Джейн Остин
Ема (28)

28

Като влязоха, малката дневна беше олицетворение на спокойствието. Лишена от обичайното си занимание, мисис Бейтс дремеше пред огъня. Франк Чърчил бе седнал на една маса до нея и се занимаваше с очилата, а Джейн Феърфакс беше с гръб към тях, отдала цялото си внимание на пианото.

Въпреки че бе зает, младият мъж успя да изпише на лицето си щастие, задето отново вижда Ема.

— Истинско удоволствие е — тихо каза той, — че идвате с цели десет минути по-рано, отколкото предполагах. Намирате ме погълнат от желанието да бъда полезен. Как смятате, дали ще успея?

— Какво?! — учуди се мисис Уестън. — Нима още не сте свършили? Едва ли бихте се замогнали като златар, ако работите с такава скорост.

— Не съм работил непрекъснато — отвърна той. — Помогнах на мис Феърфакс да укрепи пианото, понеже не стоеше съвсем стабилно. Сигурно подът не е равен. Виждате ли как сме подпрели единия крак с малко хартия. Много мило, че се оставихте да ви убедят да дойдете. Боях се, че ще сте си тръгнали бързо за вкъщи.

Той намери начин да я настани до себе си, зае се да й избере най-хубавата печена ябълка и се опита да я накара да му помага и да го съветва в работата му, чак докато Джейн Феърфакс бе отново готова да седне зад пианото. Това, че не бе могла да го направи незабавно, според Ема се дължеше на нервната й възбуда. Все още не беше минало достатъчно време, откакто се бе сдобила с инструмента, за да може да се докосва до него, без да се вълнува. Сигурно й бе нужно усилие на волята, за да се накара да свири. Ема можеше да изпитва единствено жал заради тези й чувства и реши никога вече да не ги обсъжда с Франк Чърчил.

Най-сетне Джейн засвири и макар първите няколко такта да бяха съвсем тихи, не след дълго възможностите на инструмента бяха напълно оползотворени. Мисис Уестън бе изпитала истинска наслада първия път, изпита я и сега. Ема се присъедини към нея с похвалите си и пианото съвсем благоразумно бе определено като инструмент с много високи качества.

— Когото и да е натоварил с тази задача полковник Кембъл — усмихнато каза Франк Чърчил на Ема, — той не се е справил зле с поръчението си. В Уеймаут чух много неща за обичта на полковник Кембъл към музиката и мисля, че мекотата на звученето, която притежаваха току-що изсвирените акорди, е точно това, което той и цялото му обкръжение от онова време ценят особено високо. Смея да твърдя, мис Феърфакс, че той или е дал най-подробни наставления на приятеля си, или сам е писал до магазина на Броудууд. Вие как мислите?

Джейн не се обърна. Може би не беше чула, защото мисис Уестън й говореше тъкмо в този момент.

— Не е честно — прошепна Ема. — Направих едно предположение напосоки. Не я разстройвайте.

Той усмихнато поклати глава и изглеждаше така, сякаш няма почти никакви съмнения и изпитва много малко милост. След малко отново подхвана:

— Сигурно приятелите ви в Ирландия страшно се радват, че ще ви доставят удоволствие, мис Феърфакс. Вероятно често мислят за вас и се чудят кога ли точно ще пристигне пианото в дома ви. Дали полковник Кембъл знае, че нещата вече са задвижени? Мислите ли, че всичко се извършва според непосредствените му нареждания, или той просто е изпратил най-общи инструкции, без да определя срокове, възлагайки всичко на удобния момент и на случайността?

Той замълча. Не можеше да не го е чула и бе длъжна да отговори.

— Докато не получа писмо от полковник Кембъл — заяви тя с принудено спокойствие, — не мога да твърдя нищо със сигурност. Всичко си остава просто предположение.

— Предположение ли? Но някои хора правят погрешни, а други — верни предположения. Бих искал да мога да предположа кога най-сетне ще успея здраво да затегна това винтче. Какви ли не глупости говори човек, мис Удхаус, когато се е заел със сериозна работа, ако изобщо говори, разбира се. Вашите истински работари, предполагам, държат езика си зад зъбите. Но ако ние, джентълмените-работари, се хванем за някоя дума… мис Феърфакс ми подхвърли думата предположение… Ето, готово. Мадам — обърна се той към мисис Бейтс, — имам удоволствието да ви върна очилата, които засега са поправени.

Той получи горещите благодарности на майката и на дъщерята и за да избяга от по-младата Бейтс, се упъти към пианото и помоли мис Феърфакс, която продължаваше да седи там, да изсвири още нещо.

— Ако бъдете така добра — примоли се той, — много бих желал това да е един от валсовете, които танцувахме снощи. Нека да преживея още веднъж прекрасното чувство. Вие не ги харесахте, колкото аз, изглеждахте ми изморена през цялото време. Мисля, че се зарадвахте, задето не продължихме да танцуваме, но аз бих дал мило и драго, бих пожертвал всичко от себе си за още половин час танци.

Тя засвири.

— Какво щастие е да чуеш отново мелодията, която те е направила щастлив! Ако не греша този валс се танцуваше и в Уеймаут.

Тя го погледна за миг, силно се изчерви и засвири нещо друго. Той взе някакви ноти от стола до пианото, обърна се към Ема и заяви:

— Ето нещо ново за мен. На вас познато ли ви е? Крамър. А ето и нов сборник с ирландски песни. Е, това можеше да се очаква оттам, откъдето идва инструментът. Нотите са изпратени заедно с него. Много предвидливо от страна на полковник Кембъл, нали? Знаел е, че мис Феърфакс няма ноти тук. Особено ценя този негов жест, тъй като той доказва, че подаръкът идва направо от сърцето. Нищо не е прибързано, всичко е обмислено до последната подробност. Може да е предизвикано единствено от най-искрена обич.

На Ема й се искаше той да е по-малко язвителен, но все пак не можеше да не се забавлява. А когато хвърли един поглед към Джейн Феърфакс и съзря следата от усмивка, виждайки, че гузното поруменяване е придружено от усмивчица, издаваща скрито удоволствие, Ема престана да изпитва угризения, че всичко й се струва толкова забавно и че не постъпва добре с Джейн. Красивата, почтена и съвършена Джейн Феърфакс очевидно питаеше много осъдителни чувства.

Франк донесе при нея всички ноти и двамата заедно ги разгледаха. Ема се възползва от възможността и му прошепна:

— Говорите прекалено недвусмислено. Тя може да се досети.

— Надявам се да го направи. Ще я накарам да го направи. Изобщо не се срамувам от онова, което имам предвид.

— Но аз се срамувам и много бих желала никога да не ми бе хрумвала подобна мисъл.

— Радвам се, че ви хрумна и че я споделихте с мен. Сега вече знам защо изглежда и се държи толкова странно. Оставете я да се срамува. Ако е сгрешила, трябва да го почувства.

— Мисля, че тя го чувства до известна степен.

— Не виждам признаци на подобно нещо. В момента свири „Робин Адер“ — неговата любима песен.

Малко след това мис Бейтс мина покрай прозореца и обяви, че недалеч вижда мистър Найтли на кон.

— Виждам мистър Найтли! Трябва да говоря с него, ако е възможно, и да му благодаря. Няма да отварям този прозорец, защото ще ви простудя всички, но мога да отида в стаята на майка ми. Струва ми се, че той ще дойде, когато разбере кой ни е на гости. Колко е хубаво, че ще се срещнем всички! Каква чест за мъничката ни гостна!

Тя отиде в съседната стая още докато говореше, отвори прозореца и незабавно повика мистър Найтли, а гостите чуха всяка дума от разговора им, сякаш той се провеждаше вътре в къщата.

— Как сте, как сте! Да, много съм добре, благодаря. Толкова съм ви задължена за каретата миналата вечер. Пристигнахме тъкмо навреме. Майка ми вече ни очакваше. Моля ви, заповядайте. Ще се видите с някои приятели.

Така започна мис Бейтс и изглежда мистър Найтли на свой ред реши всички да чуят думите му, затова решително и достолепно изрече:

— Как е племенницата ви, мис Бейтс? Исках да се поинтересувам за всички ви, но особено за нея. Как е мис Феърфакс? Надявам се, че не е настинала снощи. Как се чувства днес? Кажете ми нещо за нея.

Мис Бейтс се видя принудена да отговори направо на въпроса му, преди той да я изслуша за каквото и да е друго. Слушателите се забавляваха, а мисис Уестън отправи съвсем недвусмислен поглед към Ема, която упорито и скептично поклати глава.

— Толкова съм ви задължена за каретата! — заключи мис Бейтс.

Той я прекъсна:

— Отивам в Кингстън. Мога ли да ви услужа с нещо?

— В Кингстън ли? Наистина? Онзи ден мисис Коул спомена, че й трябва нещо от Кингстън.

— Мисис Коул може да изпрати слугите. Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, благодаря ви, но моля ви, влезте. Кой смятате, че е тук? Мис Удхаус и мис Смит. Бяха така любезни да чуят нашето ново пиано. Моля ви, оставете коня си в Краун и влезте за малко.

— Е — поколеба се той, — може би само за пет минути.

— Тук са и мисис Уестън и мистър Франк Чърчил. Колко прелестно! Толкова много приятели.

— Не, благодаря ви, може би някой друг път. Не мога да остана и минута повече. Трябва да стигна до Кингстън колкото може по-бързо.

— Но, моля ви, влезте, те толкова ще се радват да ви видят!

— Не, и без друго стаята ви е вече претъпкана. Ще се отбия някой друг път и ще чуя пианото.

— Толкова съжалявам! Е, мистър Найтли, каква прекрасна вечер прекарахме снощи! Изключително приятна! Виждали ли сте някога такива танци? Възхитително! Мис Удхаус и мистър Чърчил! Никога не съм виждала по-подходяща двойка.

— Да, наистина беше много приятно. Не мога да кажа нищо повече, понеже предполагам, че мистър Франк Чърчил и мис Удхаус чуват всяка дума. Но — той малко повиши гласа си — не виждам защо пропускате и мис Феърфакс. Мисля, че тя също танцува прекрасно, а мисис Уестън е най-добрата изпълнителка на местна танцова музика в цялата страна. А сега, ако приятелите ви изпитват известна благодарност, ще трябва да кажат в отговор на висок глас по нещо хубаво и за нас двамата, но не мога да остана, за да го дочакам.

— О, мистър Найтли, само още един момент. Става дума за нещо важно. Джейн и аз направо се шокирахме от жеста ви с ябълките.

— Какво има пък сега?

— Как можахте да ни изпратите целия си запас от ябълки! Казахте, че имате много, а сега нямате нито една. Толкова сме смутени! Мисис Ходжис сигурно е много ядосана. Уйлям Ларкинс ни каза. Не биваше да го правите, не биваше! А, тръгна си! Не може да понася да му благодарят! Мислех си, че ще остане, и щеше да е жалко да не спомена… — Тя се върна отново в стаята. — Е, не успях. Мистър Найтли не може да се отбие. Отива в Кингстън. Попита ме дали може да ни услужи с нещо…

— Да — намеси се Джейн, — чухме милото му предложение, чухме всяка дума.

— Но, разбира се, скъпа, сигурно, защото и вратата, и прозорецът бяха отворени, а и мистър Найтли говореше толкова високо. Несъмнено сте чули всичко. Попита дали може да ни услужи с нещо от Кингстън, както току-що ви казах. О, мис Удхаус, нима вече трябва да си вървите? Струва ми се, че току-що дойдохте! Толкова мило от ваша страна.

Ема наистина смяташе, че е време да се прибират. Посещението и без друго бе продължило твърде дълго. Всички си погледнаха часовниците и установиха, че голяма част от предиобеда е отлетяла. Мисис Уестън и спътникът й също се сбогуваха и решиха на път за Рандълс просто да изпратят двете млади дами до входната врата на Хартфийлд.