Джейн Остин
Ема (26)

26

Франк Чърчил се върна и дори да беше принудил баща си да го чака за вечеря, в Хартфийлд не узнаха за това, тъй като мисис Уестън беше особено чувствителна към слабостта на съпруга й към сина си, за да издаде онези пропуски на младия човек, които биха могли да останат скрити.

Той наистина се бе подстригал и охотно се присмиваше на самия себе си, но изглежда изобщо не се срамуваше от постъпката си. Нямаше причина да иска косата си по-дълга, за да прикрие някой недостатък на лицето, нито пък да съжалява за похарчените пари и това да помрачава настроението му. Беше все така неустрашим и весел и след като го видя, Ема си направи следния извод: „Не знам дали е редно да е така, ала съм сигурна, че глупавите неща престават да изглеждат глупави, когато са дело на дръзки, но разумни хора. Порокът си остава порок, но безразсъдството не винаги е безразсъдство. Зависи от характера на човека, който го извършва. Не, мистър Найтли, Франк Чърчил не е лекомислен и глупав младеж. Ако беше, щеше да постъпи по друг начин. Или щеше да се гордее със стореното, или щеше да се срамува от него. Щеше да е налице самомнението на конте или слабостта на дух, неспособен да се справи със собствената си суетност. Не, убедена съм, че той не е нито лекомислен, нито глупав…“

С настъпването на вторника се увеличиха и приятните изгледи да го види отново и за по-дълго, отколкото досега, да прецени поведението му към околните и, ако се наложи, отношението му към самата нея, за да реши дали наближава моментът, когато ще трябва да си наложи повече резервираност в общуването с него, и най-сетне да установи какви са наблюденията на хората, които ги виждат заедно за първи път.

Беше решила да прекара приятно независимо от събитията, които се разиграват у мистър Коул. Не бе в състояние да забрави, че още преди мистър Елтън да изпадне в немилост, недостатъкът му, който я безпокоеше най-много, беше навикът му да вечеря с въпросния мистър Коул.

Ема изцяло осигури приятното прекарване на баща си, тъй като и мисис Годард, и мисис Бейтс имаха възможност да дойдат. Последното й приятно задължение преди да напусне къщата беше да им поднесе почитанията си. След приключване на вечерята, докато баща й със задоволство възхваляваше красивата й рокля, Ема подсигури дамите с дебели парчета кейк и пълни чаши вино, за да ги възнагради за себеотрицанието, което загриженият за здравето им домакин несъмнено ги бе принудил да проявят против волята си по време на вечеря. Беше им осигурила изобилна храна и й се искаше да вярва, че те все пак ще имат възможност да я изядат.

Ема се зарадва, когато установи, че каретата, движеща се пред нея по пътя до дома на семейство Коул, е на мистър Найтли. Той нямаше собствени коне и притежаваше малко спестени пари, но разполагаше със здраве, работа и независимост в изобилие, затова се придвижваше, както намери за добре, и не използваше каретата толкова често, колкото според Ема подхождаше на господаря на Донуъл Аби. Тя се възползва от възможността да му изкаже одобрението си, а той стопли сърцето й, като спря и й подаде ръка на слизане:

— Пристигате като истински джентълмен — отбеляза Ема. — Много се радвам да ви видя.

Той й поблагодари и отбеляза:

— Имам късмет, че пристигаме заедно, защото ако се бяхме срещнали в салона, едва ли щяхте да забележите, че съм повече джентълмен от друг път. По външността и обноските ми нямаше да отгатнете как съм пристигнал.

— Не, сигурна съм, че щях да отгатна. Когато пътуват по начин, който не отговаря на положението им, хората изглеждат несигурни и неспокойни. Вие не си придавате такъв вид, но смея да твърдя, че при вас това се изразява в нещо като самохвалство и престорено безгрижие. Установявам го винаги, щом ви срещна при такива обстоятелства. Сега няма защо да се преструвате. Няма защо да се боите, че могат да ви припишат повод да се срамувате. Не се опитвайте да изглеждате най-висок от всички гости. Сега наистина ще се радвам да вляза в салона заедно с вас.

— Глупаво момиче! — гласеше отговорът, изречен без никакво раздразнение.

Вечерта достави на Ема не по-малко удоволствие от начина, по който пристигна мистър Найтли. Посрещнаха я със сърдечно уважение, което не можеше да не я зарадва, и се отнасяха към нея с цялата дължима почит, която би могла да пожелае.

След пристигането на семейство Уестън и двамата отправиха към нея погледи, изпълнени с най-нежна любов и възхищение. Синът я доближи с живо нетърпение, което я беляза като обект на вниманието му, а по време на вечерята Ема откри, че е настанена до младия Чърчил и бе уверена, че това не е станало без известна ловкост от негова страна.

Компанията беше доста голяма и включваше още едно семейство — порядъчни и безобидни хора, които Коул имаха привилегията да нарекат свои познати, и мъжката част на семейство Кокс — адвокатът на Хайбъри. По-малко знатните дами щяха да дойдат по-късно вечерта заедно с мис Бейтс, мис Феърфакс и мис Смит, но дори и по време на вечерята присъстващите бяха достатъчно на брой, за да се оформи общ разговор. Докато обсъждаха политиката и мистър Елтън, Ема отдаде цялото си внимание на приятния съсед. Първото нещо от общия разговор, което я заинтересува, беше споменаването на името на Джейн Феърфакс. Изглежда мисис Коул разказваше нещо за нея, което сигурно бе много интересно. Ема се заслуша и установи, че си е струвало. Новината я развесели и даде храна на въображението й — нейното най-скъпоценно притежание. Мисис Коул разказваше как отишла да посети мис Бейтс, но щом влязла в стаята, останалa поразена от пианото, което съзряла там — много красив инструмент, не роял, но все пак доста голямо пиано. Мисис Коул започнала изненадано да разпитва и изказала поздравленията си, а мис Бейтс й разкрила цялата история и обяснила, че пианото пристигнало съвсем неочаквано предния ден от магазина на Бродууд за голямо учудване на лелята и на племенницата. Според думите на мис Бейтс отначало Джейн просто не знаела какво да си мисли и се мъчела да отгатне кой може да го е изпратил, но сега и двете били напълно сигурни, че има само един човек, който би могъл да направи това — полковник Кембъл, разбира се.

— Та кой друг би могъл да бъде — допълни мисис Коул. — Озадачи ме това, че изобщо са се съмнявали. Но Джейн скоро получила писмо от тях, в което не се споменавало нищо за пианото. Тя ги познава най-добре, но според мен мълчанието им по въпроса не означава, че не са възнамерявали да й направят този подарък. Сигурно просто са искали да я изненадат.

Повечето хора се съгласиха с мисис Коул. Онези, които се намесиха в обсъждането на проблема, също бяха убедени, че пианото положително е изпратено от полковник Кембъл и това ги радваше не по-малко, отколкото домакинята. В разговора се включиха достатъчно хора и това позволи на Ема да се отдаде на собствените си мисли по този въпрос, без да престава да слуша мисис Коул.

— Нищо не ми е доставяло по-голямо удоволствие от тази новина. Винаги ми е било болно, че Джейн Феърфакс, която свири толкова хубаво, няма собствено пиано. Срамота, особено като се има предвид колко хора притежават прекрасни инструменти, които изобщо не използват. Все едно, че ни зашлевиха през лицето! Тъкмо вчера казвах на мистър Коул, че ме е срам да погледна новия ни роял в салона, тъй като изобщо не познавам нотите, а дъщеричките ни едва сега започват да се учат да свирят и не знам дали изобщо някога ще постигнат нещо. А ето че Джейн Феърфакс, която е истинска кралица на музиката, няма нищичко, което поне малко да прилича на инструмент и с което да се развлича, няма дори най-обикновен спинет. Това си говорихме вчера и съпругът ми напълно се съгласи с мен, но той толкова обича музиката, че не се въздържа и купи рояла с надеждата някои от съседите ни да имат добрината и да го използват по-добре от нас самите. Това е единствената причина за покупката, иначе би трябвало да се срамуваме от нея. Много се надяваме, че ще успеем да убедим мис Удхаус да изпробва рояла тази вечер.

Мис Удхаус надлежно даде съгласието си и като откри, че няма да научи нищо повече от мисис Коул, се обърна към Франк Чърчил.

— Защо се усмихвате? — попита тя.

— А вие?

— Аз ли? Сигурно защото се радвам, че полковник Кембъл е толкова богат и щедър. Това е един чудесен подарък.

— Наистина чудесен.

— Учудвам се, че не е бил направен по-рано.

— Може би, защото мис Феърфакс никога не е оставала тук толкова дълго.

— О, но той би могъл да предостави собствения им инструмент, който сигурно стои заключен в Лондон.

— Там има огромен роял, който може би му се е сторил твърде голям за къщата на мисис Бейтс.

— Говорете, каквото си искате, но видът ви показва, че мнението ви по този въпрос много прилича на моето.

— Не знам. Струва ми се, че ме имате за по-досетлив, отколкото всъщност съм. Усмихвам се, защото и вие се усмихвате и сигурно ще заподозра това, което и вие подозирате. Но поне засега нищо не ме озадачава. Кой би могъл да е, ако не полковник Кембъл?

— Какво ще кажете за мисис Диксън?

— Ами да, мисис Диксън, разбира се. Не се бях сетил за нея. Тя сигурно знае не по-зле от баща си каква радост ще достави пианото на приятелката й. А и начинът на поднасянето, цялата тази загадъчност и неочакваност повече подхождат на една жена, отколкото на солиден мъж. Сигурно е мисис Диксън. Нали ви казах, че вашите подозрения ще подведат и моите.

— Ако е така, ще трябва да ги разширите и да включите и мистър Диксън.

— И мистър Диксън ли? Ами да, веднага се вижда, че подаръкът е от името на двамата. Нали онзи ден си говорехме за това, че той е запален почитател на изпълненията на мис Феърфакс.

— Да, и това, което ми казахте, затвърди предположенията ми по този въпрос. Не се съмнявам в добрите намерения нито на мистър Диксън, нито на мис Феърфакс, но не мога да се избавя от мисълта, че след като е поискал ръката на приятелката й, той или е имал нещастието да се влюби в нея, или е почувствал, че тя не е безразлична към него. Можем да допускаме каквото си щем и никога да не отгатнем истината, но според мен има специална причина тя да дойде тук, вместо да отиде в Ирландия заедно със семейство Кембъл. Тук животът й сигурно е пълен с лишения и покаяние, а там щеше да е изпъстрен с развлечения. Що се отнася до обяснението, че е дошла да подиша въздуха по родните места, смятам, че това чисто и просто е извинение. През лятото можеше и да мине, но каква полза има човек от въздуха по родните си места през януари, февруари и март? Добре напалените огньове и хубавите карети са по-подходящи за крехкото здраве, особено в нейния случай. Не искам да се съгласите с всичките ми подозрения, въпреки благородното ви изявление, че ще го направите, а просто ги признавам открито пред вас.

— Честна дума, звучи ми твърде правдоподобно. Мога със сигурност да твърдя, че мистър Диксън определено предпочита нейните изпълнения на пиано пред тези на приятелката й.

— Освен това е спасил живота й. Чували ли сте за това? Празнували на някакъв кораб, нещо се случило и тя за малко не паднала извън борда. Той я хванал.

— Наистина го направи. Бях там, сред гостите.

— Така ли? Но не сте забелязали нищо, тъй като предположенията ми изглежда ви бяха чужди. Ако аз бях там, сигурна съм, че щях да направя някои разкрития.

— Не се и съмнявам. Но аз, недосетливият, видях просто, че мис Феърфакс щеше да изхвърчи във водата и че мистър Диксън я спаси. Всичко стана за броени секунди. И макар последвалият потрес и тревога да бяха много по-продължителни — струва ми се, че мина половин час преди всички да се успокоим, — чувството беше общо и не забелязах някой да се безпокои повече от другите. Но съвсем не искам да кажа, че вие не бихте били в състояние да направите някои разкрития.

Тук прекратиха разговора. Трябваше да споделят неудобството от прекалено дългите паузи между отделните блюда и, както всички, да запазят приличието и добрия тон; но след като масата отново бе безопасно отрупана с храна и всяко блюдо бе надлежно сервирано, гостите се заловиха с вечерята си. Отново се възцари непринудена атмосфера и Ема каза:

— Пристигането на пианото ми доизясни нещата. Исках да науча още мъничко, но това ми каза повече от необходимото. Повярвайте ми, скоро ще узнаем, че е подарък от мистър и мисис Диксън.

— А ако семейство Диксън отричат, че имат нещо общо с пианото, трябва да заключим, че идва от семейство Кембъл.

— Не, сигурна съм, че не е от семейство Кембъл. Мис Феърфакс знае, че не е от тях, в противен случай те щяха да са първото й предположение. Нямаше да е толкова удивена, ако имаше тях предвид. Може би не съм в състояние да ви убедя, но аз твърдо вярвам, че мистър Диксън е главният виновник за случката.

— Обиждате ме, като смятате, че не съм убеден. Разсъжденията ви напълно спечелиха преценката ми на ваша страна. Отначало, като се съгласихте, че подаръкът е дело на полковник Кембъл, реших, че е просто израз на родителска загриженост и го приех за съвсем естествено. Но когато споменахте мисис Диксън, ми се стори по-вероятно жестът да е продиктуван от топло женско приятелство. А сега не мога да го приема другояче, освен като израз на любов.

Нямаше причини да продължат да обсъждат проблема. Той не се преструваше. Изглеждаше така, сякаш наистина е убеден в думите й. Тя не каза нищо повече. Подхванаха други теми и така вечерята свърши. Дойде ред на десерта, влязоха децата и постепенно разговорите се завъртяха около тях. Чуха се някои умни забележки и някои откровено глупави, но не преобладаваха нито едните, нито другите — нищо повече от ежедневните проблеми, досадното преповтаряне, старите новини и скучните шеги.

Дамите се настаниха в салона и не след дълго започнаха да пристигат по-малко знатните гости. Ема наблюдаваше идването на скъпата си млада приятелка и не просто се радваше за нейната грациозност и достойно държане, не просто се любуваше на разцъфналата й хубост и непосредствени обноски, но ликуваше от все сърце, че Хариет е толкова ведра и оживена и че се е избавила от излишната сантименталност. Това й позволяваше да изпита наслада от удоволствията на живота и то в момент на сърдечни терзания по изгубената си любов. Седеше си там и никой не би могъл да отгатне, че напоследък е проляла истинско море от сълзи. Засега й стигаше да е сред отбрано общество, където всички (и тя самата) са елегантно облечени, да се усмихва, да изглежда добре и просто да си седи мълчаливо. Видът и държането на Джейн Феърфакс бяха на много по-голяма висота, но Ема подозираше, че тя би се радвала да сподели чувствата си с Хариет и да замени нейното огорчение от несподелената любов — пък ако ще и това с любовта към мистър Елтън — за опасното щастие от това да знаеш, че си обичан от съпруга на приятелката си.

При толкова много гости нямаше никаква нужда Ема да заговаря Джейн Феърфакс. Не искаше да разговаря за пианото, защото се чувстваше толкова посветена в тайната, че й се струваше непочтено да проявява любопитство или интерес, и предпочете да остане настрана. Но другите почти веднага повдигнаха въпроса и Ема забеляза руменината от угризенията на съвестта, която изби по страните на Джейн, докато приемаше поздравленията, и гузното изчервяване, което придружи споменаването на „моя скъп приятел полковник Кембъл“.

Добросърдечната и музикална мисис Уестън прояви особено голям интерес към случилото се и Ема не можеше да не се забавлява от постоянството, с което задаваше многобройните си въпроси за тембъра на инструмента, клавишите и педалите и изобщо не подозираше желанието на очарователната си събеседница да обсъжда темата колкото е възможно по-малко, макар че според Ема това бе просто изписано на лицето й.

Скоро към тях се присъединиха и част от господата, а Франк Чърчил беше един от първите. Той не само влезе най-напред, но беше и най-красивият. Пътем поднесе почитанията си на мис Бейтс и племенницата й, отправи се директно към срещуположния край на стаята, където седеше мис Удхаус, и остана прав, докато не се освободи място близо до нея. Ема си представяше какво си мислят всички присъстващи. Той я ухажваше и сигурно всички забелязваха това. Ема го запозна с приятелката си мис Смит и по-късно намери удобен момент да узнае какво мисли всеки един за другия. Той никога не бил виждал толкова прелестно лице и бил очарован от простодушието й. А Хариет се боеше да не му направи прекалено голям комплимент, но смяташе, че някои неща у него много й напомнят на мистър Елтън. Ема се въздържа и не изказа възмущението си гласно, а просто мълчаливо се извърна.

Когато за пръв път погледнаха към Джейн Феърфакс, Ема и младият джентълмен си размениха съзаклятнически усмивки, но сметнаха за по-благоразумно да не казват нищо. Той сподели, че копнеел да напусне трапезарията — мразел да се заседява и винаги гледал да е първият мъж, който ще се присъедини към дамите в салона. Каза й също, че баща му, мистър Найтли, мистър Кокс и мистър Коул задълбочено обсъждали някакви проблеми на енорията и че му било много приятно, докато бил с тях, защото те били много благородни и разумни мъже. Заяви, че в Хайбъри живеят множество симпатични семейства и обсипа градчето с толкова много хвалби, че Ема започна да се обвинява в прекалено силно пренебрежение към това място. Тя го разпита за обществото в Йорк, за съседите му в Енскомбе и за други неща от този род, а от отговорите му разбра, че що се отнася до Енскомбе, животът там не е наситен със събития. Посещавали няколко известни семейства, с които не били близки, но дори когато датата била определена и поканата приета, съществувала голяма вероятност мисис Чърчил да не се почувства в достатъчно добро здраве или настроение, за да отиде. Семейството особено държало да не създава нови запознанства и макар той да имал свои лични ангажименти, понякога се налагало да преодолява големи трудности и да проявява завидна ловкост, за да се измъкне или да им представи някой свой случаен познат.

Ема разбра, че Енскомбе не би могъл да го задоволи и че е съвсем естествено Хайбъри, разгледан от най-добрата му страна, да удовлетвори един млад мъж, който се чувства много по-самотен в дома си, отколкото би желал да бъде. Значението, което той имаше за Енскомбе, беше очевидно. Франк Чърчил не го изтъкна, но се подразбираше, че той е убедил леля си да направи неща, за които дори чичо му не би могъл да й повлияе. Когато тя усмихнато му обърна внимание върху този факт, той бе принуден да признае увереността си, че с течение на времето би могъл да я убеди да направи всичко, с изключение на едно-две неща. Спомена и един от въпросите, които не бяха подвластни на влиянието му. Много му се искало да пътува в чужбина и настоявал да му позволят да го направи, но тя не искала и да чуе. Това се случило миналата година. Сега вече желанието му постепенно се изпарявало.

Другият спорен въпрос, който той не спомена, според Ема беше доброто му отношение към баща му.

— Направих много тъжно откритие — след кратко мълчание отбеляза той. — Утре ще стане една седмица, откакто съм тук — половината от дните, с които разполагам. Не подозирах, че времето лети толкова бързо. Една седмица! Тъкмо започваше да ми харесва! Тъкмо започнах да опознавам мисис Уестън и всички останали! Дори самата мисъл ми е противна!

— Може би вече съжалявате, че прекарахте един от малкото дни на посещението си в грижи за прическата си.

— Не — усмихна се той, — изобщо не съжалявам за това. Не изпитвам удоволствие да се срещам с приятели, ако чувствам, че видът ми не е подходящ.

Тъй като в стаята се появиха и останалите джентълмени, Ема се почувства задължена да се извърне настрани и да отдели малко внимание на мистър Коул, който я заговори. Когато мистър Коул се оттегли и отново можеше да посвети на Франк Чърчил цялото си внимание, Ема установи, че той е вперил напрегнат поглед в Джейн Феърфакс, която седеше точно в срещуположния край на стаята.

— Какво има? — попита тя.

Франк се сепна.

— Благодаря ви, че ми помогнахте да дойда на себе си — отвърна той. — Страхувам се, че бях твърде груб, но мис Феърфакс си е направила много необикновена прическа — наистина толкова необикновена, че просто не можах да откъсна очи от нея. Никога не съм виждал нещо толкова ексцентрично! Какви букли! Сигурно сама е измислила всичко това! Никоя не е сресана като нея. Трябва да отида и да я попитам дали това не е модата в Ирландия. Да го направя ли? Да, ще го направя, кълна се, че ще го направя, а вие гледайте как ще го приеме и дали ще се изчерви!

Той се оттегли на момента. Ема го видя как се изправя пред мис Феърфакс и я заговаря, но не можа да види какъв ефект предизвикват думите му върху младата дама, понеже несъобразително бе застанал точно пред нея и тялото му напълно я закриваше от Ема.

Преди Франк Чърчил да успее да се върне на стола си, той бе зает от мисис Уестън.

— Предимството на големите забави се състои в това, че всеки може да се добере до когото си иска и да говори каквото си иска. Скъпа моя Ема, копнея да си поговорим. Напоследък правя открития и градя планове също като теб и искам да ги споделя, докато са още пресни. Знаете ли как са дошли тук мис Бейтс и племенницата й?

— Как? Нали са били поканени?

— О, да, но как са пристигнали дотук? По какъв начин?

— Пеша, предполагам, как иначе?

— Съвършено вярно предположение. Е, преди малко ми хрумна, че би било тъжно да оставим Джейн Феърфакс отново дa се придвижва пеша до дома й, при това късно през нощта, когато става доста студено. Гледах я и си мислех, че никога не съм я виждала да изглежда толкова добре, и тогава изведнъж ми хрумна, че както се е загряла тук, ще бъде много повече изложена на опасността да се простуди. Горкото момиче! Не можех да понеса подобна мисъл, затова веднага след като мистър Уестън влезе в стаята и аз успях да се добера до него, обсъдихме въпроса зa каретата. Можете да си представите готовността, с която той прие предложението ми и след като получих одобрението му, отидох направо при мис Бейтс, за да я уверя, че каретата ще бъде на нейно разположение, преди да ни отведе у дома. Мислех си, че това ще й донесе огромно облекчение. Добра душа е тя! Едва ли се съмнявате, че цялата преливаше от благодарност. Предложението ми я правело най-щастливия човек на земята, но наред с множеството благодарности ме увери, че нямало да ни притеснява, тъй като каретата на мистър Найтли ги била довела и щяла да ги закара обратно вкъщи. Останах много изненадана и доволна, разбира се, но преди всичко изненадана. Каква мила проява на внимание и каква истинска загриженост! Малко мъже биха се сетили да постъпят по този начин. С две думи, понеже знам обичайния му начин на придвижване, смятам, че е използвал каретата преди всичко заради тяхното удобство. Подозирам, че едва ли е наел конски впряг единствено заради себе си и го е направил само за да им помогне.

— Много е вероятно — съгласи се Ема, — няма нищо по-вероятно от това. Мисля, че мистър Найтли е тъкмо човекът, способен да извърши нещо толкова добронамерено, полезно, доброжелателно и щедро. Той не е галантен, но е много човечен. А като се има предвид крехкото здраве на Джейн Феърфакс, в неговите очи това е именно въпрос на човечност. Стане ли дума за човек, който прави добро, без да парадира, първото име, което ми хрумва е това на мистър Найтли. Знам, че днес е с карета, тъй като пристигнахме заедно и дори се пошегувах с него по този повод, но той не издаде намеренията си дори с едничка дума.

— Е — усмихна се мисис Уестън, — в този случай вие му отдавате заслуженото за една много по-простичка и безкористна добронамереност, отколкото аз. Докато мис Бейтс ми говореше, в главата ми проблесна съмнение, от което все още не мога да се освободя. Колкото повече мисля за това, толкова по-вероятно ми се струва. С две думи, в мистър Найтли и Джейн Феърфакс виждам една чудесна двойка. Виждате ли в какво се превръщам под ваше влияние? Какво ще кажете за това?

— Мистър Найтли и Джейн Феърфакс! — възкликна Ема. — Скъпа мисис Уестън, как можахте да допуснете подобно нещо? Мистър Найтли не трябва да се жени. Да не искате малкият Хенри да се лиши от Донуъл? О, не, имението трябва да е на Хенри. Не бих могла да приема брака на мистър Найтли и изобщо не го считам за вероятен. Удивена съм, че допускате подобно нещо!

— Скъпа Ема, казах ви какво ме наведе на тази мисъл. Не желая този съюз, не бих искала да ощетявам скъпия малък Хенри, но обстоятелствата ме накараха да допусна това. Ако мистър Найтли желае да се ожени, ти не би могла да искаш от него да се откаже в името на едно шестгодишно момченце, което няма никаква представа за нищо.

— Напротив, бих могла. Няма да позволя някой да измести Хенри. Мистър Найтли и сватба! Не, никога не съм допускала подобно нещо и никога няма да го приема! И то тъкмо за Джейн Феърфакс сред всички други!

— Но тя е негова любимка и вие много добре знаете това.

— Но подобен съюз е направо неблагоразумен!

— Не говоря за благоразумие, а само за вероятност!

— Не виждам никаква вероятност освен ако не разполагате с по-сериозни основания, отколкото споделихте пред мен. Казах ви, че добрината и човечността му са достатъчно основание за това, че е взел впряг под наем. Независимо от отношението си към Джейн Феърфакс той изпитва искрено уважение към семейство Бейтс и винаги с радост им засвидетелства вниманието си. Скъпа мисис Уестън, не се залавяйте със сватосването. Справяте се твърде зле. Джейн Феърфакс господарка на Аби! Не, не и не! Всичко в мен се бунтува! Заради самия него няма да му позволя да извърши подобна лудост!

— Това не е лудост, а по-скоро неблагоразумие, ако позволите да ви поправя. Освен имотното неравенство и може би малко по-голямата разлика във възрастта, не виждам нищо неподходящо в един такъв брак.

— Но мистър Найтли не желае да се жени. Сигурна съм, че подобна мисъл изобщо не минава през главата му. Не му я приписвайте. За какво му е притрябвало да се жени? И сам е толкова щастлив, колкото може да се желае. Трябва да се оправя с фермата, със стадата, библиотеката и цялата енория. Пък и е безкрайно привързан към децата на брат си. Няма причина да желае да се ожени. Нито за да запълни времето си, нито — сърцето си.

— Скъпа Ема, докато той мисли така, нещата ще си останат такива, но ако наистина е влюбен в Джейн Феърфакс?

— Глупости! Изобщо не се интересува от нея! Искам да кажа що се отнася до любов или нещо подобно! Готов е да услужи с каквото може на нея или семейството й, но…

— Е — засмя се мисис Уестън, — може би най-голямата добрина, която може да им направи, е да й осигури почтен дом.

— Ако за нея ще е добре, убедена съм, че за него няма да е така. Връзката е твърде срамна и унизителна. Как би могъл да понесе родството си с мис Бейтс? Та тя непрекъснато ще се мъкне в Аби и ще му додява по цял ден с благодарностите си, че е имал невероятната добрина да се ожени за Джейн. „Толкова мило и любезно от ваша страна! Но вие винаги сте били изключително внимателен съсед.“ И после насред изречението ще се отплесне и ще се разприказва за фустата на майка си. Не че фустата е много стара… би могла да изкара още доста време… и, разбира се, трябва с огромна благодарност да отбележи, че всичките им фусти са се оказали много здрави!

— Засрамете се, Ема, не я имитирайте! Карате ме да се обърна срещу съвестта си. Пък и честно казано, не смятам, че мис Бейтс ще причинява безпокойства на мистър Найтли. Той не се дразни от дребните неща. Тя може да си говори, колкото иска, а ако самият той пожелае да каже нещо, просто ще извиси глас и ще заглуши нейния. Въпросът не е в това дали подобна връзка би била подходяща, а дали той я желае, и според мен е точно така. И аз, и ти сме го чували да изразява високото си мнение за Джейн Феърфакс. Толкова живо се интересува от нея и от здравето й и така горчиво съжалява, че тя няма пред себе по-щастливи перспективи. Чувала съм го да обсъжда тези въпроси с голяма топлота. И е такъв почитател на изпълненията й на пиано и на гласа й! Веднъж каза, че би могъл да я слуша цял живот! О, за малко да забравя какво ми хрумна — пианото, което всички се задоволихме да приемем като подарък от семейство Кембъл, би могло да бъде изпратено и от мистър Найтли. Защо не? Не мога да не допусна подобна мисъл. Той е тъкмо човекът, който би го направил, дори и да не е влюбен!

— Тогава това не е доказателство, че е влюбен. Но аз въобще не намирам, че той е склонен към такива неща! Мистър Найтли не обича да прави тайнствени неща!

— Често съм го чувала да изказва съжаленията си, че тя няма пиано у дома. Дори по-често, отколкото може да се допусне, че ще му хрумне при обичайното стечение на обстоятелствата.

— Добре, но ако е смятал да й подари пиано, щеше просто да я предупреди за това.

— Има някои деликатни съображения, скъпа Ема. Имам силното предчувствие, че пианото е от него. Сигурна съм, че той преднамерено мълчеше, докато мисис Коул разказваше случката по време на вечерята.

— Измисляте си нещо и после си го втълпявате, мисис Уестън, а толкова пъти сте ме укорявали, че върша същото. Не виждам никакви признаци на привързаност. Не вярвам на нищичко от историята с пианото и само някакво доказателство е в състояние да ме убеди, че мистър Найтли изобщо възнамерява да се ожени за Джейн Феърфакс.

Поспориха така още известно време и Ема постепенно спечели позиции пред убежденията на приятелката си, която беше по-склонна да отстъпи. После в стаята настъпи известно раздвижване, което извести, че чаят е приключил и започва подготовката на инструмента. В същия миг към тях се приближи мистър Коул, за да помоли мис Удхаус да им направи чест и да опита пианото. Увлечена в разговора си с мисис Уестън, Ема бе изгубила от погледа си Франк Чърчил и успя само да забележи, че той си е намерил място до мис Феърфакс, но ето че сега настойчивите му молби последваха тези на мистър Коул. И тъй като във всяко отношение именно на Ема подхождаше да започне, тя учтиво даде съгласието си.

Много добре познаваше възможностите си, за да свири нещо, което не би могла да изпълни добре. Не й липсваше вкус, нито пък артистичност за леките мелодии, които се харесваха на повечето хора, и умееше много добре да акомпанира на гласа си. Но ето, че ненадейно някой започна да й приглася. Тихичко, но съвършено вярно Франк Чърчил запя втори глас. На края на песента той я помоли за извинение. Тя му каза, че има приятен глас и чудесни музикални познания, но той скромно отрече и продължи да твърди, че не разбира от тези неща и че няма никакъв глас. Изпяха заедно още една песен, след което Ема отстъпи мястото си на мис Феърфакс, чиито вокални и инструментални изпълнения безкрайно превъзхождаха собствените й, а пред себе си тя винаги бе признавала това.

Ема се дръпна малко настрани от пианото и се заслуша със смесени чувства. Франк Чърчил отново пя. Май бяха пели заедно няколко пъти в Уеймаут. Но вида на мистър Найтли, който бе един от най-внимателните слушатели, скоро отвлече вниманието на Ема в друга посока и тя потъна в мисли за поредицата подозрения на мисис Уестън, които прелестната мелодия на слетите гласове прекъсваше само от време на време. Възраженията й срещу брака на мистър Найтли съвсем не бяха изчезнали. Тя не виждаше в това нищо хубаво. Един брак би бил голямо разочарование за мистър Джон Найтли и следователно за Изабела, би нанесъл непоправими вреди на децата им, горчива промяна и материални загуби; би нарушил ежедневното удобство на баща й, а що се отнася до самата нея, тя не можеше да понесе мисълта, че Джейн Феърфакс може да стане господарка на Донуъл Аби. Всички те щяха да са принудени да отстъпят пред една мисис Найтли! Не, мистър Найтли не трябваше да се жени. Малкият Хенри трябваше да си остане наследник на Донуъл.

След малко мистър Найтли се обърна, дойде и седна до нея. Отначало си говориха само за изпълнението. Възхищението му наистина беше много топло, но ако не бяха подозренията на мисис Уестън, то не би й направило впечатление. Ема реши да го провери и му отдаде дължимото на проявеното внимание да докара дотук лелята и племенницата й. Макар отговорът му да целеше да привърши бързо с този въпрос, според Ема той просто доказваше нежеланието му да обсъжда собствените си добродетели и нищо повече.

— Често съм загрижена, че не се осмелявам да направя нашата карета по-полезна при такива случаи — заяви Ема. — Не че ми липсва желание, но нали знаете, че е невъзможно да накарам баща ми да се съгласи Джеймс да впряга конете за нещо подобно.

— Изключено, напълно изключено — съгласи се той. — Но на вас сигурно често ви се иска, сигурен съм. — И се усмихна толкова доволен от това свое убеждение, че тя просто трябваше да направи следващата крачка:

— Подаръкът от семейство Кембъл, това пиано, е много мил жест.

— Да — отговори той без никакво притеснение. — Но щяха да постъпят по-добре, ако я бяха предизвестили. Изненадите са нещо глупаво. От тях удоволствието не става по-голямо, а неудобството често пъти е значително. Смятах, че полковник Кембъл е по-разсъдлив човек.

Оттук нататък Ема спокойно можеше да се закълне, че мистър Найтли няма нищо общо с подаряването на инструмента. Но дали бе напълно чужд на всяка привързаност, дали наистина не изпитваше влечение към тази дама, остана под съмнение за още известно време. Към края на втората песен гласът на Джейн леко пресипна.

— Стига толкова — изказа на глас мислите си той, когато песента свърши, — пяхте достатъчно за една вечер, а сега замълчете.

Но след малко останалите помолиха Джейн да попее още. В никакъв случай не искали да я изморяват и молели само за още една песен. Чу се гласът на Франк Чърчил:

— Мисля, че ще се справите с тази без никакви усилия. Първата част е толкова лесна. Кулминацията е във втората част.

Мистър Найтли се ядоса.

— Този приятел — възмути се той, — мисли само как да покаже собствения си глас. Няма да стане. — Той побутна мис Бейтс, която минаваше покрай тях в този момент и запита: — Мис Бейтс, да не сте луда да оставите племенницата си да прегракне! Отидете и се намесете. Те нямат никаква милост.

Загрижена за Джейн както винаги, мис Бейтс не остана дори да му благодари за намесата, пристъпи напред и сложи край на песните. С това завърши концертната програма на вечерта, тъй като мис Удхаус и мис Феърфакс бяха единствените млади изпълнителки. Но след около пет минути мистър и мисис Коул толкова се запалиха от предложението за танци, което възникна един Бог знае как, че набързо разчистиха всичко, за да освободят място за целта. Мисис Уестън, която беше ненадмината в изпълненията на танцова музика, седна на рояла и засвири неудържим валс. Франк Чърчил галантно се приближи, покани Ема и след като получи съгласието й, я отведе на дансинга първа като най-важна сред дамите.

Докато чакаха останалите млади хора да се групират помежду си, Ема намери време въпреки комплиментите, които получаваше за гласа и музикалните си познания, да се огледа наоколо и да види какво става с мистър Найтли. Това щеше да е изпитанието. Той не беше голям танцьор. Ако много държеше да спечели Джейн Феърфакс сега, той със сигурност щеше да предприеме нещо. Не, говореше с мисис Коул и разглеждаше наоколо напълно небрежно. Някой друг покани Джейн, а той все още разговаряше с мисис Коул.

Ема престана да се тревожи за Хенри. Интересите му все още бяха в безопасност и тя се отдаде на танца с искрено въодушевление и наслада. Оформиха се едва пет двойки, но изживяването беше рядко и неочаквано, а и партньорът й се оказа много подходящ. Двамата представляваха двойка, която си заслужаваше да се види.

За съжаление можеха да си позволят само два танца. Времето напредваше и мис Бейтс бързаше да се прибере у дома заради майка си. След няколко неуспешни опита да получат разрешение да продължат, младите двойки се видяха принудени да поблагодарят на мисис Уестън и натъжени сложиха край на танците.

— Може би така е даже по-добре — отбеляза Франк Чърчил, докато изпращаше Ема до каретата й. — След това щеше да се наложи да поканя мис Феърфакс, а нейната бавна крачка едва ли щеше да ми хареса, след като вече танцувах с вас.