Джейн Остин
Ема (45)

45

Нищо не прекъсна дълбокия размисъл на Ема по пътя за дома, но щом се прибра, завари онези, които щяха да я разбудят от унеса. Сър Найтли и Хариет бяха пристигнали по време на нейното отсъствие и седяха заедно с баща й. Сър Найтли стана незабавно и заяви много по-сериозно от обикновено:

— Не исках да си тръгна, преди да съм ви видял, но тъй като нямам нито минутка свободна, вече мога незабавно да се оттегля. Заминавам за Лондон и ще прекарам няколко дни с Джон и Изабела. Искате ли да изпратите нещо друго, освен поздрави, които обикновено никой не предава?

— Не. Но не е ли това малко ненадейно?

— Да, доста, от съвсем скоро обмислям тази възможност.

Ема бе сигурна, че той не й е простил, защото просто не беше на себе си, но тя реши, че времето ще му подскаже, че трябва отново да станат приятели. Докато той още стоеше, изпълнен с намерението да се оттегли, ала не го правеше, баща й започна да я разпитва:

— Е, скъпа моя, благополучно ли стигна дотам? Как са моята стара приятелка и дъщеря й? Сигурен съм, че много са се зарадвали на посещението ти. Сър Найтли, скъпата Ема беше на посещение при мисис и мис Бейтс, както вече ви казах. Винаги се отнася с тях толкова внимателно!

Ема се изчерви при тази незаслужена похвала и погледна към мистър Найтли с усмивка и поклащане на глава, които казваха много. Стори й се, че на лицето му за миг се появи изражение, което говореше в негова полза. Сякаш очите му прочетоха истината в нейните и всички благородни чувства, развълнували душата й, сякаш бяха отгатнати и оценени. Той я погледна с уважение. Тя изпита гореща благодарност, която се засили при последвалия жест на повече от обикновено приятелство. Мистър Найтли взе ръката й. Ема не можеше да каже със сигурност дали сама не бе направила първото движение — беше много вероятно сама да я е предложила. Но все пак той взе ръката й, притисна я и със сигурност възнамеряваше да я поднесе към устните си, когато, поради една или друга причина, я пусна, без да го направи.

Ема не можеше да разбере задръжките му, нито защо промени решението си, след като почти го беше направил. Щеше да въздаде присъдата си по-добре, ако не се бе възпрял. Но намерението му беше безспорно. И дали защото обноските му по принцип не бяха галантни, или поради някаква друга причина, но Ема смяташе, че това много му отива. Напълно отговаряше на непосредствения му, но горд характер. Припомняше си опита му да целуне ръката й с огромно задоволство. Това издаваше толкова много сърдечност. Той си тръгна веднага след това. Изчезна просто за миг. По принцип се движеше решително и бързо, но този път оттеглянето му изглеждаше съвсем неочаквано.

Ема не съжаляваше, че е ходила у мисис Бейтс, но й се искаше да си бе тръгнала десетина минути по-рано. Щеше да се радва да обсъди положението на мис Феърфакс с мистър Найтли. Не съжаляваше и за това, че той заминава на Брансуик Скуеър, понеже знаеше колко много ще се зарадват на посещението му там, но щеше да й бъде по-приятно, ако го бе направил в по-добри времена и ако я беше предупредил по-рано. Все пак, разделиха се като приятели. Не можеше да сбърка израза на лицето му. Пък и недовършеният му галантен жест — всичко това я убеждаваше, че напълно е възстановила доброто му мнение за себе си. Бил тук от половин час, научи Ема от останалите. Колко жалко, че не си беше дошла по-рано!

За да разсее мислите на баща си от неприемливото за него внезапно пътуване на мистър Найтли до Лондон, при това на кон (което Ема бе сигурна, че баща й ще приеме твърде зле), тя му разказа новините за Джейн Феърфакс. Ефектът, на който разчиташе, не закъсня. Новината свърши много полезна работа — заинтересува го, но не го разтревожи. Отдавна бе приел мисълта, че Джейн Феърфакс ще отиде някъде като гувернантка, и затова можеше спокойно да бъбри по този въпрос, но пътуването на мистър Найтли до Лондон беше неочакван удар за него.

— Наистина много се радвам да узная, скъпа, че тя е настанена на хубаво място. Мисис Елтън е много добра и симпатична жена и смея да твърдя, че приятелствата й са точно това, което трябва да бъдат. Надявам се, че климатът там не е влажен и че ще се грижат добре за здравето й. Това трябва да бъде първата грижа на хората, с които ще живее, както винаги аз съм се грижил за здравето на мис Тейлър за мен. Знаеш ли, скъпа, тя ще бъде онази нова дама в семейството, каквато на времето беше мис Тейлър за нас. Надявам се, че Джейн Феърфакс ще е по-добре поне в едно отношение, и няма да се остави да я убедят да напусне къщата, която толкова дълго е била неин дом.

Следващият ден донесе новини от Ричмънд, които изпратиха всичко останало на заден план. Пристигна бързо съобщение, известяващо за смъртта на мисис Чърчил! Макар че не бе изтъкнала особени причини, за да накара племенника си да избърза със завръщането си, тя бе живяла едва тридесет и шест часа след пристигането му в Ричмънд. Внезапен пристъп, различен от тези, които предполагаше състоянието й, бе отнел живота й след кратка борба. Прочутата мисис Чърчил вече не съществуваше.

Посрещнаха новината с обичайните за случая чувства. Всеки изпитваше някаква тъга и тържественост, нежност към покойната, загриженост за живите приятели и любопитство къде ли ще бъде погребана. Голдсмит ни учи, че щом една прелестна жена се принизи до глупавия каприз, не й остава нищо друго, освен да умре, а щом се начумери, значи се опитва да изкупи лошата си слава. Мисис Чърчил се бе радвала на всеобщата омраза в продължение на двадесет и пет години, а сега се ползваше със съчувствието на повечето хора. В едно отношение я оправдаха напълно. Никога до този момент не бяха допускали, че е сериозно болна. Смъртта й я избави от упреците, че оплакванията й са въображаеми и продиктувани от егоистични мотиви.

„Горкичката мисис Чърчил. Няма съмнение, че е страдала много повече, отколкото изобщо някой е предполагал. А продължителното страдание е изпитание за духа. Наистина тъжно събитие, защото какво ще прави сега мистър Чърчил без нея, независимо от всичките й недостатъци? Той ще почувства загубата най-осезателно. Мистър Чърчил никога няма да я преживее!“ Дори мистър Уестън поклащаше глава и казваше: „О, горката жена! Кой би могъл да предположи?“ Той реши, че неговият траур трябва да бъде колкото е възможно по-благопристоен. Съпругата му въздишаше и морализаторстваше над широките обшивки на дрехите си с искрена и непреклонна добронамереност и съчувствие. Една от първите мисли, които ги занимаваха, беше как това ще се отрази на Франк. Ема също не закъсня със загрижеността си по този въпрос. Умът й премисляше със състрадание и благоговение характера на мисис Чърчил и скръбта на съпруга й. След това с по-леко сърце се спираше върху мисълта как ще се отрази събитието на Франк, доколко ще има полза, доколко ще се освободи. Само за миг обмисли всички възможни добри последици. Сега пред нежните му чувства към Хариет Смит нямаше никаква пречка. Освободен от влиянието на жена си, мистър Чърчил не представляваше заплаха за никого. Той беше човек с лек характер, когото племенникът му можеше да убеди за каквото си поиска. Оставаше само племенникът наистина да изпита въпросните нежни чувства, тъй като въпреки цялата си добронамереност по този въпрос, Ема все още не бе сигурна, че те съществуват.

Хариет се държа на висота и се владееше великолепно. Може би хранеше по-светли надежди за бъдещето, но с нищо не се издаде. Ема бе доволна от това доказателство за укрепването на характера й и се въздържаше от намеци, които биха могли да я разколебаят. Ето защо и двете разговаряха твърде сдържано за смъртта на мисис Чърчил.

В Рандълс пристигаха кратки писма от Франк, които осведомяваха за най-важното от плановете и състоянието на него и чичо му в този момент. Мистър Чърчил понасял всичко много по-добре, отколкото можело да се очаква. Първото посещение, което щял да предприеме след отпътуването за погребението в Йоркшир, било до дома на негов стар приятел в Уиндзор, когото все обещавал да посети от десет години насам. Засега нищо не можеше да се направи за Хариет. Ема бе в състояние единствено да й желае всичко най-хубаво.

Тя бе много по-загрижена да засвидетелства внимание на Джейн Феърфакс, чието бъдеще бе предопределено. На Хариет всичко тепърва й предстоеше. Джейн скоро щеше да започне работа, затова нямаше време за отлагане. Всички в Хайбъри, които искаха да й засвидетелстват вниманието си, бързаха да го сторят, а за Ема това се превърна в първостепенна задача. Изключително съжаляваше за предишната си студенина и изгаряше от желание да обсипе с уважение и съчувствие жената, която бе пренебрегвала в продължение на толкова много месеци. Искаше да й бъде полезна, да й покаже колко цени компанията й, изразявайки състрадание и разбиране. Реши да я накара да прекара един ден в Хартфийлд. Изпрати й много настойчива бележка. Поканата бе отхвърлена устно. Мис Феърфакс не се чувствала достатъчно добре, за да пише. Същата сутрин мистър Пери се отби в Хартфийлд и от него научиха, че я е посетил, въпреки нейното нежелание, и че състоянието й е много лошо. Страдала от жестоко главоболие и имала толкова силна нервна треска, че той силно се съмнявал дали мис Феърфакс ще е в състояние да се яви пред мисис Смолридж в уреченото време. Здравето й беше напълно разстроено, нямаше апетит и макар да липсваха всякакви тревожни признаци и симптоми за белодробно заболяване (от което семейството й се боеше най-много), мистър Пери бе сериозно загрижен за състоянието й. Той смяташе, че Джейн се е нагърбила с по-тежка отговорност, отколкото може да понесе, и че самата тя го осъзнава, но не иска да го признае. Духът й беше пречупен. Мистър Пери не можеше да не отбележи, че сегашният й дом благоприятства развитието на заболяването й, защото Джейн стоеше непрекъснато затворена в една стая и въпреки че леля й беше негова отдавнашна приятелка, мистър Пери трябваше да признае, че тя не е най-добрата компания за човек с нервно разстройство. Загрижеността и вниманието й бяха безспорни и всъщност, дори прекалени. Той се боеше, че те се отразяват по-скоро зле на мис Феърфакс. Ема го слушаше с най-топла загриженост, ставаше й все по-мъчно и неспокойно се оглеждаше наоколо, за да открие начин да бъде полезна. Може би щеше да й се отрази добре, ако поне за час-два отдели Джейн от леля й. Щеше да й предложи смяна на обстановката и настроението, с истински приятен разговор. Дори само няколко часа можеха да й се отразят добре. На следващата сутрин Ема написа възможно най-прочувственото писмо, на което бе способна, и уведоми Джейн, че ще отиде да я вземе с каретата в избран от нея час. Добави и това, че мистър Пери се е изказал решително в полза на тази разходка на пациентката си. Отговорът пристигна във вид на следната кратка бележка: „Мис Феърфакс изпраща поздравите и благодарностите си, но не е в състояние да предприема никакви разходки.“

Според Ема бележката й заслужаваше по-добра съдба, но бе невъзможно да влиза в пререкание с думи, изписани с трепереща ръка, която недвусмислено издаваше неразположението на притежателката си. Ема просто се опитваше да реши как ще бъде най-добре да се противопостави на нежеланието на Джейн да се срещне с нея и да приеме помощта й. Вместо да отговори, Ема нареди да приготвят каретата и отиде в дома на мисис Бейтс с надеждата, че ще успее да придума Джейн да дойде с нея, но нищо не се получи. Мис Бейтс дойде до вратата на каретата, преливаща от благодарност и напълно съгласна, че разходката на чист въздух е най-подходящото нещо в случая. Ема отново изпрати мис Бейтс с поредната покана, но всичко беше напразно. Мис Бейтс се завърна с отказ. Нищо не можеше да убеди Джейн. Самото предложение да излезе навън изглежда още повече влошаваше състоянието й. Ема искаше лично да се срещне с нея и опита собственото си красноречие, но още щом загатна за това, мис Бейтс заяви, че е обещала на племенницата си в никакъв случай да не позволява на мис Удхаус да влезе вътре. Всъщност горкичката Джейн просто не можела да се среща с никого… с абсолютно никого… Разбира се, не можели да откажат на мисис Елтън… а и мисис Коул толкова настоявала… също и мисис Пери… но освен тях, Джейн не желаела да вижда никого.

Ема не искаше да поставя себе си наравно с хора като госпожите Пери, Елтън и Коул, които бяха в състояние да си напъхат носа къде ли не, нито пък имаше право да се надява на някакво предпочитание към себе си, затова се подчини. Само разпита мис Бейтс подробно за апетита и менюто на мис Феърфакс, където поне се надяваше да помогне. Този въпрос много тревожеше мис Бейтс и тя го обсъди надълго и нашироко. Джейн не хапвала почти нищо. Мистър Пери препоръчал питателна храна, но всичко, което успявали да намерят (в това отношение имали просто прекрасни съседи), не й било вкусно.

Веднага след като се прибра, Ема повика икономката си, изследва хранителните си припаси и незабавно изпрати на мис Бейтс някакъв превъзходен тропически деликатес, придружен от приятелска бележка. След половин час пакетчето пристигна обратно заедно с хилядите благодарности на мис Бейтс, но „скъпата Джейн няма да се успокои, докато деликатесът не бъде върнат обратно на мис Удхаус, защото просто не можела да си позволи да го приеме и особено настоявала леля й да отбележи, че няма нужда от нищо“.

Когато по-късно научи, че Джейн се е скитала из ливадите недалеч от Хайбъри същия следобед, когато решително бе отказала да излезе с каретата й под предлог, че не е в състояние да се разхожда, и след като сглоби всички факти, Ема стигна до извода, че мис Феърфакс е твърдо решена да не приема никакви прояви на внимание от нейна страна. Тя съжали дълбоко, много дълбоко. Болеше я много повече и се чувстваше много по-окаяна, отколкото ако причината се криеше в раздразнението, непоследователното й поведение и невъзможността да помогне. Ема бе огорчена, че искрените й чувства се оценяват така несправедливо и че е толкова малко ценена като приятел. Поне й оставаше утехата, че действа от добри намерения. Успокояваше се, че ако мистър Найтли бе осведомен за опитите й да помогне на Джейн Феърфакс и ако можеше да надникне в сърцето й, поне този път нямаше да открие нищо, за което да я укори.