Джейн Остин
Ема (22)

22

Човешката природа изпитва някакво влечение към интересното в живота на околните, затова сватбата или смъртта на някой млад човек винаги се превръщат в събитие, което всички благонамерено обсъждат.

Не бе минала и седмица, откакто името на мис Хокинс бе споменато за пръв път в Хайбъри, и по един или друг начин всички узнаха, че тя е жена с всевъзможни достойнства на ума и външността, че е красива, изискана, много културна и с приятен нрав. А когато пристигна и самият мистър Елтън, за да тържествува за светлите перспективи на бъдещето си и да възхвалява достойнствата на годеницата си, не му оставаше да добави нищо съществено, освен малкото й име и каква музика свири.

Мистър Елтън се завърна много щастлив. Беше заминал отхвърлен и унизен, измамен в най-оптимистичната си надежда след поредица от, както му се струваше, сериозни насърчения. Не само бе изгубил дамата на сърцето си, но и бе принизен до нивото на жена, която изобщо не го вълнуваше. Беше заминал дълбоко оскърбен, а се върна сгоден за жена, дотолкова превъзхождаща другата, доколкото при подобни обстоятелства придобитото превъзхожда изгубеното. Върна се радостен и удовлетворен, нетърпелив и зает, без да се интересува от мис Удхаус и да зачита мис Смит.

В добавка на обичайните преимущества като съвършена красота и надареност, очарователната Огъста Хокинс беше и притежателка на собствено състояние от толкова много хиляди, които, както и да ги броиш, все си остават десет — извор на достойнство и на известно удобство. Случаят бе повече от ясен — той не бе похабил възможностите си, бе спечелил жена със състояние от десет хиляди лири и при това го бе сторил с очарователна бързина. Първият час от познанството им много скоро бил последван от известие за това, че е предпочитан. Трябваше да разкаже на мисис Коул славната история на любовната си връзка — невероятно бързото й развитие от мига на случайното запознанство до вечерята в дома на мистър Грийн и бала у мисис Браун, с все по-многозначителните усмивки и изчервявания, раздавани с щедро вълнение и блага умисъл. Не било трудно да спечели сърцето на една толкова очарователно благоразположена към него дама. Ако трябва да сме съвсем ясни, тя била изпълнена с такава готовност да се омъжи за него, че благоразумието и суетата му били еднакво доволни.

Бе уловил дивото заедно с питомното. Беше се сдобил и с любов, и със състояние и бе толкова щастлив, колкото се полага при такива обстоятелства. Говореше единствено за себе си и за собствените си грижи, очакваше да го отрупват с поздравления, беше готов да приеме дори присмеха и се обръщаше със сърдечна и безстрашна усмивка към всички млади дами в околността, към които само допреди няколко седмици се бе отнасял с предпазлива галантност.

Сватбата щеше да бъде скоро, тъй като младоженците не трябваше да се съобразяват с никой друг, освен със себе си и просто изчакваха да завършат необходимите приготовления. Той отново замина за Бат и всички очакваха, а и мисис Коул не възрази срещу това, че викарият ще се върне в Хайбъри със съпругата си.

По време на краткия му престой Ема не го срещаше често, но все пак достатъчно, за да усети, че първият им сблъсък е приключил, но смесицата от засегнато честолюбие и престореност, която излъчваше сега, не го прави по-добър. Учудваше се, че изобщо някога го е намирала за симпатичен. Присъствието му бе неотменно свързано с твърде неприятни за нея изживявания и Ема щеше да бъде много благодарна, ако не го види никога повече. Освен ако й се явяваше в качеството на изкупление, поука и източник на полезно смирение на съзнанието й. Желаеше му всичко най-добро, но той й причиняваше болка, затова щеше да е истински доволна, ако мистър Елтън си добрува поне на двадесет мили от Хартфийлд.

Все пак, болката от това, че той ще продължи да живее в Хайбъри, сигурно щеше да се притъпи чрез брака му. С негова помощ всяка напразна загриженост щеше да бъде избегната и всяко неловко положение — предотвратено. Мисис Елтън щеше да се превърне в извинение за промяната в начина на общуване и предишната близост щеше неусетно да изчезне. Все едно, че започват познанството си отначало.

Ема не отделяше особено внимание на младата дама. Тя вероятно бе достатъчно подходяща да мистър Елтън, достатъчно културна за Хайбъри и също толкова красива. Е, сигурно щеше да изглежда невзрачна в сравнение с Хариет. Произходът й изобщо не тревожеше Ема, защото бе убедена, че собствените му самонадеяни претенции и презрението му към Хариет не са го довели доникъде. Изглежда можеха да се доберат до истината по този въпрос. Каква е тя, не можеше да се установи със сигурност, но коя е, щяха лесно да разберат, макар че освен със своите десет хиляди лири, тя май с нищо не превъзхождаше Хариет. Не можеше да се похвали с име, произход и положение. Мис Хокинс беше по-малката дъщеря на един търговец — да, така трябва да се нарече, — търговец от Бристъл, но тъй като приходите му бяха доста скромнички, нямаше да е несправедливо да се предположи, че и търговийката му е доста скромничка. Обикновено мис Хокинс прекарваше част от зимата в Бат, но домът й се намираше в Бристъл, в самото сърце на Бристъл. Родителите й бяха починали преди няколко години, но оставаше чичо й, който работеше в една правна кантора. За него не можеше да се каже нищо по-конкретно, освен това, че работи в правна кантора. Именно с този чичо живееше осиротялата дъщеря. Ема смяташе, че той сигурно върши черната работа на някой адвокат и е твърде глупав, за да се издигне. Целият блясък на връзката изглежда идваше от по-голямата сестра, която бе омъжена в изключително добро семейство за един много знатен джентълмен, който живееше близо до Бристъл и притежаваше две карети. Такъв бе завършекът на тази история! Ето това представляваше прочутата мис Хокинс.

Ема не можеше да не разкрие пред Хариет какво мисли по този въпрос. Тя я бе накарала да го обикне, но, о, Боже, не беше никак лесно да я убеди да престане! Думите не можеха да прогонят от мислите на Хариет обекта, който запълваше толкова празнини в съзнанието й. Той трябваше да бъде заменен с друг. Да, така трябваше. Нищо по-лесно от това. Дори някой като Робърт Мартин щеше да свърши работа. Ема се боеше, че нищо друго не би могло да я излекува. Хариет беше от онези жени, които влюбят ли се веднъж, твърдят, че им е за цял живот. А сега горкото момиче се чувстваше още по-тежко след повторната поява на мистър Елтън. Все го срещаше на едно или друго място. Ема го видя само веднъж, но Хариет го зърваше за малко поне два или три пъти дневно, или за малко не го зърваше, или за малко чуваше гласа му, или мярваше рамото му. Все се случваше нещо, което го съживяваше във въображението й с цялата благодатна топлина на изненадата и догадките. Нещо повече, непрестанно слушаше да се говори за него, защото когато не бе в Хартфийлд, тя непрекъснато се движеше сред хора, които не съзираха никакви недостатъци у мистър Елтън, и чиято най-интересна тема за разговор бяха грижите му в този момент. Всяка новост, всяко предположение, всичко, което вече се бе случило или можеше да се случи, докато организира работите си, включително доходът, слугите и мебелите му — всичко това непрекъснато се обсъждаше около нея. Увлечението й се подхранваше от неотменните хвалби по негов адрес, огорчението оживяваше в сърцето й и чувствата й биваха наранявани от безспирните хвалебствия за щастието на мис Хокинс и непрекъснатото изтъкване колко влюбен изглежда той. Дори начинът, по който минаваше покрай къщата, и положението на шапката му бяха доказателство колко силна е любовта му.

Ако можеше да си позволи да се забавлява с всичко това, Ема щеше да го стори, но не можеше да пренебрегне болката на приятелката си и укорите, които отправяше към себе си заради залутаните мисли на Хариет, в които понякога преобладаваше мистър Елтън, а друг път — мистър Мартин. Всеки един се оказваше полезно изпитание за другия. Годежът на мистър Елтън излекува възбудата на Хариет, последвала срещата й с мистър Мартин, а пък нещастието, което предизвика тази новина, бе позабравено поради посещението, направено от Елизабет Мартин в дома на мисис Годард няколко дни по-късно. Хариет не си била у дома, но получи затрогваща бележка — смесица от укор и много любезност, специално написана и адресирана до нея. И преди пристигането на мистър Елтън съзнанието й до голяма степен бе завладяно именно от това писъмце. Тя непрестанно мислеше какво да предприеме и желаеше да стори много повече, отколкото се осмеляваше да признае. Но личността на мистър Елтън прогони тези грижи надалеч. По време на неговия престой семейство Мартин беше забравено, а в самия ден на повторното му заминаване за Бат Ема реши да разсее страданията, които то причини. Тя предложи на Хариет да отвърне на посещението на Елизабет Мартин.

Как щеше да бъде прието това посещение, какво трябваше дa се направи и кое е най-безопасно — това бяха въпросите, станали обект на краткото обсъждане. Щеше да е истинска неблагодарност, ако пренебрегне майката и сестрите при положение, че бяха я поканили. Това не трябваше да се случва и все пак оставаше опасността от възобновяване на старата дружба.

След продължително обмисляне Ема реши, че ще бъде най-добре Хариет да върне визитата, но по начин, който да ги убеди, ако бяха в състояние да разберат, че познанството е просто формално. Реши да я закара с каретата, да я остави в Аби Мил, да се поразходи и не след дълго да се върне да я вземе, като не им остави време за лукави намеци или опасно възкресяване на миналото. Трябваше да им даде ясно да разберат каква ще бъде връзката им занапред.

Не можа да измисли нищо по-добро. И макар в плана да прозираше някаква неблагодарност, трябваше да го изпълнят, иначе какво щеше да стане с горката Хариет?