Джейн Остин
Ема (49)

49

На следващата сутрин продължи да бъде същото и Хартфийлд все още бе под властта на самотата и тъгата. Но следобед времето се проясни и смекчи, облаците се разпръснаха, грейна слънце и отново стана лято. С присъщата възбуда и нетърпение, които вдъхват подобни промени, Ема реши да излезе да се поразходи веднага. Никога преди великолепната гледка, ароматът, спокойната, топла и грейнала природа след отминалата буря не й се бяха стрували толкова прекрасни. Копнееше за ведрината, която свежото време постепенно щеше да разбуди в душата й. Затова, когато мистър Пери се отби след обяд и се разбра, че той разполага с цял свободен час, който може да посвети на баща й, Ема побърза да поеме към оградените с храсти алеи. Освежена и малко поуспокоена, тя едва бе направила няколко обиколки, когато видя, че мистър Найтли влиза през градинската врата и се запътва насреща й. Едва сега разбираше, че се е върнал от Лондон. Само преди минута смяташе, че той несъмнено се намира на цели шестнайсет мили оттук. Едва успя набързо да подреди мислите си. Трябваше да се овладее и да изглежда спокойна. Той се озова при нея за по-малко от минута. Поздравите от двете страни бяха кратки и смутени. Тя попита как са общите им познати. Той я осведоми, че са добре. Кога си е тръгнал оттам? Едва тази сутрин. Сигурно е яздил в дъжда? Да. Ема установи, че той смята да я придружава по време на разходката. Надникнал във всекидневната и тъй като там нямали нужда от него, предпочел да излезе навън. Ема си помисли, че нито думите му, нито видът му са весели. И първата причина, която страховете й подсказаха, беше, че е разкрил намеренията си пред брат си и сега се чувства наранен от начина, по който са били приети.

Повървява заедно. Той мълчеше. Ема установи, че я поглежда твърде често и се опитва да разгледа лицето й много по-подробно, отколкото й се искаше, и това събуди нов страх в сърцето й. Сигурно искаше да открие пред нея чувствата си към Хариет и търсеше насърчение, за да започне. Тя не можеше, не бе в състояние да започне първа този разговор. Трябваше да го направи сам. Но мълчанието му я тревожеше не по-малко. Беше твърде необичайно за него. Тя размисли, взе решение, опита се да се усмихне и започна:

— Сега, след като сте вече тук, ви предстои да чуете някои новини, които доста ще ви изненадат.

— Така ли? — тихо попита той и я погледна. — За какво става дума?

— О, за най-прекрасното нещо на света — за сватба.

Той изчака за миг, сякаш, за да се увери, че тя няма да добави нищо повече и отвърна:

— Ако имате предвид мис Феърфакс и Франк Чърчил, вече научих за това.

— Но как е възможно? — възкликна Ема и извърна към него пламналите си страни, понеже докато той говореше, й бе хрумнало, че пътем може да се е отбил у мисис Годард.

— Тази сутрин получих няколко реда от мистър Уестън по делови въпроси и накрая накратко ми разказваше за случилото се.

Ема си отдъхна и след малко успя да каже значително по-спокойно:

— Сигурно не сте останали толкова изненадан, колкото ние, тъй като имахте известни подозрения. Не съм забравила, че веднъж се опитахте да ме предупредите. Как ми се иска да ви бях послушала тогава! — снижи глас тя и тежко въздъхна. — Но тогава изглежда бях обречена на слепота.

Последва кратко мълчание и тъкмо когато сметна, че думите й не го интересуват особено, усети, че той взима ръката й в своите, притиска я към сърцето си и казва тихо и развълнувано:

— Скъпа Ема, времето ще излекува раната. Собственият ви здрав разум… грижите около баща ви… сигурен съм, че няма да позволите… — Той отново притисна ръката й и добави още по-съкрушено и сломено: — Най-топлите приятелски чувства… Възмутен съм отдън душа! Невероятен негодник! И заключи по-високо и по-спокойно: — Скоро ще изчезне завинаги. Не след дълго ще си заминат за Йоркшир. Наистина съжалявам за нея. Тя заслужава по-добра участ.

Ема разбра какво иска да й каже и веднага след като се съвзе от удоволствието, което й достави нежната му загриженост, отвърна:

— Много сте мил, но грешите и аз трябва да ви поправя. Нямам нужда от подобен род състрадание. Бях напълно сляпа за всичко, което ставаше около мен, и това ме подведе да се държа и с двамата по начин, от който винаги ще се срамувам. Поддадох се на глупавото изкушение да кажа и направя много неща, които биха могли да предизвикат неприятни догадки по мой адрес, но нямам никаква друга причина да съжалявам, че не узнах тайната по-рано.

— Ема! — извика той и нетърпеливо се взря в нея. — Наистина ли е така? — но веднага се поправи: Не, не, разбирам ви… Извинете ме. Радвам се, че можете да ми кажете дори и толкова малко. Наистина не си струва човек да съжалява за него, и смея да се надявам, че не след дълго ще разберете това не само с разума, но и с чувствата си. Колко е хубаво, че нещата не отидоха твърде далеч! Признавам, че така и не разбрах от поведението ви доколко силни са чувствата ви… Бях сигурен само в това, че проявявате известно предпочитание… но никога не съм смятал, че той го заслужава. Той е позор за мъжете. Нима трябваше да бъде възнаграден с такава прелестна съпруга? Джейн, Джейн, ще бъдеш много нещастна.

— Мистър Найтли — Ема се опита да изглежда, но в действителност бе много объркана, — намирам се в необикновено положение. Не мога да ви оставя да се заблуждавате повече. И все пак, понеже поведението ми ви е накарало да си мислите така, имам точно толкова основание да се срамувам да призная, че никога не съм изпитвала подобни чувства към човека, за когото говорим, колкото би имала жената, която признава противното. И все пак, аз наистина не съм била влюбена в него.

Той я изсуша в пълно мълчание. Искаше й се да заговори, но мистър Найтли не го направи. Реши, че трябва да каже още нещо, преди той да я удостои с милосърдието си, но й беше трудно да го накара да влоши още повече мнението си за нея. Все пак продължи:

— Почти нямам какво да кажа в защита на поведението си. Проявите му на внимание ме изкушиха и аз си позволих да изглеждам доволна. Това е позната история… доста често срещана… сигурно се е случвала на стотици жени преди мен, и все пак, сигурно е недопустимо за човек като мен, който претендира, че разбира всичко. Това ме направи по-податлива на изкушението. Той беше син на мистър Уестън… прекарваше тук много време и аз го намирах за твърде приятен. Накратко — въздъхна тя, — колкото и изобретателно да изтъквам причините, в последна сметка те се свеждат до това, че суетата ми бе поласкана и аз приемах ухажването му. Но напоследък — от едно известно време насам, започнах да разбирам, че уловките му просто не означават нищо. Реших, че представляват навик, хитрост, нещо, което не заслужава сериозно внимание от моя страна. Той ми се беше натрапил, но не успя да ме нарани. Никога не съм била влюбена в него. А сега вече съм в състояние да оценя трезво и неговото поведение. Той самият никога не е целял да ме накара да се влюбя. Било е просто начин да прикрие истинското състояние на нещата. Искал е да затвори очите на всички наоколо и аз ви уверявам, че никой не може да бъде толкова безпрепятствено заслепен, колкото самата аз. Само че в този случай не се оставих да ме заблудят… и имах късмет… С две думи, по един или друг начин, той не ме застрашава с нищо.

Надяваше се, че поне сега ще получи някакъв отговор — няколко думи, с които да й каже, че поне я разбира. Но той мълчеше и по всичко изглеждаше, че е потънал в дълбок размисъл. Най-сетне изрече с почти обичайния си тон:

— Никога не съм имал високо мнение за Франк Чърчил. Предполагам, че дори съм го подценявал. Познанството с него не значеше нищо за мен. А ако се окаже, че не съм го подценил и той си е именно такъв, все още може да се поправи. С подобна съпруга всички шансове са на негова страна. Нямам никакви причини да му желая злото, и тъй като нейното щастие зависи от добрия му характер и правилното поведение, му пожелавам всичко най-хубаво.

— Не се и съмнявам, че ще бъдат щастливи заедно — отвърна Ема. — Мисля, че са искрено и взаимно привързани един към друг.

— Той е истински щастливец! — възкликна мистър Найтли. — Толкова млад — едва на двадесет и три. Ако човек се ожени на такава възраст, впоследствие обикновено намира избора си за погрешен. А той се сдоби с истинско бижу още на двадесет и три години! Колко дълги години на щастие очакват този мъж дори според най-простите човешки изчисления. Да бъде уверен в обичта на жена като Джейн Феърфакс, при това в безкористната любов, защото нейният характер е толкова чужд на користта! Всичко е в негова полза… Еднакво положение… искам да кажа обществено положение… и всички навици и обноски, които са от значение. Равни са във всяко отношение, освен в едно, но тъй като чистотата на чувствата й е несъмнена, това просто увеличава щастието му и му дава възможност да й осигури единственото нещо, което й липсва. Мъжът винаги желае да осигури на съпругата си по-добър дом от онзи, от който я отвежда и човекът, който може да го направи, като в същото време не се съмнява в чувствата й, е най-щастливият сред всички смъртни. Франк Чърчил несъмнено е галеник на съдбата. Среща млада жена на минералните бани, спечелва любовта й, която не се стопява дори след като той я пренебрегва. Ако младият Чърчил и цялото му семейство бяха обиколили света, за да търсят съпруга, нямаше да намерят жена, която да превъзхожда Джейн. Леля му е единствената пречка, но ето че тя умира. Той трябва просто да открие тайната си. Приятелите му горят от нетърпение да го видят щастлив. Той се е отнесъл лошо с всички, а те ще се радват да му простят. Наистина е късметлия!

— Говорите така, сякаш му завиждате.

— Наистина му завиждам, Ема. В едно отношение наистина му завиждам.

Ема не бе в състояние да каже нищо повече. Бяха се доближили твърде много до темата за Хариет и тя незабавно пожела да отклони разговора, ако е възможно. Състави си план. Щеше да заговори за нещо съвсем различно — за децата на Брансуик Скуеър, и просто трябваше да си поеме дъх и да започне, когато мистър Найтли се обади и накара думите да заседнат в гърлото й:

— Не ме попитахте коя е причината за завистта ми. Виждам, че сте решили да не проявявате никакво любопитство. Много мъдро от ваша страна, Ема. Но аз не мога да бъда мъдър повече. Ема, трябва да ви кажа онова, за което не искахте да ме попитате, макар че мога да съжалявам още в следващия момент.

— О, тогава не казвайте нищо, нищо не казвайте! — нетърпеливо възкликна тя. — Изчакайте известно време, размислете, не се обвързвайте с нищо.

— Благодаря ви — дълбоко огорчен отвърна той и не продума нито дума повече.

Ема не можеше да понесе мисълта, че му е причинила болка. Той искаше да й се довери, може би дори да потърси съвета й. Трябваше да го изслуша, каквото и да й струваше това. Трябваше да подкрепи решимостта му, да я затвърди. Трябваше да отдаде справедлива възхвала на достойнствата на Хариет или на собствената му независимост, за да му помогне да се избави от нерешителността, която сигурно беше най-мъчителното нещо за човек с неговия характер. Тъкмо бяха стигнали до къщата.

— Сигурно искате да се приберете — каза той.

— Не — отвърна Ема, напълно убедена в думите си заради потиснатия му вид, — бих искала да направя още една обиколка. Мистър Пери още не си е тръгнал. — След като повървя няколко крачки, Ема добави: — Преди малко твърде неучтиво ви прекъснах, мистър Найтли, и се страхувам, че това ви причини болка. Но ако искате да поговорите открито с мен като с приятел или да поискате съвета ми за нещо, което премисляте също като приятел, разбира се, аз съм на ваше разположение. Ще изслушам всичко, което пожелаете, и ще ви кажа точно какво мисля.

— Като приятел! — повтори мистър Найтли. — Ема, боя се, че именно това е думата, която… Не, не искам нищо такова… Всъщност защо да се колебая?… Вече съм отишъл твърде далеч, за да крия каквото и да е. Ема, приемам предложението ви… Колкото и да е странно, аз го приемам и се обръщам към вас като към приятел… Кажете ми тогава, имам ли някакви шансове да ви спечеля някога?

Той спря и впери сериозен поглед в нея, а онова, което прочете в очите му, я завладя напълно.

— Моя най-скъпа Ема — поде той, — винаги ще бъдете моята най-скъпа Ема, независимо какъв ще е резултатът от сегашния ни разговор. Моя най-скъпа, любима Ема, кажете ми веднага. Отговорете ми с „не“, ако наистина трябва да ми откажете. — Всъщност, тя не бе в състояние да изрече нито дума. — Вие мълчите! — въодушевено възкликна мистър Найтли. — Нищо не казвате! Засега не мога да искам нищо повече!

Ема едва не загуби съзнание от вълнение. От всички чувства, които бушуваха в нея, може би най-силен беше ужасът да не би да се събуди от най-щастливия сън в живота си.

— Не умея да държа речи, Ема — продължи той с такава искрена, безспорна и недвусмислена нежност в гласа, която човек не можеше да обърка с нищо друго. — Ако ви обичах по-малко, щях да съумея да ви говоря много по-дълго. Но вие ме познавате. Винаги говоря само истината. Толкова пъти съм ви обвинявал и наставлявал, а вие понесохте всичко, както никоя друга жена в Англия не би понесла. Бих искал и този път да издържите истините, които ви предстои да чуете сега, скъпа Ема, както винаги досега. Може би начинът, по който ви ги поднасям, не говори в моя полза. Бог е свидетел, че аз не съм много пламенен обожател, но вие ме разбирате. Да, знам, че разбирате чувствата ми и, ако можете, ще им отвърнете с взаимност. Но засега ви моля само да чуя гласа ви.

Докато той говореше, умът на Ема трескаво работеше и мислите се стрелкаха в главата й, но тя не пропусна нито дума и проумя всичко. Установи, че надеждите на Хариет са напълно безпочвени, че представляват грешка, заблуда, подобно на всичките й мечтания; че Хариет не означава нищо за него, а тя, Ема, е смисълът на живота му; че думите й, засягащи Хариет, са били приети като израз на собствените й чувства; че цялото й вълнение, колебание, неохота и обезсърчение той е свързвал единствено с нейните собствени чувства. Ема не само успя да премисли цялата ситуация и да се порадва на щастието, с което тя я даряваше, но успя да се зарадва, че не е издала тайната на Хариет. Тя реши, че не трябва и няма да го прави. Това беше всичко, с което можеше да помогне на горкичката си приятелка, защото не усещаше в себе си онзи героизъм на чувствата, който би могъл да я накара да го убеди да дари с любовта си Хариет, защото тя е безспорно по-достойната от двете. Липсваше й благородството да му откаже начаса, без да изтъква никакви мотиви, тъй като той просто не можеше да се ожени и за двете. Съчувстваше на Хариет с болка и разкаяние, но не бе обхваната от безумно великодушие, за да се противопостави на онова, което беше вероятно и напълно желано. Бе подвела приятелката си и винаги щеше да се укорява за това, но чувствата не й пречеха да преценява трезво нещата, поне дотолкова, че както и преди, да осъди брака му с Хариет като неравен и унизителен за него. Пътят пред нея беше чист, макар и неравен. Тя откликна на молбата му и заговори. Какво каза? Това, което трябваше, разбира се. Една дама винаги казва това, което трябва. Думите й прогониха отчаянието и го подканиха да говори още. Той наистина се бе отчаял преди малко. Тя така категорично го бе помолила да замълчи и обмисли внимателно всичко, че за известно време бе разбила всичките му надежди. Още с първите си думи бе отказала да го изслуша. Промяната бе настъпила внезапно. Предложението й да продължат разходката и разговора, който току-що бе прекратила, може би му се струваха малко необичайни! Тя ясно долавяше непоследователността си, но мистър Найтли има добрината да сложи край на това и да не изисква повече обяснения.

Хората твърде рядко успяват да разкрият цялата истина. В повечето случаи остава нещо недоизказано или криворазбрано, което не е от съществено значение, ако (както в този случай), поведението заблуждава. Но не и чувствата. Мистър Найтли не би могъл да изисква от Ема по-голямо благоразположение от това, което тя пазеше в сърцето си, нито по-силен копнеж да отвърне на чувствата му.

В действителност той изобщо не подозираше, че е спечелил обичта й. Беше я последвал по време на разходката, без никакво намерение да проверява доколко силно е влиянието му над нея. Бе дошъл, воден от тревогата си как тя изживява годежа на Франк Чърчил, без егоистични помисли, дори без никакви помисли, освен с желанието да я посъветва и утеши, ако тя заговори за това. Останалото беше дело на момента, незабавна реакция на онова, което бе чул и което чувстваше. Радостната новина, че Ема е безразлична към Франк Чърчил, че не изпитва никакви чувства към него, беше родила надеждата, че след време самият той би могъл да спечели сърцето й. Но изобщо не се бе надявал това да стане още сега. В един миг, когато вълнението му бе взело връх над здравия разум, просто пожела да узнае, че тя не се противопоставя на опитите му да спечели чувствата й. Ето защо невероятните възможности, които постепенно бяха започнали да се откриват пред него, бяха още по-вълнуващи. Беше поискал позволение да се опита да я спечели, а се оказа, че сърцето й вече му принадлежи! Само преди половин час бе на дъното на отчаянието, а сега изпитваше нещо, което можеше да се нарече единствено съвършено щастие.

Промяната, настъпила при Ема, бе не по-малка. Изминалият половин час бе дарил и двамата с увереността, че са обичани, и ги бе избавил от неведението, ревността и недоверието. Той отдавна бе станал пленник на ревността, още със самото пристигане или по-точно с очакването Франк Чърчил да пристигне сред тях. Беше разбрал, че обича Ема, откакто бе започнал да я ревнува от Франк Чърчил. Едното чувство му бе отворило очите за другото. Именно ревността му към Франк Чърчил бе причина за пътуването до Лондон. Беше решил да замине по време на излета в Бокс Хил. Не искаше да допусне още веднъж да стане свидетел на подобно позволено и насърчавано ухажване. Бе се оттеглил, за да се научи да бъде безразличен. Но беше избрал погрешното място. В дома на брат си се сблъска с прекалено много семейно щастие и с една прекрасна жена, на която се дължеше то. Изабела твърде много приличаше на сестра си с изключение на онези дребни недостатъци, които според него неизбежно изтъкваха блестящите предимства на Ема. Затова той нямаше да успее да постигне нищо, дори и да бе останал по-дълго. Все пак, с огромно усилие на волята прекарваше при тях ден след ден, докато сутрешната поща не му донесе новината за съдбата на Джейн Феърфакс Той се отдаде на задоволството, което трябваше, нещо повече, което не се притесняваше да изпита, тъй като никога не бе смятал, че Франк Чърчил заслужава Ема. Но заедно с него дойде и нежната загриженост, тревожното безпокойство за самата нея и той не можа да остане и минута повече. Беше яздил обратно в дъжда и веднага след обеда се бе отправил към дома й, за да провери как най-милото и любимо за него същество, безгрешно въпреки всичките си грешки, преживява разкритието.

Беше я заварил потисната и неспокойна. Франк Чърчил бе негодник и той бе чул признанието й, че никога не го е обичала. Франк вече не му се струваше толкова ужасен, защото когато се върнаха в къщата, Ема бе само негова. Беше му обещала ръката си и му бе дала дума. Ако в този момент се бе сетил за Франк Чърчил, сигурно щеше да реши, че е много симпатичен човек.