Джейн Остин
Ема (30)

30

Липсваше само едно нещо и идеята за бала напълно щеше да задоволи Ема. Искаше й се той да е насрочен за някой от дните, първоначално определени за престоя на Франк Чърчил в Съри. Независимо от увереността на мистър Уестън, тя ни най-малко не смяташе, че семейство Чърчил са склонни да позволят на Франк да остане дори и един ден повече от уговорените две седмици. Но никой не смяташе това за вероятно. Приготовленията изискваха време, нищо не можеше да бъде уредено както трябва преди началото на третата седмица и в продължение на няколко дни те предвиждаха, действаха и се надяваха в несигурност, според нея дори с огромния риск всичко да се окаже напразно.

Енскомбе обаче се показа милостив. Ако не в думите, поне в смисъла на казаното. Желанието на Франк да остане по-дълго очевидно не им се нравеше, но не му се противопоставиха. Всичко вървеше по мед и масло, но понеже едно затруднение винаги отстъпва място на друго, Ема, която вече бе сигурна, че балът й ще се състои, започна да се притеснява от провокиращото безразличие на мистър Найтли към събитието. Дали защото самият той не обичаше да танцува, или защото планът се оформи, без да се допитат до него, но мистър Найтли изглежда бе решил да не проявява никакъв интерес към събитието. Засега то изобщо не предизвикваше любопитството му и не виждаше в него източник за предстоящи удоволствия. Ема нарочно му разказваше всичко, но единственият отговор, който получаваше, беше:

— Много добре. Щом семейство Уестън смятат, че си струва да минат през целия този ад само заради няколкочасово шумно забавление, аз не мога да възразя, но няма да позволя те да определят какви да бъдат моите развлечения. О, да, трябва да присъствам. Не мога да откажа и ще се опитам да остана буден колкото може по-докъсно, но бих предпочел да си остана у дома и да преглеждам сметките на Уйлям Ларкинс за седмицата. Признавам, че бих предпочел това. Удоволствието да наблюдаваш танците!… Не, съвсем не! Никога не съм изпитвал подобни чувства… Струва ми се, че умението да танцуваш, подобно на добродетелта, е награда за самото себе си. Хората, които стоят отстрани, обикновено си мислят за нещо съвсем различно.

Ема усети, че тези думи са насочени към нея и доста се ядоса. Безразличието или възмущението му към бала не правеха комплимент на Джейн Феърфакс. Порицанието му не се ръководеше от нейните чувства, тъй като на нея идеята й допадаше изключително много. Балът съживи Джейн, откри сърцето й и веднъж тя направо заяви:

— О, мис Удхаус, надявам се, че няма да се случи нищо, което да попречи на бала. Ще бъде такова голямо разочарование. Признавам, че го очаквам с изключително удоволствие.

С това, че предпочиташе компанията на Уйлям Ларкинс, мистър Найтли не правеше голяма услуга на Джейн Феърфакс. Не, Ема се убеждаваше все повече и повече, че мисис Уестън греши в предположенията си. Той бе много привързан приятел и изпитваше силно състрадание, но за любов не можеше да става и дума.

За жалост така и не успя да се скара с мистър Найтли. Двата дни на радостна увереност бяха последвани от рухването на всичките им планове. Пристигна писмо от мистър Чърчил, който настояваше за незабавно завръщане на племенника си. Мисис Чърчил не се чувствала добре, всъщност била твърде зле, за да се справи без него. Пишеше, че съпругата му страдала от заболяването, още когато отговаряла на писмото му преди два дни, но с присъщото си нежелание да причинява болка на околните и понеже никога не мислела само за себе си, тя изобщо не споменала за това в писмото си. Но състоянието й дотолкова се било влошило, че трябвало да се погледне сериозно на това и племенникът му веднага да потегли за Енскомбе.

Съдържанието на писмото бе незабавно изпратено на Ема заедно с една бележка от мисис Уестън. Отпътуването му беше неизбежно. Макар че изобщо не се притесняваше за леля си, трябваше да потегли през следващите няколко часа, за да смекчи недоволството й. Той познаваше болестите й. Появяваха се само когато на нея й бе изгодно.

Мисис Уестън добавяше, че след закуска той си позволил единствено да отиде до Хайбъри, за да се сбогува с неколцината приятели, които вярвал, че е спечелил там и че сигурно скоро ще пристигне в Хартфийлд.

Тази печална бележка сложи край на закуската на Ема. След като я прочете, тя не можеше да прави нищо друго, освен да тъгува и да се вайка. Загуби бала… загуби младия мъж… пък и какво ли изпитваше самият той?!… Беше толкова ужасно! Щеше да стане една прелестна вечер! Всички щяха да са щастливи и най-вече тя и партньорът й. „Мисълта, че ще стане точно така“, беше единствената й утеха.

Чувствата на баща й пък бяха съвсем различни. Той се интересуваше принципно от болестта на мисис Чърчил и искаше да знае как протича лечението й. А що се отнася до бала, старият джентълмен бе наскърбен, че скъпата Ема е разочарована, но у дома щели да бъдат на по-сигурно място.

Ема бе готова да посрещне посетителя си още преди той да се появи, но ако припряността му беше осъдителна, нещастният му вид и дълбоката му потиснатост изкупваха всичко. Заминаването го натъжаваше прекалено много, за да е в състояние да говори. Унинието му беше очевидно. Той поседя няколко минути, погълнат от мислите си, после се сепна и отбеляза:

— Най-лошото нещо е сбогуването.

— Но вие ще дойдете пак. Това няма да бъде единственото ви посещение в Рандълс.

— Не съм сигурен кога ще мога да се върна — поклати глава той. — Ще опитам да го уредя с всички възможни средства. Всичките ми мисли и усилия ще се стремят към това. А ако чичо и леля отидат в града тази пролет… но се страхувам, че не го сториха миналата… Боя се, че това е вече една завинаги забравена традиция.

— Нещастната ни идея за бала съвсем пропада.

— О, бала! Защо изобщо трябваше да го отлагаме! Защо веднага не се отдадохме на удоволствието? Колко често се лишаваме от щастието заради някакви глупави приготовления! Вие ни предупредихте, че ще стане така. О, мис Удхаус, как може винаги да сте права?

— Много съжалявам, че се оказах права в този случай. Бих предпочела радостта пред мъдростта.

— Ако се върна, непременно ще организираме този бал. Баща ми разчита на това. И не забравяйте обещанието, което ми дадохте.

Ема изглеждаше благосклонно настроена по този въпрос.

— Какви прекрасни две седмици! — продължи той. — Всеки ден беше по-приятен и по-безценен от предишния, и все повече ме отчуждаваше от другите места. Онези, които могат да останат в Хайбъри, са истински щастливци!

— Тъй като сега ни отдавате заслуженото — засмя те Ема, — мога да се осмеля да запитам дали при пристигането не изпитвахте известни съмнения? Не надминаваме ли очакванията ви? Убедена съм, че е така. Сигурно не сте се надявали, че ще ви се харесаме! Едва ли щяхте толкова да отлагате пристигането си, ако имахте такова високо мнение за Хайбъри.

Той се засмя малко пресилено и макар да отрече, Ема бе сигурна, че се е чувствал именно по описаният начин.

— Трябва да отпътувате още тази сутрин, така ли?

— Да, баща ми ще ме намери тук. Ще се приберем у дома заедно и след това незабавно ще потегля. Боя се, че ще дойде всеки момент.

— Нима няма да можете да отделите две минути на мис Феърфакс и на мис Бейтс? Колко жалко! Силните, убедителни разсъждения на мис Бейтс щяха да ви вдъхнат увереност.

— Вече бях там. Минах покрай вратата им и реших, че ще е по-добре да се отбия. Постъпих съвсем правилно. Отбих се за съвсем малко, но се забавих, защото мис Бейтс отсъстваше. Беше изляла, но ми бе невъзможно да я дочакам. Тя е жена, на която човек може и дори трябва да се присмива, но която не бива да оскърбява. Затова се оказа по-удачно да направя посещението си именно тогава…

Той се поколеба, изправи се и отиде до прозореца.

— Накратко, мис Удхаус — продължи Франк, — вие не може да не подозирате…

Той я погледна така, сякаш се опитваше да прочете мислите й. Ема просто не знаеше какво да каже. Изглеждаше като прелюдия към нещо много сериозно, което тя не желаеше да чува. Насили се да продума с надеждата, че ще го отклони:

— Съвсем прав сте. Напълно естествено е да направите посещението именно тогава…

Той мълчеше. Беше уверена, че я наблюдава. Сигурно размишляваше върху думите й и се опитваше да отгатне смисъла. Чу го да въздиша. Имаше напълно основателна причина да въздиша. Беше разбрал, че тя не му дава надежди. Минаха още няколко мига на неудобство, след което той отново седна и каза по-решително:

— Нещо ме караше да смятам, че трябва да посветя цялото си останало време на Хартфийлд. Чувствата, които изпитвам към хората тук, са толкова дълбоки…

Франк млъкна, изправи се отново и изглеждаше силно смутен. Беше много повече влюбен в нея, отколкото Ема бе предполагала. Как ли щеше да завърши всичко това, ако не беше пристигнал баща му? Малко след това влезе и мистър Удхаус и това го принуди да се съвземе.

Изпитанието приключи само след няколко минути, мистър Уестън беше напрегнат, както винаги, когато трябваше да се свърши някаква работа и съвсем неспособен да отложи за малко някоя неизбежна неприятност, нито пък да я предвиди. Той направо заяви, че е време да тръгват, и макар младият мъж да изпитваше желание да въздъхне и наистина го направи, не му оставаше нищо друго, освен да стане и да се сбогува.

— Ще получавам новини от всички ви — каза той. — Това е единствената ми утеха. Ще научавам за всичко, което става тук. Убедих мисис Уестън да ми пише и тя беше така любезна да ми обещае. Истинско щастие е да си кореспондираш с жена, когато искаш подробно да се информираш за хората, които не са до теб. Тя ще ми разказва всичко. Чрез писмата й отново ще се чувствам в Хайбъри.

Приятелско ръкостискане и прочувствено „довиждане“ сложиха край на речта му и скоро вратата се затвори зад Франк Чърчил. Предизвестието дойде твърде късно и срещата им беше прекалено кратка. Беше си заминал, Ема съжаляваше за раздялата и предчувстваше, че отсъствието му ще се отрази силно върху малобройната група приятели. Боеше се, че ще съжалява и ще усеща загубата му прекалено силно.

Промяната обещаваше да бъде тъжна. Откакто бе пристигнал, се виждаха почти всеки ден. Присъствието му в Рандълс бе внесло небивало оживление през последните две седмици, неописуемо оживление: мисълта и очакването да го види, с които се събуждаше всяка сутрин, увереността, че я дари с внимание, неговата жизненост и обноски! Това бяха две прекрасни седмици и потапянето в ежедневието на Хартфийлд, което я очакваше, я изпълваше с безнадеждност. И като допълнение на всичко, той почти бе признал, че я обича. Колко силна и трайна беше любовта му, бе съвсем отделен въпрос, но засега не се съмняваше, че той определено изпитва към нея топло възхищение и съвсем съзнателно предпочитание. Тези съображения, прибавени към всичко останало, я караха да смята, че сигурно е донякъде влюбена в него, независимо че бе решила да не допуска подобно нещо.

„Сигурно съм влюбена — казваше си тя, — иначе защо е тази апатия, отмала и притъпеност, това нежелание да се захвана с каквото и да е, усещането, че всичко в къщата изглежда безсмислено и безинтересно. Сигурно съм влюбена! Трябва да съм най-ненормалното същество на този свят, ако не ми се случи подобно нещо, макар и само за няколко седмици. Е, всяко зло за добро! Ако не за Франк Чърчил, то за бала, подобно на мен, ще съжаляват още много хора. Мистър Найтли, обаче, ще се радва. Сега може да прекара вечерта със своя Уйлям Ларкинс, щом толкова иска.“

Противно на очакванията, сър Найтли не тържествуваше. Не можеше да каже, че съжалява за заминаването на Франк. Ако беше така, бодрото изражение щеше да противоречи на думите му. Но той отбеляза, при това съвсем непоколебимо, че съжалява за разочарованието на всички останали, и с много нежност добави:

— Наистина, Ема, вие, която имате толкова малко възможности да потанцувате, просто нямате късмет.

Минаха няколко дни, преди Ема да срещне Джейн Феърфакс и да прецени доколко дълбоко е съжалението й, предизвикано от тази печална загуба, но когато най-сетне я зърна, тя се владееше великолепно и Ема направо се ядоса. Ала състоянието на здравето й рязко се бе влошило и тя страдаше от такова силно главоболие, че според леля й, ако балът се беше състоял, Джейн едва ли щяла да е в състояние да присъства. Беше си чиста проява на милосърдие от страна на Ема, че отдаде неудачното безразличие на младата гостенка на общата й слабост, предизвикана от лошото здраве…