Джейн Остин
Ема (18)

18

Мистър Франк Чърчил така и не дойде. Когато приближи уреченото време, страховете на мисис Уестън се оправдаха с пристигането на извинително писмо. Засега той не можел да ги посети „за свое огромно огорчение и съжаление“, но се надявал да успее да дойде в Рандълс в най-скоро време.

Мисис Уестън беше дълбоко разочарована, всъщност много повече от съпруга си, въпреки че бе гледала по-трезво от него на възможното посещение на младия мъж. Един оптимистично настроен човек, макар да очаква много повече добро, отколкото в действителност получава, не винаги заплаща за измамените си надежди с чак толкова голяма потиснатост. Мистър Уестън остана изненадан и изпълнен със съжаление в продължение на половин час, но след това започна да смята, че би било още по-добре, ако Франк дойде два-три месеца по-късно. Щял да улучи по-подходящ сезон и по-хубаво време и несъмнено щял да има възможността да остане при тях по-дълго, отколкото ако беше дошъл по-рано.

Тези чувства бързо възвърнаха доброто му настроение, а мисис Уестън, склонна и без друго да проявява по-голяма загриженост, предвиждаше повторение на отлагането и на извиненията. Обезпокоена от това, което съпругът й щеше да изживее, самата тя приемаше всичко много по-тежко.

Точно в този момент Ема не бе склонна да съжалява, че мистър Франк Чърчил няма да пристигне, освен заради разочарованието, което този факт предизвика в Рандълс. Засега познанството с него не я очароваше особено. Предпочиташе да се чувства спокойна и далеч от всякакви изкушения. Но тъй като бе желателно да изглежда и да се държи, както обикновено, тя се стараеше да си дава вид на заинтересована от събитията и да споделя разочарованието на мистър и мисис Уестън, както се полага между приятели.

Ема първа съобщи новината на мистър Найтли и изрази справедливо и (понеже малко се преструваше) леко пресилено възмущение от това, че семейство Чърчил не му позволяват да дойде. После обсъди въпроса какво чудесно допълнение би бил той към техния ограничен кръг в Съри, но много по-подробно, отколкото това действително я вълнуваше. После пък говори за удоволствието да видят нов човек и за истинския празник, който пристигането му би предизвикало в цял Хайбъри. Завърши с повторни размишления за семейство Чърчил и се оказа въвлечена в открито несъгласие с мистър Найтли. За свое огромно удивление тя осъзна, че поддържа мнение, обратно на своето собствено, и използва аргументите на мисис Уестън срещу самата себе си.

— По всяка вероятност семейство Чърчил греши — хладно отбеляза мистър Найтли, — но смея да твърдя, че той би могъл да дойде, ако искаше.

— Не разбирам защо говорите така. Той силно желае да дойде, но леля му и чичо му не могат да се лишат от неговото присъствие.

— Не мога да приема, че не би могъл да дойде, ако е настоял достатъчно сериозно. Твърде невероятно е, за да го приема без доказателства.

— Колко сте странен! Какво е направил мистър Франк Чърчил, за да ви накара да смятате поведението му за толкова неестествено?

— Твърдя, че той смята себе си за човек, издигнал се над собственото си потекло, и се интересува единствено от собственото си удоволствие, но с това съвсем не искам да кажа, че поведението му е неестествено. Така го е научил животът с хората, дали му този пример. Дори е много по-естествено, отколкото ни се иска, един млад човек, отгледан от горделиви, разглезени и себични хора, да бъде горделив, разглезен и себичен като тях. Ако мистър Франк Чърчил искаше да види баща си, от септември до януари все щеше да намери начин да го направи. Мъж на неговата възраст — двадесет и три или двадесет и четири години, би могъл да си позволи поне това. Не е възможно да е другояче.

— Лесно ви е да почувствате и изразите подобна мисъл, тъй като винаги сте били господар на самия себе си. Вие сте най-лошият съдия на света по въпроса за трудностите, породени от зависимостта. Не знаете какво значи да се справяш с различни характери.

— Не мога да допусна, че мъж на двадесет и три или двадесет и четири години е до такава степен лишен от свобода на ума и тялото. Не биха могли да му липсват пари, нито пък свободно време. Дори напротив, известно ни е, че има по много и от двете и че с удоволствие се отървава от тях в най-разгулните среди на кралството. Все научаваме, че е бил на един или друг минерален курорт. Неотдавна беше в Уеймаут. Това доказва, че понякога може и да напуска семейство Чърчил.

— Да, понякога може.

— Това понякога е само когато той реши, че може да си го позволи, подмамен от удоволствието.

— Твърде нечестно е да осъждате поведението на другите, без да сте запознат с положението, в което се намират. Ако човек не е бил сред дадено семейство, не би могъл да каже пред какви трудности е изправен някой негов член. Трябва да познаваме порядките в Енскомбе и характера на мисис Чърчил, преди да съдим какво може да си позволи да направи племенникът й. Може би има моменти, когато е в състояние да стори много повече от друг път.

— Има едно нещо, Ема, което човек може винаги да изпълни, стига да пожелае — дълга си. И не като увърта и хитрува, а решително и смело. Франк Чърчил е длъжен да окаже това внимание на баща си, а че то му е много добре известно, става ясно от обещанията и посланията му. Достатъчно е просто да има желание, за да го направи. Човек, който постъпва правилно, би трябвало ясно и категорично да каже на мисис Чърчил: „Винаги съм бил готов да пожертвам удоволствието си в името на вашето удобство, но сега трябва незабавно да отида и да посетя баща си. Зная, че той ще остане засегнат, ако не му засвидетелствам уважението си при повод като този и затова ще тръгна още утре.“ Ако го каже незабавно и с решителността, която подхожда на истински мъж, никой няма да се противопостави на заминаването му.

— Не — засмя се Ема, — но навярно ще се противопоставят на завръщането му. Как може един напълно зависим млад човек да използва подобен език! Само вие, мистър Найтли, можете да сметнете това за допустимо, само че вие нямате никаква представа за това, какво е потребно при положение, съвсем различно от вашето. Как може Франк Чърчил да произнесе подобна реч пред леля си и пред чичо си, които са го отгледали и се очаква да го осигурят? Сигурно си го представяте да вика, колкото му глас държи, изправен в средата на стаята. Нима смятате подобно поведение за възможно?

— Повярвайте, Ема, за един разумен млад човек това не е никак трудно. Той има право на това, а изявлението (естествено, направено по уместен начин, както всеки възпитан човек би го направил) ще го издигне по-високо и ще засили интереса на хората, от които зависи, при това много повече, отколкото тази жалка поредица от увъртания и хитрини. Тогава към обичта ще се прибави и уважение. Те ще почувстват, че могат да му се доверят, че племенникът, който е справедлив към баща си, ще бъде справедлив и към тях, защото те знаят не по-зле от него и от целия свят, че той е длъжен да направи това посещение на мистър Уестън. Макар подмолно да използват властта си, за да го задържат, дълбоко в сърцата си те не мислят с добро за него, защото се примирява с прищевките им. Всеки човек изпитва уважение към достойното поведение. Ако той редовно постъпва принципно и последователно, малките им умове ще се подчинят на неговия.

— Съмнявам се. Вие много обичате да подчинявате малки умове, но когато принадлежат на богати и влиятелни хора, те имат способността да се уголемяват, докато станат толкова трудни за управление, колкото големите. Вярвам, че ако вие, мистър Найтли, бъдете поставен в положението на мистър Франк Чърчил, ще съумеете да кажете и направите точно това, което препоръчвате на него. И резултатът сигурно ще е много добър. Семейство Чърчил нямаше да намерят какво да ви възразят, но вие не е трябвало да се справяте с навика да се подчинявате от най-ранна възраст и с дългото съблюдаване на техните правила. Той обаче е подвластен на всичко това и може би не му е толкова лесно да се откъсне от тях и да стане напълно независим, да се възправи срещу претенциите, че им дължи благодарност и да престане да ги зачита. Може би той знае какво е правилно не по-зле от вас, но при дадените обстоятелства просто не може да реагира, както подобава.

— В такъв случай усещането му за правота не е чак толкова силно. Ако не предизвиква съответното усилие, значи убеждението му не е непоклатимо.

— Отново тази разлика в положението и навиците. Колко бих искала поне да се опитате да разберете какво изпитва един жизнерадостен млад човек, когато трябва открито да се противопоставя на хората, които още от дете е свикнал да уважава, а това е най-важният принцип в живота му.

— Вашият жизнерадостен младеж е просто един слабохарактерен човек, ако това е първият случай, в който от него се иска да изпълни докрай решението си и да постъпи правилно — дори и против волята на другите. Досега вече би трябвало да му е станало навик да изпълнява задълженията си, вместо да действа според собствената си изгода. Мога да оправдая страховете на момчето, но не и тези на мъжа. Ако се е вразумил, той би трябвало да въстане и да се отърси от всичко вредно във влиянието им над него. Би трябвало да се противопостави още на първия им опит да го накарат да пренебрегне баща си. Ако беше постъпил, както трябва още от самото начало, тези трудности сега нямаше да съществуват.

— Никога няма да сме на едно мнение за него — възкликна Ема, — но това не е нещо необикновено. Изобщо не го намирам за слабохарактерен. Уверена съм, че не е. Мистър Уестън не би си затворил очите пред такъв недостатък, бил той и на собствения му син. Той може би е малко по-отстъпчив и благ по характер, отколкото допускат собствените ви възгледи за мъжкото съвършенство. Смея да твърдя, че е наистина така, но макар това да го лишава от някои достойнства, със сигурност му осигурява много други.

— О, да, цялото му достойнство е да не предприема нищо, когато е най-необходимо, да води празен и изпълнен с удоволствия живот и да смята себе си за майстор в намирането на оправдания за постъпките си. Той е в състояние да седне и да съчини това прекрасно и цветисто писмо, пълно с лъжи и увъртания, и да убеди дори самия себе си, че е намерил най-прекрасния начин да запази мира вкъщи, като отнеме на баща си правото да се оплаква. Писмото му ме отвращава.

— Единствено вие мислите така. Всички останали са напълно доволни.

— Подозирам, че мисис Уестън съвсем не е доволна. Оправданията му не биха могли да задоволят жена с нейния здрав разум и съобразителност. Тя е поставена в ролята на майка, но не е заслепена от майчинска любов. Посещението на Франк Чърчил в Рандълс е двойно по-необходимо за самата нея и тя сигурно много по-силно изживява липсата му. Ако тя беше от знатен произход, сигурен съм, че младежът щеше незабавно да дойде, пък и нямаше да има чак такова значение дали го е направил, или не. Смятате ли, че тези мисли не са хрумнали на приятелката ви? Допускате ли, че не си ги повтаря често? Не, Ема, вашият симпатичен млад човек може да се нарече така само на френски, но не и на английски. Да приемем, че е симпатичен, че има добри обноски и че е много приятен. Той обаче не притежава английската деликатност спрямо чувствата на околните. Струва ми се, че в него няма нищо действително симпатично.

— Изглежда сте решили да мислите само лошо за него.

— Аз ли? Нищо подобно! — възнегодува мистър Найтли. — Не искам да мисля лошо за него. Бих признал достойнствата му с не по-малка готовност от всеки друг, но просто не съзирам такива, освен някои много лични, като например това, че е възпитан, красив и има изящни и внушаващи доверие маниери.

— Е, ако това е единственото нещо в негова полза, той ще се окаже истинско съкровище за Хайбъри. Тук не се срещат често чудесни млади мъже — възпитани и приятни. Не трябва да бъдем алчни и да искаме цялата изгода от сделката. Представяте ли си каква сензация ще предизвика пристигането му, мистър Найтли? Той ще бъде единственият обект на обсъждане във всички енории на Донуъл и Хайбъри, единственото интересно и любопитно нещо. Мистър Франк Чърчил ще бъде всичко! Ще мислим и ще говорим единствено за него.

— Извинете, че съм толкова категоричен. Ако реша, че е приятен събеседник, ще се радвам да се запозная с него, но ако е просто един бъбрив, самодоволен глупак, няма да му отделя голяма част от времето и мислите си.

— Според мен той ще съумее да поддържа разговор според всеки вкус и има умението, а също и желанието, да бъде приятен на всеки. С вас ще разговаря за земеделие, с мен за рисуване или музика, и така с всички останали, понеже притежава знания във всички области и това му позволява да води разговор или да следва събеседника, както изисква приличието. Той умее да говори изключително добре по всички въпроси. Такава е представата ми за него.

— А според мен — разгорещи се мистър Найтли, — ако той се окаже нещо такова, би бил най-непоносимото същество под слънцето! Какво искате от него — да бъде душата на компанията едва на двадесет и три години, да е опитен дипломат, велик човек, който чете в душите на другите и се възползва от дарбите им, за да изяви собственото си превъзходство, така ли? Нима очаквате да оплете всички в ласкателствата си и да ги направи да изглеждат глупаци в сравнение със самия него? Скъпа моя Ема, стигне ли се дотам, собственият ви здрав разум не би понесъл това конте!

— Няма да кажа нищо повече за него! — извика Ема. — Вие обръщате всичко наопаки. И двамата сме предубедени — вие против, а аз в негова полза, и едва ли ще постигнем съгласие, преди той да пристигне тук.

— Предубеден ли! Аз не съм предубеден!

— Но аз съм много предубедена и изобщо не се срамувам от това. Обичта ми към мистър и мисис Уестън определено ме кара да бъда пристрастна.

— Той е човек, за когото се сещам твърде рядко — подразни се мистър Найтли и така накара Ема да подхване друга тема, макар тя да не проумяваше причината за гнева му.

Да изпитва неприязън към младия човек само защото беше по-различен по характер от самия него, бе нещо несъвместимо с истинската разкрепостеност на ума, която винаги бе съзирала у сър Найтли. Въпреки високото му мнение за себе си, за което често го бе обвинявала, Ема нито за миг не бе допускала, че то може да го превърне в несправедлив съдия на достойнствата на друг човек.