Джейн Остин
Ема (34)

34

Всички в и около Хайбъри, които някога бяха посещавали мистър Елтън, бяха склонни да му изразят почитанията си по повод сватбата. В чест на него и на съпругата му се организираха обеди и вечери, а поканите пристигаха в такова огромно количество, че съвсем скоро младата мисис с удоволствие заключи, че едва ли ще им остане свободна вечер.

— Вече започвам да разбирам как стоят нещата — казваше тя, — разбирам какъв живот ме очаква сред вас. Та ние съвсем ще се разпуснем. Изглежда сме се превърнали в истинска забележителност. Ако животът в провинцията представлява това, той не е никак мъчителен. Уверявам ви, че нямам нито една свободна вечер от понеделник до неделя. Дори жена с по-незначителни способности от моите не би срещнала никакво затруднение.

Никоя покана не й се стори ненавременна. Навиците й от Бат я караха да приема вечерните събирания като нещо съвсем естествено, а в Мейпъл Гроув бе развила вкус към вечерите. Тя беше малко изненадана, че в Хайбъри къщите нямат по два салона, че липсва вкус към гуляите и че на събиранията за игра на карти никъде няма лед. Мисис Бейтс, мисис Пери, мисис Годард и всички останали не познаваха светския живот толкова добре, колкото нея, но тя възнамеряваше да им покаже как трябва да се прави всяко нещо. През пролетта щеше да отвърне на любезността им с една великолепна забава, на която масите за карти щяха да имат отделни свещи и неразпечатани колоди карти, както си му бе редът, а келнерите, ангажирани за вечерта, щяха да са много повече, отколкото гостите биха могли да си позволят, за да може освежителните напитки да бъдат поднесени в най-подходящия момент и в правилния ред.

Междувременно Ема не можеше да не организира в Хартфийлд вечеря в чест на семейство Елтън. Не трябваше по нищо да отстъпват на другите, защото в противен случай щеше да стане обект на ужасни подозрения и да предизвика злощастно негодувание. Вечеря трябваше да има. След като убеждава баща си в продължение на десет минути, мистър Удхаус нямаше нищо против и само, както обикновено, отбеляза, че не би желал да седи на челото на масата и отново възникна обичайното затруднение кой би го направил вместо него.

Не се чудиха дълго кой трябва да бъде поканен. Освен семейство Елтън, щяха да присъстват мистър и мисис Уестън, и мистър Найтли, разбира се. Беше почти невъзможно да не поканят горкичката Хариет да бъде осмият гост. Ема не отправи тази покана с леко сърце и поради много причини остана особено доволна, когато Хариет горещо помоли да й бъде позволено да откаже. Не искала да бъде в компанията му по-дълго, отколкото е наложително. Все още не била в състояние да го вижда заедно с очарователната му, щастлива съпруга, без да се чувства неудобно. Ако мис Удхаус нямало да се обиди, би предпочела да си остане у дома. Точно такова би било и желанието на Ема, ако изобщо се бе осмелила да мечтае за подобно нещо. Беше доволна от силата на духа на приятелката си, защото знаеше, че наистина й е необходима много воля, за да се откаже от компанията и да си остане у дома. Ема вече можеше да покани човека, когото наистина желаеше да приобщи към компанията — Джейн Феърфакс. След последния си разговор с мистър Найтли и мисис Уестън изпитваше много по-силни угризения на съвестта заради Джейн Феърфакс, отколкото досега. Думите на мистър Найтли се бяха отпечатали в съзнанието й. Той бе казал, че Джейн Феърфакс се радва на внимание от страна на семейство Елтън, което никой друг не й оказва.

„Това е съвсем вярно — помисли си Ема — поне що се отнася до мен. А то е точно така, и аз страшно се срамувам. Аз съм на нейната възраст и я познавам от дете! Би трябвало да сме приятелки! Тя едва ли ще ме хареса вече! Твърде дълго я пренебрегвах. Но ще започна да й оказвам по-голямо внимание, отколкото досега!“

Всички покани бяха приети. Всички бяха свободни и много щастливи да дойдат. Но с това интересните събития около приготовленията не отшумяха. Случи се нещо доста неприятно. Най-големите момчета на семейство Найтли трябваше да посетят дядо си и леля си през пролетта, и тъкмо сега баща им бе предложил да ги доведе и да престои един ден в Хартфийлд — точно в деня на въпросната вечеря. Професионалните му ангажименти не позволяваха да отложи пристигането си, затова и бащата, и дъщерята бяха твърде притеснени от събитието. Осем души бе най-големият брой хора, който нервите на мистър Удхаус биха могли да изтърпят на вечеря, а ето че щеше да има и девети. А Ема подозираше, че този девети ще е в твърде лошо настроение, защото не може да дойде в Хартфийлд дори за четиридесет и осем часа, без да налети на някоя вечеря.

Ема успокои баща си по-добре, отколкото можеше да успокои самата себе си, като го увери, че макар с мистър Джон Найтли гостите наистина да стават девет, той е толкова неразговорлив, че увеличаването на шума ще бъде почти незабележимо. Всъщност за нея промяната бе доста тъжна, понеже трябваше да се задоволи с мрачните му погледи и неохотата му да разговаря, вместо да има насреща си брат му.

Събитието беше по-благоприятно за мистър Удхаус, отколкото за Ема. Джон Найтли пристигна, но мистър Уестън бе извикан спешно в града и бе принуден да отсъства точно този ден. Може би щеше да успее да се присъедини към тях вечерта, но със сигурност след вечерята. Мистър Удхаус си отдъхна и основната част от притеснението на Ема също изчезна, като видя облекчението на баща си, а след пристигането на момчетата и философското примирение, с което мистър Джон Найтли прие съдбата си.

Денят настъпи, гостите пристигнаха точно навреме и мистър Джон Найтли изглежда изцяло се посвети на усилието да се държи приятно. Вместо да замъкне брат си настрани до някой прозорец, докато чакаха вечерята, той разговаряше с мис Феърфакс. Мълчаливо оглеждаше мисис Елтън (елегантна, колкото можеха да я направят дантелата и перлите) и искаше само да я прецени достатъчно, за да има какво да съобщи на Изабела. Мис Феърфакс бе негова стара позната и много тихо момиче, затова той предпочиташе да разговаря с нея. Беше я срещнал преди закуска, когато се връщаше от разходка заедно с момчетата, и то тъкмо когато се канеше да вали. Беше съвсем естествено да си разменят някои любезности по този повод и той отбеляза:

— Надявам се, че не сте рискували да се отдалечите твърде много тази сутрин, мис Феърфакс, защото сигурно сте щели да се измокрите до кости. Ние едва успяхме да се приберем навреме. Надявам се, че веднага сте се върнали.

— Отидох само до пощата и се върнах у дома, преди дъждът да се усили. Това е ежедневното ми поръчение. Когато съм тук, винаги ходя да прибирам писмата. Спестява ни някои неприятности и е повод да изляза на разходка. Разходката преди закуска ми се отразява добре.

— Стига да не е разходка в дъжда, предполагам.

— Не, но когато излязох, изобщо не валеше.

Джон Найтли се усмихна и отговори:

— Искате да кажете, че все пак сте предпочели да се разходите, понеже когато ви срещнах, се намирахте едва на няколко крачки от вратата на дома си, а Хенри и Джон отдавна вече бяха видели много повече дъждовни капки, отколкото са в състояние да преброят. В един период от живота ни пощата крие особено очарование. Когато станете на моята възраст, ще се убедите, че не си струва човек да излезе в дъжда, за да си вземе писмата.

Тя леко се изчерви и отвърна:

— Не смея да се надявам, че някога ще мога да живея сред най-любимите си хора, подобно на вас, затова не смятам, че само възрастта ще ме направи безразлична към писмата.

— Безразлична ли? Никога не съм смятал, че можете да станете безразлична! Писмата не оставят никого безразличен, те обикновено са истинско проклятие.

— Говорите за делови писма. Моите са изпратени от приятели.

— В повечето случаи това дори е по-лошият от двата варианта — хладно отвърна той. — Бизнесът поне носи печалба, а приятелството почти никога.

— Не говорите сериозно. Добре познавам мистър Джон Найтли и знам, че той разбира цената на приятелството не по-зле от всеки друг. Лесно ще повярвам, че за вас писмата не значат толкова много, колкото за мен, но различията идват не от десетте години разлика във възрастта, а от положението ни. Хората, които обичате, са винаги около вас, а с мен това може би никога вече няма да се случи. И затова ми се струва, че докато не надживея цялата си привързаност, пощата ще има за мен същата притегателна сила да ме мами навън. Дори в по-лошо време от днешното.

— Като ви казвах, че ще се промените с времето, с напредването на годините — подхвана мистър Джон Найтли, — имах предвид промяната в положението, която обикновено идва с течение на времето. Смятам, че едното включва другото. Времето постепенно ще намали близостта ви с повечето познати извън ежедневното общуване, но не това е промяната, която имах предвид. Ще ми позволите да се надявам в качеството си на стар приятел, мис Феърфакс, че през следващите десет години ще имате толкова богато на събития ежедневие, колкото е моето.

Думите му бяха изречени внимателно и изобщо не целяха да я обидят. Едно приятно „благодаря“ се опита да обърне нещата на смях, но поруменелите страни, потрепването на устните и насълзените очи издаваха, че тя го приема за нещо повече от шега. Вниманието й беше привлечено от мистър Удхаус, който, както правеше обикновено, бе тръгнал да обикаля гостите си, специално поднасяше почитанията си на дамите и вече бе стигнал до нея. Той каза с цялата си блага учтивост:

— Много се притесних, когато разбрах, че сте излизали тази сутрин в дъжда, мис Феърфакс. Младите дами трябва да се грижат за себе си. Те са като нежни растения. Длъжни са да полагат грижи за здравето и външния си вид. Сменихте ли веднага чорапите си, скъпа?

— Разбира се, сър. Много съм ви задължена за тази любезна проява на внимание.

— Мис Феърфакс, младите дами винаги предизвикват загриженост у околните. Надявам се, че леля ви и баба ви са добре. Те са едни от най-старите ми приятели. Много ми се иска здравето ми да позволяваше да се показвам като по-добър съсед. Уверявам ви, че присъствието ви днес е голяма чест за нас. Дъщеря ми и аз високо оценяваме добрината ви и сме много доволни да ви видим в Хартфийлд.

Добродушният, учтив старец можеше най-сетне да се настани на мястото си с нагласата, че е изпълнил дълга си и е накарал всяка дама да се почувства удобно и добре дошла.

До този момент новината за разходката в дъжда вече бе стигнала до ушите на мисис Елтън и тя изсипа укорите си върху виновницата:

— Скъпа моя Джейн, какво чувам! Да отидете до пощата в този дъжд! Не бива да правите така, послушайте ме. Ах, вие, непоправимо момиче, как можахте да направите подобно нещо? Ето какво става, когато не съм наблизо, за да се грижа за вас.

Джейн съвсем спокойно я увери, че не е настинала.

— О, не ми ги разправяйте тия на мене. Вие наистина сте непоправима и аз просто не зная как да се грижа за вас. Да отиде до пощата, моля ви се. Мисис Уестън, чували ли сте нещо подобно? Вие и аз трябва на всяка цена да упражним влиянието си.

— Наистина се изкушавам — внимателно и убедително каза мисис Уестън, — да дам съвета си. Мис Феърфакс, не бива да поемате подобни рискове. Вие сте много предразположена към сериозни настинки, затова трябва да бъдете много внимателна, особено през този сезон. Винаги съм смятала, че през пролетта човек трябва да полага повече грижи от обикновеното. По-добре изчакайте писмата си час-два или дори половин ден, но не се излагайте на опасността отново да започнете да кашляте. Разбирате ли ме? Да, вие сте много разумна и аз съм уверена, че не бихте направили отново подобно нещо.

— О, тя няма да направи отново подобно нещо — нетърпеливо се намеси мисис Елтън. — Ние няма да й го позволим отново. — Тя важно поклати глава. — Трябва да се направи нещо по този въпрос, непременно трябва. Ще поговоря с мистър Елтън. Човекът, който прибира нашите писма всяка сутрин (един от слугите, но забравих името му), ще взима и вашите и ще ви ги носи у дома. Това ще премахне всички затруднения. Мисля, че не бива да изпитвате никакви скрупули, скъпа Джейн, да приемете тази услуга от нас.

— Много сте внимателна — отвърна Джейн, — но не искам да се откажа от ранната си разходка. Лекарите ме посъветваха да оставам на чист въздух колкото е възможно по-дълго и тъй като трябва да имам някаква цел, пощата ми върши добра работа. Пък и заклевам се, че досега времето никога не е било лошо сутрин.

— Скъпа Джейн, не казвайте нищо повече. Вече е решено — заяви мисис Елтън и добави с влюбен смях, — доколкото изобщо мога да реша нещо без съгласието на своя повелител и господар. Знаете ли, мисис Уестън, ние с вас трябва много да внимаваме как се изразяваме. Смея да се надявам, скъпа Джейн, че влиянието ми над вас не е напълно изчерпано. Ако не срещна някакви непреодолими трудности, можете да считате въпроса за уреден.

— Моля да ме извините — сериозно каза Джейн, — но в никакъв случай не мога да се съглася с подобна организация, която само ще създава излишни главоболия на слугата ви. Ако това задължение не ми доставяше удоволствие, можех да склоня да постъпим така, както става винаги, когато не съм тук при баба си.

— Но, скъпа моя, Пати и без друго има толкова много работа! За нас ще бъде удоволствие да натоварим хората си с това поръчение.

Видът на Джейн подсказваше, че няма да се предаде лесно, но вместо да отговори, тя отново заговори с мистър Джон Найтли.

— Пощенската служба е нещо великолепно — каза тя. — С каква бързина и точност се справят! Ако се замислим за всичко, което пощата трябва да свърши и което действително извършва, ще ни се стори наистина удивително.

— Да, наистина е уредена изключително добре.

— Грешки и неточности се допускат толкова рядко! Толкова рядко се случва някое от хилядите писма, които ежедневно прекосяват кралството, да отиде на погрешен адрес. И сигурно нищо не се губи — дори едно на милион. А като се има предвид разнообразието на почерците, които трябва да се разчитат, повечето много лоши, започва да ти се струва още по-невероятно.

— Навикът превръща чиновниците в истински експерти. Сигурно притежават известна пъргавина и бърз поглед още в началото, но опитът ги усъвършенства. Ако се нуждаете от още обяснения — усмихна се мистър Джон Найтли, — ще ви кажа, че на тях именно за това им плащат. Ето го ключът към изключителните им възможности. Хората плащат и трябва да бъдат добре обслужени.

Продължиха да обсъждат различните почерци и отново бяха направени обичайните наблюдения.

— Чувал съм твърдението — отбеляза мистър Джон Найтли, — че обикновено хората от едно семейство имат сходни почерци. А когато пък учителят е един и същ, това е нещо съвсем естествено. Но именно затова си мисля, че приликата се ограничава предимно сред жените, тъй като момчетата се обучават по-малко след най-ранната си детска възраст и пишат, както им дойде. Мисля, че почерците на Изабела и на Ема много си приличат. Никога не съм могъл да ги различавам.

— Да — поколеба се брат му. — Наистина има прилика. Знам какво имаш предвид, но почеркът на Ема е по-отривист.

— И Изабела, и Ема пишат много красиво — отбеляза мистър Удхаус. — Винаги е било така. А също и горкичката мисис Уестън — добави той наполовина с усмивка, наполовина с въздишка.

— Никога не съм виждала подобен мъжки почерк като този на… — Ема също се обърна към мисис Уестън, но спря, като видя, че тя разговаря с някой друг. Това й даде време да размисли: „Ами сега как ще го представя? Дали бих могла да произнеса името му просто ей така пред толкова много хора… Дали да не използвам някоя обяснителна фраза?… Вашият приятел от Йоркшир… човекът, който ви пише от Йоркшир… Сигурно щях да направя точно така, ако бях сериозно влюбена… Само че аз мога съвсем спокойно да произнеса името му. Съвземам се с всеки изминал ден. А сега на въпроса.“

Мисис Уестън се освободи и Ема отново подхвана:

— Почеркът на мистър Франк Чърчил е един от най-красивите мъжки почерци, които съм виждала.

— На мен не ми харесва — възпротиви се мистър Найтли. — Прекалено дребен е и му липсва сила. Много прилича на женски почерк.

И двете дами не се съгласиха с това. Те го обвиниха в пристрастност и клевета. В никакъв случай не му липсвала сила. Наистина, почеркът му бил дребен, но много четлив, и определено издавал сила. Дали мисис Уестън не носела у себе си някое писмо, за да го покаже? Скоро била получила писмо от него, но понеже му била отговорила, го била прибрала.

— Ако бяхме в другата стая — каза Ема, — ако можех да се добера до бюрото си, сигурна съм, че щях да намеря образец от почерка му. Получих една бележка от него. Не си ли спомняте, мисис Уестън, как го бяхте накарали да ми пише вместо вас?

— Той предпочете да каже, че съм го накарала, но всъщност…

— Е, добре, добре, но аз пазя бележката и бих могла да я покажа след вечеря, за да убедя мистър Найтли.

— Когато галантен млад мъж като мистър Чърчил — сухо отбеляза мистър Найтли — пише до прекрасна дама като мис Удхаус, той, разбира се, ще се постарае да се покаже в най-добрата си светлина.

Вечерята беше сервирана. Мисис Елтън бе готова още преди да се обърнат към нея. Още преди мистър Удхаус да я помоли за разрешение да й предложи ръката си, за да я въведе в трапезарията, тя изрече:

— Нима винаги трябва да влизам първа? Толкова се стеснявам!

Загрижеността на Джейн да прибира сама писмата си не убягна от вниманието на Ема. Беше чула и видяла всичко и бе донякъде любопитна да узнае дали тазсутрешната разходка в дъжда й е донесла някакво писмо. Подозираше, че е именно така, защото не би се изправила срещу всички тези трудности, ако не бе очаквала да получи вест от някой много близък човек. И надеждите й не са останали излъгани. Смяташе, че Джейн изглежда по-щастлива от друг път — по-въодушевена и по-красива.

Ема би могла да поразпита за бързината и за цената на писмата от Ирландия — на върха на езика й беше, но се въздържа. Беше решила да не казва нищо, което би могло да нарани чувствата на Джейн Феърфакс и те последваха останалите дами в трапезарията, хванати под ръка. Техният вид напълно съответстваше на красотата и изяществото им.