Джейн Остин
Ема (29)

29

Можеше изобщо да минат без танци. Имаше млади хора, които в продължение на много, много поредни месеци не ходеха на никакви балове — каквито и да е — и от това не следваха вредни последствия нито за тялото, нито за ума им. Но ако началото е поставено, ако човек е познал сладостта на вихреното движение поне веднъж, макар и съвсем за кратко, едва ли може да се пожелае по-лоша участ от тази.

Франк Чърчил беше танцувал веднъж в Хайбъри и копнееше да танцува пак, затова последния половин час от вечерта (бяха убедили мистър Удхаус да гостува с дъщеря си в Рандълс) двамата млади прекараха в кроежи по този въпрос. Франк подхвърли идеята и вече пламенно копнееше да я осъществи, а дамата най-добре познаваше трудностите и грижливо обмисляше проблема с помещението и организацията. Но тя все пак имаше желание още веднъж да покаже на хората колко прелестно танцуват мистър Франк Чърчил и мис Удхаус, тъй като поне тук Ема нямаше защо да се изчервява от сравнението с Джейн Феърфакс; дори и само за да потанцува ей така, изоставила проклетата суетност. Тя го придружи, докато Франк снемаше размерите на другия салон с надеждата да установи, независимо от точните мерки, които им каза мистър Уестън, че той е малко по-голям.

Първото му предложение и молба бе танците, започнати у мистър Коул, да бъдат довършени тук, да се съберат същите хора и на рояла да седне същият изпълнител. Приеха го с готовност и съгласие. Мистър Уестън подкрепи идеята с огромно задоволство, а мисис Уестън охотно се съгласи да свири дотогава, докато те искат да танцуват. Интересното дойде с обсъждането на това кой ще присъства, за да разпределят необходимото за всяка двойка пространство.

— Вие, мис Смит и мис Феърфакс — три, и двете мис Кокс — ставате пет — пресмяташе той неведнъж. — Освен мистър Найтли ще бъдат още и двамата Гилбърт, младият Кокс, баща ми и аз. Броят е напълно достатъчен, за да ни бъде приятно. Вие, мис Смит и мис Феърфакс — три и двете мис Кокс — ставате пет. Има достатъчно място за пет двойки.

Но малко след това се усъмни:

— Дали ще има достатъчно място за пет двойки? Искрено се съмнявам в това.

И пак:

— И все пак, заради пет двойки не си струва да се предприема всичко това. Като се замисля по-сериозно, пет двойки са нищо. Нищо няма да излезе, ако поканим пет двойки. Това е допустимо, само ако ни е хрумнало ненадейно.

Някой подметна, че се очаква мис Гилбърт да пристигне при брат си и че може да бъде поканена с останалите. Друг каза, че според него мисис Гилбърт щяла да танцува предния ден, ако някой я бил поканил. Спомена се нещо и за другия брат Кокс и най-накрая мистър Уестън си спомни някакво семейство братовчеди, които трябвало да бъдат включени, и неколцина много стари приятели, които не можело да бъдат пропуснати. Стана ясно, че младите двойки ще бъдат поне десет и мистър Уестън предложи много интересен начин за това как да намерят място за всички.

Вратите на стаите бяха точно една срещу друга. Дали не биха могли да използват двете стаи и коридора между тях? Това изглеждаше най-доброто разрешение и все пак не беше така, понеже повечето от тях си представяха нещо по-добро. Според Ема щяло да бъде неудобно, мисис Уестън се тревожеше за вечерята, а мистър Удхаус решително се противопостави с оглед на здравето. Идеята го накара да се почувства толкова нещастен, че те нямаха сърце да настояват.

— О, не — каза той, — това ще е върхът на неблагоразумието. Не бих могъл да понеса мисълта, че Ема ще участва в подобно нещо. Тя не е никак силна. Ще хване ужасна простуда. Същото се отнася и за горкичката малка Хариет. А също и за всички вас. Мисис Уестън, вие направо ще легнете болна. Не им позволявайте да кроят подобни лудости. Умолявам ви, не им позволявайте. Този млад мъж — сниши глас той, — е много неразумен. Не казвайте на баща му, но има още какво да се желае при него. Той толкова често отваряше вратите тази вечер и ги държеше отворени безотговорно дълго. Изобщо не се сеща, че става течение. Не искам да ви настройвам против него, но има още много да се желае.

Мисис Уестън искрено съжаляваше за тази промяна в него. Знаеше какво означава това и направи всичко по силите си, за да прогони лошото мнение на мистър Удхаус. Вратите бяха затворени, а идеята за танци в коридора — изоставена. Прибягнаха отново до предложението да организират празненството в стаята, където се намираха в този момент, при това срещнаха голяма отзивчивост от страна на Франк Чърчил. Само допреди четвърт час той твърдеше, че няма достатъчно място даже за пет двойки, а сега се опитваше да го изкара напълно задоволително за десет.

— Бяхме прекалено разточителни — каза той. — Искаме пространство, което не ни трябва. Десет двойки могат да се поберат съвсем спокойно и тук.

Ема се възпротиви:

— Но това ще бъде истинска тъпканица! Има ли нещо по-лошо от това да танцуваш, без да имаш достатъчно място да се завъртиш?

— Точно така, много е лошо! — мрачно отбеляза той, но все пак продължи с измерванията и накрая заключи: — Мисля, че ще има достатъчно място за десет двойки.

— Не, не — възрази Ема, — това е толкова неразумно. Ще бъде ужасно да стоим почти допрени един до друг. Няма нищо по-неприятно от това да танцуваш сред навалица от хора, и то в такава малка стая.

— Не мога да го отрека — отговори той. — Напълно съм съгласен с вас. Блъсканица в малка стая! Мис Удхаус, имате дарбата да обрисувате цели картини само с няколко думи. Невероятно, съвсем невероятно! И все пак, след като вече отидохме толкова далече, никак не ми се иска да се откажа от всичко. Това ще разочарова баща ми и въобще… не знам, но… все пак смятам, че десет двойки могат да се поберат съвсем спокойно.

Ема подозираше, че в галантността му има и голяма доза своенравие и че той по-скоро би й се противопоставил, отколкото да се лиши от удоволствието да танцува с нея. Но тя просто прие комплимента и забрави останалото. Ако имаше някакво намерение да се омъжва за него, щеше да си струва да спре и да размисли, да реши доколко ценно е предпочитанието му и да вникне в характера му, но за познанство като тяхното той и сега си беше достатъчно симпатичен.

Франк Чърчил пристигна в Хартфийлд още предиобед на следващия ден и влезе в стаята с широка усмивка, която подсказваше, че планът има развитие. Не след дълго стана ясно, че е дошъл да оповести едно подобрение в него.

— Е, мис Удхаус — почти незабавно подхвана той, — надявам се, че не съм прогонил напълно желанието ви да танцувате заради изтезанията, които крият стаите на баща ми. Имам ново предложение, което хрумна на баща ми и само чака вашето одобрение, за да се задвижи въпросът. Мога ли да се надявам на честта да ми подарите първите два танца на предстоящия бал, който ще се състои не в Рандълс, а в Краун Ин?

— В Краун?!

— Да, и ако вие и мистър Удхаус не виждате никакви пречки, а аз се надявам, че е така, баща ми също се надява, че приятелите му ще бъдат така добри да го посетят там. Предлага им по-добри условия и не по-малко сърдечен прием, отколкото в Рандълс. Идеята си е лично негова. Мисис Уестън няма никакви възражения, стига и вие да одобрите. Такова е нашето мнение. О, вие бяхте напълно права! Десет двойки в която и да е стая в Рандълс би било нещо непоносимо. Истински ужас! През цялото време чувствах, че сте права, но толкова силно копнеех да измисля нещо, каквото и да е, за да ви накарам да склоните. Нали се получи чудесно? Вие сте съгласна, нали сте съгласна?

— Струва ми се, че никой не може да се противопостави на този план, ако мистър и мисис Уестън го намират за добър. Аз го намирам за превъзходен и що се отнася до мен, ще бъда истински щастлива. Мисля, че по-добре от това не може да се измисли. Татко, нали разрешението е чудесно?

Беше принудена да повтаря и да обяснява няколко пъти, преди баща й да схване подробностите, и тъй като идеята беше съвсем нова, се наложи да му дава допълнителни разяснения.

Не, според него това не било никакво усъвършенстване на плана, даже напротив. Залите на страноприемници като Краун Ин винаги били влажни, никога не се проветрявали както трябва и въобще не ставали за живеене. Ако трябва да танцуват, по-добре било да танцуват в Рандълс. Никога през живота си не бил влизал в залата на Краун, не познавал хората, които се грижат за нея дори по външност. О, не, планът бил много лош! В Краун щели да се простудят по-зле, отколкото където и да е другаде!

— Тъкмо щях да отбележа, сър — намеси се Франк Чърчил, — че едно от големите предимства на тази промяна е фактът, че няма почти никаква опасност някой да настине. В Краун това е много по-малко вероятно, отколкото в Рандълс. Може би единственият, който ще съжалява за промяната, ще бъде мистър Пери.

— Сър — топло каза мистър Удхаус, — много грешите, ако смятате, че това е в природата на мистър Пери. Мистър Пери е изключително загрижен, когато някой от нас е болен. Не разбирам обаче как залата в Краун може да ви се струва по-безопасна, отколкото бащиния ви дом!

— Поради обстоятелството, че е по-голяма, сър. Няма да имаме никаква причина да отваряме прозорците. Нито веднъж през цялата вечер. А, както ви е добре известно, злината идва именно от навика да се отварят прозорците и да се пуска студен въздух, когато телата са запотени.

— Да отваряте прозорците ли? Но, моля ви, мистър Чърчил, едва ли някой би помислил да отваря прозорците в Рандълс. Никой не е толкова неблагоразумен. Не съм чувал и да се споменава подобно нещо. Да се танцува на отворени прозорци!… Убеден съм, че нито баща ви, нито мисис Уестън (горкичката мис Тейлър!) биха понесли подобно нещо.

— О, сър, но все някой неразумен младеж би могъл да се промъкне незабелязано зад завесата и да отвори прозореца, без никой да подозира. Аз самият често съм го правил!

— Наистина ли, сър? Боже мой! Никога не бих предположил! Но аз живея твърде уединено и често се учудвам на нещата, които чувам. Но, така или иначе, това няма значение, може би, когато обсъждаме въпроса… тези неща трябва много добре да се обмислят, не бива да се решава прибързано. Ако мистър и мисис Уестън бъдат така добри да се отбият тук някоя сутрин, бихме могли да го обсъдим и да решим какво трябва да се направи.

— Но за нещастие, сър, времето, с което разполагам, е толкова ограничено…

— О — прекъсна го Ема, — ще има предостатъчно време да обсъдим всичко. Няма защо да бързаме. Ако решим да бъде в Краун, татко, ще бъде много удобно за конете. Ще бъдат толкова близо до собствената си конюшня.

— Наистина е така, скъпа моя, и това е нещо много хубаво. Не че Джеймс някога се е оплаквал, но е хубаво, когато можем, да мислим и за конете. Ако съм сигурен, че стаите ще бъдат добре проветрени… Може ли да се довери човек на тази мисис Стоукс? Съмнявам се. Не я познавам дори по външност.

— Мога да отговоря на всички въпроси в тази връзка, сър, защото мисис Уестън ще поеме организацията в свои ръце. Тя ще отговаря за всичко.

— Ето, сега вече трябва да сте доволен, татко. Нашата скъпа мисис Уестън, която е олицетворение на загрижеността. Не си ли спомняте какво каза мистър Пери преди много години, когато бях болна от дребна шарка? „Ако мис Тейлър се заеме с грижите за мис Ема, сър, няма защо изобщо да се тревожите.“ Колко пъти сте казвали, че това е прекрасен комплимент за нея.

— Да, така беше, мистър Пери наистина каза тези думи. Никога няма да ги забравя. Горката малка Ема. Беше толкова зле! Искам да кажа, щеше да бъдеш много зле, ако не бяха изключителните грижи на Пери. Идваше по четири пъти на ден в продължение на цяла седмица. При първия преглед каза, че шарката била от най-леките, което малко ни поуспокои, но това просто е ужасна болест. Надявам се, че когато децата на Изабела изкарат шарката, тя ще повика Пери.

— Баща ми и мисис Уестън са в Краун в този момент и проучват възможностите на помещението — отбеляза Франк Чърчил. — Оставих ги там и дойдох в Хартфийлд, защото нямах търпение да узная мнението ви и се надявах, че ще успея да ви убедя да се присъедините към тях и да дадете съветите си на самото място. И двамата поискаха да ви кажа това. За тях ще бъде голямо удоволствие, ако ми позволите да ви придружа дотам. Не могат да постигнат нищо задоволително без вас.

Ема бе много щастлива, че я канят да присъства на подобно съвещание, а баща й се зае отново да обмисли всичко в нейно отсъствие, тъй като двамата млади незабавно потеглиха за Краун. Там я очакваха мистър и мисис Уестън, които много се радваха да я видят и да получат одобрението й, като всеки беше по своему щастлив и ангажиран. Тя бе малко разтревожена, но според него всичко беше съвършено.

— Ема — подхвана тя, — тези тапети са по-ужасни, отколкото си представях, а ламперията е толкова пожълтяла и в такова окаяно положение, че просто нямам думи.

— Скъпа моя, вие сте прекалено взискателна — отбеляза съпругът й. — Какво значение има всичко това? На светлината на свещите нищо няма да се забелязва. Ще изглежда толкова чисто, колкото и Рандълс на тази светлина. Когато се събира клубът, никой нищо не забелязва.

Дамите си размениха погледи, които сигурно казваха: „Мъжете никога не виждат кога едно нещо е мръсно и кога не“, а мъжете вероятно си мислеха: „Жените все ще измислят някоя глупост или излишно притеснение.“

Но възникна затруднение, на което дори мъжете обърнаха внимание. Ставаше дума за трапезарията. По времето, когато се е строила балната зала, не е ставало въпрос за вечери, затова единственото допълнително помещение беше малкият салон за карти. Какво можеха да направят? Салонът и сега щеше да е нужен за играта на карти, а дори и ако техните четири особи сметнеха картите за излишни, не беше ли помещението прекалено малко, за да се навечерят хората удобно? За целта можеше да се осигури една много подходяща стая, но тя се намираше в другия край на къщата и за да се стигне до там, трябваше да се премине по дълъг и неудобен коридор. Това усложняваше нещата. Мисис Уестън се страхуваше за младите, тъй като в коридора ставаше течение, а нито Ема, нито младият джентълмен можеха да приемат перспективата да вечерят в някаква потискаща навалица.

Мисис Уестън предложи да не се сервира обичайната вечеря, а само сандвичи, които да се подредят в малката стая, но предложението бе отхвърлено като твърде незадоволително. Танците, непридружени от истинска вечеря, бяха заклеймени и наречени невъобразимо посегателство върху правата на мъжете и жените. Мисис Уестън не трябваше да го споменава повече. Тогава тя насочи мислите си към друго нещо, което й се стори за целесъобразно. Като огледа салона със съмнителните качества, тя отбеляза:

— Не мисля, че е чак толкова малък. Ние няма да бъдем много хора.

В същото време мистър Уестън, който отривисто крачеше с големи крачки в коридора, извика:

— Прекалено ви плаши дължината на този коридор, скъпа моя. Че то е едното нищо. И въобще не става течение откъм стълбите.

— Бих искала да зная какво би се харесало най-много на гостите ни — заяви мисис Уестън. — Трябва да се стремим да направим това, което ще се хареса на повечето хора. Само да знаехме какво е то!

— Ами точно така! — възкликна Франк. — Искате да знаете мнението на съседите си. Нямаше да се чудя, ако бях на ваше място. Просто трябва да разберете какво смята най-знатният от тях — мистър Коул например. Той не живее далеч. Да се отбия ли у тях? Или мис Бейтс? Тя е още по-близо? Даже си мисля, че мис Бейтс още по-добре познава вкусовете на голяма част от хората. Мисля, че трябва да свикаме по-голям съвет. Да отида ли да извикам мис Бейтс?

— Ами, ако искате — колебливо отвърна мисис Уестън. — Ако смятате, че тя може да ни бъде полезна!

— Мис Бейтс с нищо не може да помогне в този случай — отсече Ема. — Ще бъде олицетворение на задоволството и признателността, но няма да каже нищо съществено. Няма дори да слуша въпросите ви. Не виждам никакъв смисъл да се съветваме с нея.

— Но тя е толкова забавна, толкова невероятно забавна! Много обичам да я слушам как нарежда. Пък и няма защо да каня цялото семейство.

На това място към тях се присъедини мистър Уестън и като чу за какво става дума, решително даде одобрението си:

— Разбира се, Франк, доведи мис Бейтс и нека веднъж завинаги да приключим с този въпрос. Тя ще хареса замисъла, сигурен съм. Не мога да се сетя за никой по-подходящ от нея, който да ни покаже как да се справим с трудностите. Доведи мис Бейтс. Ние ставаме прекалено придирчиви. Тя е живият пример за това как трябва да бъдем щастливи. Покани ги и двете…

— И двете ли, сър? Но дали възрастната дама…

— Възрастната дама ли? Казвам ти да доведеш младата, разбира се. Бих те взел за истински глупак, Франк, ако доведеш лелята без племенницата.

— О, моля за извинение, сър. Моля за извинение, сър. Просто не съобразих веднага. Несъмнено, след като желаете, ще помоля и двете да дойдат — изрече той и тутакси изчезна.

Много преди да се върне, придружаван от нисичката, спретната, пъргава леля и изисканата й племенница, мисис Уестън, като жена с добър характер и отстъпчива съпруга, разгледа коридора още веднъж и реши, че недостатъците му са много по-малко, отколкото й се бе сторило в началото (много глупаво, наистина) и с това решението бе взето. Всичко останало, поне по план, изглеждаше идеално. Останалите неща — маси и столове, осветление и музика, плюс чаят и вечерята се уредиха от само себе си или бяха оставени да бъдат обсъдени като обикновени подробности между мисис Уестън и мисис Стоукс. Бяха сигурни, че всички поканени ще дойдат. Франк вече бе писал до Енскомбе, за да ги уведоми, че ще остане още няколко дни след изтичането на двете седмици, което едва ли можеше да му бъде отказано. Щяха да си направят прелестна танцова забава.

Когато пристигна, мис Бейтс сърдечно се съгласи с плана. Нямаха нужда от нея като съветник, но за одобрението на плана (много по-безопасна роля), беше добре дошла. Одобрението й, което беше едновременно общо и в подробности, топло и непрестанно, можеше само да ги радва. През следващия половин час всички се щураха напред-назад между стаите, някои предлагаха, други само слушаха, но всички бяха завладени от предстоящото удоволствие. Групата не се разотиде, преди главният герой в тези събития със сигурност да си осигури съгласието на Ема за първите два танца и преди Ема да успее да дочуе как мистър Уестън прошепва на съпругата си: „Той я помоли, скъпа моя. Точно така! Знаех си, че ще го направи!“