Джейн Остин
Ема (31)

31

Ема продължаваше да не се съмнява, че е влюбена. Просто не беше сигурна доколко е сериозно. Отначало смяташе, че чувството е много силно, а след това, че не е нищо сериозно. Тя много се радваше, когато чуваше да се говори за Франк Чърчил, и заради него очакваше повече от всякога срещите си с мистър и мисис Уестън. Често си мислеше за него и с нетърпение питаше за писмо, за да узнае как е той, как се чувства, как е здравето на леля му и има ли някаква надежда отново да посети Рандълс тази пролет. Но, от друга страна, след първата сутрин тя престана да се чувства нещастна и трябваше да признае, че й се работи не по-малко от обикновено. Беше дейна и весела и макар той наистина да бе приятен мъж, Ема не можеше да не забележи недостатъците му. По-нататък, докато продължаваше много да мисли за него, като рисуваше или работеше, и градеше хиляди забавни планове как ще се развие и завърши връзката им, докато си представяше интересни разговори и съчиняваше наум изискани писма, тя реши, че едно евентуално обяснение в любов от негова страна ще получи отказа й. Любовта им трябваше да се подчини на приятелството. Щяха да се разделят с много нежни и мили чувства, но все пак трябваше да го направят. Когато разбра това, Ема осъзна, че не би могла да бъде много влюбена, защото независимо от предишното й твърдо решение никога да не напуска баща си и никога да не се омъжва, наличието на силно влечение сигурно щеше да предизвика у нея по-сериозна душевна борба, отколкото тя самата предполагаше.

„Намирам, че изобщо не употребявам думата «саможертва», — казваше си тя, — в нито един от остроумните ми отговори или деликатните ми откази няма и намек за това, че правя саможертва. Подозирам, че той просто не ми е истински необходим, за да бъда щастлива. И толкова по-добре. Не мога да се накарам да почувствам нещо по-силно от волята на сърцето си. Влюбена съм точно толкова, колкото трябва. Щях да съжалявам, ако изпитвах нещо повече.“

Като цяло тя бе напълно доволна от преценката си за неговите чувства.

„Той несъмнено е много повече влюбен. Всичко говори за това. Наистина е много влюбен! Ако любовта му продължава да е толкова силна, когато пристигне отново, трябва много да внимавам, за да не го окуражавам. Би било непростимо, ако постъпя по друг начин, тъй като вече съм взела решение. Съвсем не смятам, че той приема досегашното ми поведение за окуражително. Не, ако смяташе, че напълно споделям чувствата му, нямаше да бъде толкова нещастен. Ако мислеше, че е желан, думите и видът му на раздяла щяха да бъдат други. И все пак, трябва да внимавам. Това е при положение, че чувствата му продължават да бъдат, каквито са сега. Но не очаквам да е така. Не смятам, че той е такъв човек, и изобщо не разчитам на упоритостта и постоянството му. Чувствата му са пламенни, но твърде непостоянни. Колкото повече мисля, толкова по-благодарна съм, че щастието ми не зависи чак толкова от всичко това. Не след дълго отново ще стъпя на крака и той ще остане зад гърба ми. Казват, че човек се влюбва веднъж в живота си, а ето че на мен лесно ще ми се размине.“

Когато пристигна първото му писмо до мисис Уестън, Ема имаше възможността да го прочете. Направи го с известно задоволство и възхищение, което я накара отначало да поклати глава при мисълта за собствените си чувства и за това, че май е подценила силата им. Беше дълго, добре написано писмо, което предлагаше подробности за пътуването и изживяванията му, изразяваше цялата обич, признателност и уважение, които бе естествено и почтено да изрази, и описваше всяка дреболия, с която се бе сблъскал по пътя; всичко което би могло да предизвика интерес. Точно и вдъхновено. Нямаше никакво съмнение, че съжалява и е загрижен за тях. Тонът на писмото издаваше най-искрени чувства към мисис Уестън. Преходът от Хайбъри към Енскомбе, отчетливата разлика между двете места и първите блага на живота в обществото, които вече бе вкусил и за които разказваше, бяха достатъчно добре описани, за да стане ясно колко рязко чувства тази разлика и колко много още би могъл да каже, ако позволяваше приличието. Не бе пропуснал да спомене и нейното очарователно име. За мис Удхаус се говореше неведнъж и все по приятни поводи — или правеше комплимент за добрия вкус, или си припомняше някои нейни думи. В последното нещо, върху което се спря погледът й и което бе лишено от претрупаната украса на галантността, тя съзря доказателство за влиянието си над него и го прие като най-големия комплимент, който е получавала някога. В най-долния празен ъгъл бяха сбити думите: „Както знаете, във вторник не можах да отделя време за красивата малка приятелка на мис Удхаус. Моля ви да й се извините и да се сбогувате с нея от мое име.“ Ема бе уверена, че тези думи се отнасяха единствено за нея. Той помнеше Хариет само като нейна приятелка. Новините и събитията в Енскомбе не бяха нито по-лоши, нито по-добри, отколкото очакваха. Мисис Чърчил се възстановявала, но той все още не се осмелявал, дори в собствените си мисли, да определи кога ще може да дойде отново в Рандълс.

Писмото бе насърчително и ободряващо, що се отнася до основната му част — чувствата. Но след като го сгъна и го върна на мисис Уестън, Ема установи, че то не е добавило нова трайна топлота и че все още няма нужда от автора му, а и той трябваше да свикне да се оправя без нея. Намеренията й останаха непроменени. Решението й да му откаже стана още по-интересно, тъй като в добавка се появи и план как да го утеши впоследствие и да осигури щастието му. Това, че той си спомняше за Хариет и думите, с които я бе описал — „хубавата, малка приятелка“, — подсказа идеята, че Хариет може да бъде следващата избраница. Невъзможно ли бе? Не. Безспорно, Хариет чувствително му отстъпваше по интелект, но той бе изумен от красотата на лицето й и сърдечната непринуденост на поведението й. Вероятното й положение и произход бяха в нейна полза. А за Хариет връзката им несъмнено щеше да бъде много изгодна и благоприятна.

„Не трябва да се замислям върху това. Не трябва въобще да го допускам. Вече знам колко е опасно да се впускам в подобни разсъждения. Но и по-странни неща са се случвали, а когато ние двамата престанем да изпитваме един към друг това, което чувстваме сега, помежду ни ще се затвърди онова истинско и безкористно приятелство, което още отсега очаквам с удоволствие.“

За доброто на Хариет бе хубаво, че има в резерва някаква утеха, макар че може би беше по-разумно да не дава много воля на въображението си в тази насока, понеже сянката на злото още тегнеше върху тях. Както пристигането на Франк Чърчил беше изместило от разговорите годежа на мистър Елтън, (тъй като последната новина изцяло затъмни първата), по същия начин сега, след заминаването на Франк Чърчил, грижите на мистър Елтън се обсъждаха с пълна сила навсякъде. Денят на сватбата беше определен. Скоро той отново щеше да е сред тях заедно със съпругата си. Едва успяха да обсъдят първото писмо от Енскомбе и мистър Елтън и булката му отново бяха в устата на всички, а Франк Чърчил бе забравен. На Ема й прилошаваше само при звука на името. Беше прекарала три седмици на щастливо избавление от мистър Елтън и се надяваше, че напоследък състоянието на Хариет също се бе стабилизирало. Увлечена в мисли за бала на мистър Уестън, тя бе неспособна да мисли за много други неща, но сега стана ясно, че още не се е стабилизирала толкова, че да понесе наближаващите събития, звънчето на новата карета и всичко останало.

Горкичката Хариет живееше в трепетна възбуда и Ема трябваше да я успокоява, убеждава и дарява с цялото внимание, на което беше способна. Усещаше, че не е в състояние да направи много за нея и макар Хариет да заслужава цялата й изобретателност и търпение, е направо непосилно да я убеждава непрекъснато, без да постига никакъв резултат. Тя се съгласяваше с мнението й, без да го споделя. Хариет слушаше покорно и казваше, че е точно така, точно, както го описва мис Удхаус, че не си струва да мисли за тях повече и че няма да го прави, но промяната в темата на разговора не беше от никаква полза и още следващия половин час я заварваше все така неспокойна и разтревожена за семейство Елтън, както преди. Най-накрая Ема я нападна от другата страна:

— Хариет, това, че си толкова нещастна и така обсебена от мисли за сватбата на мистър Елтън, е най-сериозният упрек, който можеш да отправиш към мен. Не можеш да ме укориш по-болезнено за сторените грешки. Аз ти причиних всички страдания, зная. Уверявам те, че не съм забравила. Самата аз бях заблудена и за нещастие подведох и теб. Това завинаги ще остане болезнен спомен за мен. Не смятай, че има опасност да го забравя.

Хариет толкова се стресна, че успя да продума само няколко енергични възклицания. Ема продължи:

— Не ти казвам: „Хариет, стегни се малко заради мен; мисли и говори по-малко за мистър Елтън заради мен; защото бих искала да направиш това по-скоро заради самата себе си, в името на нещо, което е по-важно от моето спокойствие — умението да се самоконтролираш, да преценяваш кое е твой дълг, да се съобразяваш с благоприличието, да се опиташ да избегнеш чуждите подозрения, да пазиш здравето и доброто си име и да възстановиш душевния си покой.“ Това са мотивите, които се опитвам да ти наложа. Те са много важни и аз много съжалявам, че ти не ги оценяваш достатъчно сериозно, за да действаш според тях. Желанието ми да си спестя болката е съвсем маловажно. По-скоро искам да предпазя теб от по-силна болка. Може би понякога съм си мислела, че Хариет няма да забрави онова, което подобава да бъде забравено, или с което просто ще се покаже снизходителна към мен.

Обръщението към чувствата й постигна повече от всичко друго. Мисълта, че не проявява достатъчно признателност и внимание към мис Удхаус, която наистина много обичаше, я накара да се почувства нещастна за известно време. Но дори когато мъката й утихна, Хариет все още бе много засегната, за да разбере правотата в думите на Ема и да ги понесе сравнително добре.

— Вие, която сте моята най-добра приятелка! Как бих могла да не съм ви признателна! Никой не е като вас! Не обичам никого толкова, колкото обичам вас! О, мис Удхаус, колко неблагодарна се показах!

Подобни излияния, подпомогнати от изражението на лицето и поведението на Хариет, накараха Ема да почувства, че никога не е обичала Хариет толкова силно и не е оценявала привързаността й толкова високо.

„Никое очарование не може да се мери с добросърдечието — помисли си тя по-късно. — Нищо не може да се сравни с нея. Топлотата на чувствата и нежното й сърце, придружени от открит характер, ще се наложат над бистрия разсъдък и привлекателността. Убедена съм в това. Именно добродушието кара толкова много хора да уважават баща ми и прави Изабела толкова обичана. Аз не го притежавам, но умея да го ценя и уважавам. Хариет значително ме превъзхожда по отношение на очарованието и на щастието, което дарява добродушието й. Скъпата Хариет! Не бих я заменила дори с най-умната, далновидна и съобразителна жена под слънцето! О, Джейн Феърфакс — каква студенина!… Хариет струва колкото сто като нея. И е неоценима като съпруга — като съпруга на разумен млад мъж, разбира се. Не споменавам имена, но щастлив ще бъде онзи, който ще замени Ема за Хариет!“