Джейн Остин
Ема (44)

44

Окаяният излет до Бокс Хил не напусна мислите на Ема през цялата вечер. Не знаеше какво смятат останалите. Може би те — всеки в своя дом и по своя си начин, премисляха излета с удоволствие, но според нея това бе една напълно пропиляна сутрин, най-неприятното изживяване в живота й, което още тогава не й донесе никакво разумно удовлетворение. Спомените за него щяха да са още по-неприятни. Вечерта, прекарана в игра на табла с баща й, беше щастие в сравнение със сутринта. Именно тук се криеше истинското удовлетворение, защото на неговото удобство посвещаваше най-прекрасните часове от денонощието. Ема реши, че колкото и да не заслужаваше нежната му обич и доверчивото му възхищение, отношението към баща й все пак не трябваше да бъде подложено на строги укори. Надяваше се, че не се е показала като безсърдечна дъщеря. Искаше й се никой да не може да я попита: „Защо се отнасяш толкова безчувствено към баща си? Трябва да ви кажа истината в очите, докато това все още ми е възможно.“ Мис Бейтс не трябваше никога… не, никога! Ако бъдещото внимание можеше да заличи миналото, имаше надежда да получи прошка. Съвестта й казваше, че често пъти е била немарлива в това отношение, но по-често в мислите си, отколкото в действията. Държала се бе подигравателно и нелюбезно. Но щеше да сложи край на това. Още утре щеше истински да се разкае, да посети мис Бейтс още сутринта и така да постави началото на редовно, равнопоставено и любезно общуване.

Решимостта й не намаля и на следващата сутрин. Ема излезе рано, за да избегне всякакви възможни пречки. Помисли си, че е много вероятно да срещне мистър Найтли по пътя или той да дойде в дома на семейство Бейтс, докато трае нейното посещение. Нямаше нищо против. Не се срамуваше от справедливото си и искрено разкаяние. Докато крачеше натам, погледът й бягаше към Донуъл, но него го нямаше.

Дамите били у дома. Никога не се бе радвала повече на тези думи, нито пък бе прекосявала коридора и изкачвала стълбите с такова желание да достави удоволствие, без впоследствие да взима всичко на подбив.

Докато се приближаваше, горе настана суматоха — чу се шум от движение и говор. Тя разпозна гласа на мис Бейтс — нещо се правеше набързо. Прислужницата изглеждаше изплашена и объркана, изрази надежда, че мис Удхаус ще почака един момент, но после я въведе почти веднага. Лелята и племенницата като че ли избягаха в съседната стая, но Ема успя добре да види Джейн, която изглеждаше много болна. Преди вратата да се затвори зад тях, чу мис Бейтс да казва: „Е, скъпа моя, ще кажа, че си си легнала, а ти и без това си достатъчно зле, за да го сториш“.

Възпитана и блага, както винаги, горкичката мисис Бейтс изглежда не разбираше напълно каква става.

— Боя се, че Джейн не се чувства много добре — каза тя, — но все едно, че не знам. Те ми казват, че нищо й няма. Уверявам ви, че дъщеря ми ще дойде всеки момент, мис Удхаус. Надявам се, че ще успеете да си намерите място. Бих искала Хети да не се беше оттегляла, понеже аз съм толкова слаба, че… Намерихте ли си място, мадам? Удобно ли ви е там? Сигурна съм, че дъщеря ми ей сега ще дойде.

Ема много се надяваше да е така. За миг се уплаши, че мис Бейтс я избягва. Но тя се появи съвсем скоро „много щастлива и безкрайно задължена“, ала съвестта подсказа на Ема, че липсва предишната весела словоохотливост. Събеседницата й изглеждаше притеснена и скована. Ема се надяваше, че приятелското запитване за здравето на мис Феърфакс ще отвори пътя за възвръщане на старите приятелски чувства. Ефектът беше мигновен:

— О, мис Удхаус, толкова сте мила. Предполагам, че сте чули и идвате да ни поздравите. На мен това не ми изглежда много радостно събитие — тя премигна, за да прогони една-две сълзи, — а и ще ни бъде толкова трудно да се разделим с нея, след като прекара при нас толкова много време… Джейн има ужасно главоболие… Цяла сутрин писа писма, много дълги писма трябваше да бъдат написани до полковник Кембъл и мисис Диксън. „Скъпа моя — предупредих я аз, — ще си повредиш очите“, защото те непрекъснато бяха пълни със сълзи. Пък и нищо чудно, нищо чудно! Промяната наистина е голяма… и макар наистина да има късмет, защото ще бъде настанена в много знатно семейство и едва ли някоя друга млада жена се е радвала на подобна възможност още при първата си работа… не искам да ни мислите за неблагодарни, мис Удхаус, защото толкова неочаквано й провървя… — Мис Бейтс отново се обля в сълзи. — Но горкичката скъпа душичка!… Само да знаете какво ужасно главоболие има! Нали знаете, че когато човек се измъчва от някакво страдание, не може истински да се зарадва на късмета си. Толкова е тъжна, че не може повече. Ако я погледне човек, никога не би отгатнал колко доволна и щастлива се чувства, задето си е намерила подобна работа. Моля да я извините, че няма да дойде при вас… просто няма сили… отиде в собствената си стая, понеже я накарах да си легне. „Скъпа моя, — казах аз, — ще кажа, че си си легнала“, но тя не е, а се разхожда из стаята. Сега, след като написа писмата, смята, че ще се оправи скоро. Много ще съжалява, че не е могла да ви види, мис Удхаус, но вие ще бъдете така добра да я извините, нали? Накарах ви да чакате на вратата… толкова се срамувам… но тук настана малка суматоха… защото така стана, че не чухме почукването и разбрахме, че някой идва, чак когато започнахте да се качвате по стълбите. „Да знаете, че това е само мисис Коул, — казах аз. — Никой друг не идва толкова рано.“ — „Е, все някога ще трябва да понесем и това — отбеляза Джейн, — затова ще е по-добре да не отлагаме.“ Но когато Пати дойде и каза, че сте Вие, аз отбелязах: „О, това е мис Удхаус. Сигурна съм, че ти се иска да се видиш с нея.“, Джейн отвърна: „Не искам да виждам никого“, изправи се и понечи да излезе. Именно затова ви накарахме да чакате… и толкова се срамуваме и съжаляваме. „Щом така искаш, скъпа, направи го, а аз ще кажа, че си си легнала.“

Ема наистина се заинтригува. Нежните чувства, които изпитваше към Джейн Феърфакс нарастваха с всеки изминал ден, а картината на сегашните й страдания я излекува от предишното дребнаво подозрение и преизпълни сърцето й със съжаление. Ема си припомни не толкова справедливите си постъпки в миналото и бе принудена да признае, че Джейн има пълното право да реши да се срещне с мисис Коул или с някой друг близък приятел, но не може да понесе срещата с нея. Ема каза това, което чувстваше, с горещо разкаяние и загриженост. Тя искрено се надяваше, че обстоятелствата, за които сега научаваше от мис Бейтс като за окончателно решени, ще бъдат максимално изгодни и полезни за мис Феърфакс. Изборът щял да бъде тежко изпитание за всички тях. Разбрала, че щели да го отложат до завръщането на полковник Кембъл.

— Толкова мило от ваша страна! — отвърна мис Бейтс. — Но вие винаги сте била внимателна!

Ема просто не можа да понесе това „винаги“ и, за да прекъсне ужасните благодарности, с които домакинята я засипваше, направо попита:

— Ще позволите ли да попитам къде отива мис Феърфакс?

— При мисис Смолридж — очарователна жена, за да се грижи за трите й момиченца. Прелестни деца! Едва ли някое друго място би й донесло подобна разтуха, като се изключи семейството на мисис Саклинг и това на мисис Браг, но мисис Смолридж е приятелка и на двете и живее съвсем наблизо — само на четири мили от Мейпъл Гроув. Джейн ще се намира едва на четири мили от Мейпъл Гроув.

— Предполагам, че мисис Елтън е човекът, на когото мис Феърфакс дължи…

— Да, нашата добричка мисис Елтън! Най-неуморимият, истински приятел. Тя не искаше и да чуе за отказ. Просто не й позволи да каже „не“, защото, когато чу за пръв път… (беше завчера, същия ден, когато бяхме в Донуъл)… та когато Джейн за пръв път научи за това, тя беше решена да отклони предложението поради причините, които вие споменахте. Също както и вие предположихте, тя реши да не слага край на нищо преди завръщането на полковник Кембъл и нищо не можеше да я накара да предприеме нещо, поне засега… Непрекъснато повтаряше това на мисис Елтън… и аз, както и мисис Елтън, изобщо не предполагахме, че Джейн ще промени мнението си… Но добричката мисис Елтън, чиято преценка никога не я лъже, виждала по-далеч, отколкото аз. Не са много хората, които щяха така внимателно да настояват на своето като нея и да откажат да приемат отговора на Джейн. Но тя все пак обеща със сигурност, че няма да изпрати отказа още вчера, както искаше Джейн. Смяташе да изчака и добре, че го направи, защото вчера вечерта бе решено Джейн да замине. За мен беше истинска изненада. Нямах никаква представа! Джейн дръпнала мисис Елтън настрана и й казала, че след като размислила върху преимуществата, които й осигурява работата при мисис Смолридж, е стигнала да решението да я приеме. Научих едва след като вече всичко беше уредено.

— Значи сте прекарали вечерта със семейство Елтън?

— Да, всички бяхме там. Мисис Елтън настояваше да отидем. Беше решено още на хълма, когато се разхождахме заедно с мистър Найтли. „Всички трябва да прекарате вечерта заедно с нас — каза тя. — Категорично настоявам всички да присъствате“.

— Мистър Найтли също ли беше там?

— Не, не и мистър Найтли. Той веднага отказа. И макар да смятах, че ще дойде, защото мисис Елтън заяви, че няма да го извини, той не го стори. Но майка ми, Джейн и аз отидохме и прекарахме много приятна вечер. Толкова мили приятели, мис Удхаус, че човек не може да не прекара приятно, макар че всички бяхме твърде изтощени след сутрешния излет. Удоволствието също изморява, нали знаете… Пък и не бих казала, че някой от тях е прекарал приятно… Но според мен излетът премина много приятно и се чувствам изключително задължена на милите приятели, които ме включиха в компанията.

— Предполагам, че без да подозирате, мис Феърфакс е обмисляла това решение през целия ден.

— Мисля, че е точно така.

— Когато и да настъпи този момент, сигурна съм, че тя и приятелите й ще го изживеят тежко, но се надявам работата й да я утеши, доколкото е възможно. Искам да кажа що се отнася до обноските и манталитета на семейството.

— Благодаря ви, мис Удхаус. Наистина, при тях тя ще намери всичко, което е потребно, за да я направи щастлива. Като се изключат семействата Саклинг и Браг, в никое друго от познатите на мисис Елтън семейства детските стаи не са обзаведени с такова разточителство и изисканост. А и мисис Смолридж трябва да е очарователна жена. Начинът й на живот е почти като този в Мейпъл Гроув. А що се отнася до децата, като се изключат малките Саклинг и Браг, никъде няма да намерите толкова очарователни дечица. Джейн ще се радва на много уважение и внимание. Животът й ще бъде истинско удоволствие! А заплатата й! Наистина не се осмелявам да спомена за това пред вас, мис Удхаус. Дори вие, която сте свикнала да работите с големи суми, няма да повярвате, че толкова много пари могат да се дадат на човек като Джейн.

— О, мадам, ако всички деца са такива, каквато си спомням, че бях аз като малка, смятам за напълно заслужена дори пет пъти по-голяма сума от тази, която обикновено съм чувала да се споменава в такива случаи.

— Толкова сте благородна в помислите си!

— Кога ще ви напусне мис Феърфакс?

— Много скоро, наистина твърде скоро, и това е най-лошото. Най-много след две седмици. Мисис Смолридж много бърза. Горкичката ми майка. Просто не знам как ще го понесе! Затова се опитвам да прогоня тези мисли от главата й и казвам: „Хайде, мамо, нека да престанем да мислим затова.“

— Загубата й ще натъжи приятелите й. Няма ли полковникът и мисис Кембъл да съжаляват, че е започнала работа преди завръщането им?

— О, да, Джейн е убедена в това. Но все пак предложението е чудесно и тя смята, че нищо не може да оправдае отказа й. Толкова бях удивена, когато ми съобщи какво е казала на мисис Елтън. Самата мисис Елтън дойде да ме поздрави в същия миг! Беше преди чая… не, почакайте, не може да е било преди чая, понеже тъкмо се канехме да играем карти. И все пак трябва да е било преди чая, защото си спомням как си помислих… о, да, сега си спомням… точно така, нещо се случи преди чая, но не е това. Някой извика навън мистър Елтън преди чая. Синът на стария Джон Абди искаше да говори с него. Горкичкият Джон, толкова съм привързана към него. Беше псалт при баща ми цели двадесет и седем години. А сега нещастният старец е прикован на легло от ужасна подагра. Трябва да го посетя още днес. Мисля, че Джейн ще направи същото, ако въобще излезе. Синът на горкичкия Джон дошъл да моли мистър Елтън за помощи от енорията. Самият Джон е много добре материално, нали знаете, че е коняр, началник на работниците и какво ли още не в Краун, но все заделя по нещо и за баща си. Като се върна в стаята, мистър Елтън ни предаде думите на коняря Джон, който казал, че е бил изпратен файтон, който трябвало да вземе мистър Франк Чърчил от Рандълс и незабавно да го отведе в Ричмънд. Ето това се случи преди чая. А след чая Джейн говори с мисис Елтън.

Мис Бейтс не даде възможност на Ема да обясни, че последната новина е съвсем нова за нея. Но дори и без да подозира, че господарката на Хартфийлд не е запозната с всички подробности, мис Бейтс продължи да ги излага отново.

Това, което мистър Елтън бе научил от коняря, беше собствената му информация по въпроса, допълнена от сведенията на слугите в Рандълс. Новината гласеше, че малко след като се бяха прибрали от Бокс Хил, пристигнал пратеник, който не бил ни най-малко очакван. Мистър Чърчил изпращал няколко реда на племенника си, осведомявал го накратко за сравнително доброто състояние на мисис Чърчил и го молел да се прибере най-късно рано на следващата сутрин. Но мистър Франк Чърчил решил да тръгне незабавно, но конят му изглежда се бил простудил. Том бил изпратен незабавно, за да извика файтона от Краун, а конярят бил излязъл навън и видял момчето да подкарва коня доста бързичко.

В новината нямаше нищо, което да удиви или заинтересува Ема. Тя привлече вниманието й само във връзка с темата, която занимаваше мислите й до този момент. Потресе я разликата между значенията, които имаха съответно мисис Чърчил и Джейн Феърфакс. Едната значеше всичко, другата — нищо. Ема остана замислена върху различните женски съдби и не усещаше в какво е втренчила поглед, докато гласът на мис Бейтс не я извади от унеса й:

— А, виждам за какво си мислите — за пианото и за това, какво ще стане с него. Съвсем вярно. Горкичката Джейн тъкмо за това говореше преди малко. „Трябва да те откарат — казваше тя, — ти и аз трябва да се разделим. Нямаш никаква работа тук. Но все пак, нека остане. Приютете го, докато се върне полковник Кембъл. Ще поговоря с него и той ще уреди нещата вместо мен. Ще ме избави от затруднението.“ Според мен тя и досега не знае дали подаръкът е от него или от дъщеря му.

Сега и Ема се замисли за пианото. Спомените за предишните й фантастични и несправедливи предположения съвсем не й бяха приятни, затова сметна, че посещението й е продължило достатъчно дълго. След като повторно изрази всичките си благопожелания, които наистина чувстваше, тя се сбогува и си тръгна.