гощаваше гостите много по-обилно, а тази вечер изпита особено удоволствие от това, че ги изпрати радостни и доволни. Мис Смит се чувстваше толкова щастлива, колкото се надяваше Ема. Мис Удхаус беше много известна личност в Хайбъри и възможността да й бъде представена събуди у нея колкото радост, толкова и страх. Но ето че скромната, дребничка и изпълнена с благоговение девойка си отиваше оттук изключително доволна и поласкана от непринудеността, с която мис Удхаус се бе държала цялата вечер и накрая дори се бе ръкувала с нея.