Лийла Мийчам
Пепел от рози (68)

68.

Пърси седеше до телефона в кабинета си дълбоко замислен. Все още усещаше болката, която долови в гласа на Мат, когато той се обади, за да каже, че се намира в мотелска стая в Маршъл и чака Рейчъл да се регистрира. Не трябваше да оставя момчето да се колебае кой ще бъде на първо място, ако бъде притиснат до стената. Предпочиташе да не му се налага да вземе подобно решение. Той беше убеден, че щом Рейчъл го изслуша, щеше да успее да оправдае доверието, което Мери имаше в него, и щеше да задържи онова, което се полагаше на Рейчъл, за да я опази, но без да му се налага да рискува наследството на Мат.

Сега обаче имаше причина да се пита какво ли ще му струва разкритието. Заплахата на Мат — „Никога не бих простил, ако някой е преметнал баща ми, без значение каква е причината“ — рикошира като изстрел в главата му. Струваше ли си да рискува обичта и уважението на Мат, за да спаси чувствата на Рейчъл към Мери? Не можеше да разкаже историята на Мери, без да разкрие всичко за себе си, а и какво щеше да постигне, ако дори след новите разкрития Рейчъл решеше, че не може да прости на Мери? Ами ако за нея и внука на мъжа, измамил баща й, нямаше надежда? Нима като разголеше последствията от всичко, което бяха сторили двамата с Мери, хората, които бяха наранили, животите, които бяха прекъснали, и то заради „Съмърсет“, щеше да постигне нещо добро, нямаше ли само да се принизи още повече в очите на внука си? А имаше ли кураж, за да предприеме подобен риск? Погледна картината над камината. „Би ли искал да си отида от този свят, когато синът ти ме смята за нищожество?“

Потри ръце по наболата брада. „О, господи, Мери, в каква каша само ни накисна.“ Ако Мат успееше да доведе Рейчъл тази вечер, какво щеше да й каже?

 

 

Мат стана бавно от стола и изражението му издаде шока от променения й външен вид. Рейчъл подръпна смутено единия крачол на зелените си къси панталонки надолу.

— Как влезе тук? — попита тя.

Мат вдигна виновника в ръка.

— С ключ.

Тя разкриви възмутено устни.

— А, ясно. Рецепционистът.

— Имаше да връща услуга на семейство Уоруик. Не се гордея с постъпката си, но бях в безизходица.

Тя остави чантата и отвори широко вратата, докато избутваше тежък предмет, с който да я застопори. Имаше чувството, че сърцето й се е качило в гърлото. Той изглеждаше великолепно, прекрасен, колкото го помнеше. Трябваше да си остави път за бягство от този мъж, който можеше да я извади от релсите.

— Как разбра, че съм тук?

— Звъннах тук и там. Хенри пък ми каза, че имаш резервация за една вечер и няма да пътуваш днес. Реших, че ще се връщаш в Далас и логичното място, на което да спреш, беше мотел в Маршъл.

— Браво, какъв умник.

— Ти си по-умна — отвърна Мат. — Резервирала си стая извън областта и си сменила автомобила. Хитро. Успя да ме заблудиш.

— Моля те да си тръгнеш.

— С удоволствие, стига да тръгнеш с мен. Дядо умира — буквално — да говори с теб.

Страхуваше се, че ще стане така. Макар да бе обзета от горчивина, тя усети как я прободе загриженост.

— Извинявай, Мат, наистина много съжалявам, но никъде няма да ходя с теб.

— Нека поне поговорим, Рейчъл… както преди. — Той посочи стола и я помоли да седне.

— Говориш така, сякаш сме имали дълга връзка.

— Дълга е и ти го знаеш. Твърде дълга и специална, за да я захвърлим просто така. Не си ли съгласна, че онова между нас заслужава поне един разговор?

Рейчъл се поколеба, преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло и почувства как главата й олеква от бързото пулсиране на кръвта. Остави чантата си на масата между тях и с неудоволствие изтегли стол. Май срещата не беше чак толкова лоша идея. Щеше да покаже на Мат коза си, за да може той да предаде на дядо си какви карти държи. Може би дори щяха да стигнат до споразумение още тази вечер.

— Разговорите няма да ни спасят, Мат — рече тя. — Предполагам, че служителката в архива е позвънила на техника ти и вече си разбрал къде съм била и за документите, които съм открила. — Мат отново седна на стола, разкопча сакото и кръстоса крака по начин, който издаваше, че е спечелил малка победа.

— Поне така ми казаха. Няма ли да затвориш вратата? Така от климатика няма смисъл.

Рейчъл погледна широко отворената врата и си спомни предложението на дребния сивокос човек на рецепцията. Какъв майтап, ако наистина си мислеше, че може да срази Мат Уоруик. Май скорпионите във ваната бяха за предпочитане. Не обърна никакво внимание на молбата му, отвори чантата и извади фотокопията на писмата, които беше открила в зелената кутия.

— Намерих ги сред личните вещи на леля Мери, бяха прибрани при завещанието на баща й — уточни тя и ги плъзна по масата. — Както изглежда, той е завещал част от „Съмърсет“ на сина си Майлс. Тъй като вече знаеш какво съм открила в съда, значи разбираш добре какво означава тази работа. Първо прочети по-дългото писмо.

Следеше да забележи някакви знаци, че е шокиран, че не може да повярва, но лицето му си остана безизразно, трик, който беше усвоил през годините, докато е подписвал договори за „Уоруик индъстрис“. Само че нея не успя да заблуди. Забеляза как потръпнаха мускулите на челюстта.

— Предполагам, знаеш, че парцелът, за който дядо ти пише, е същият, на който е построен дървопреработвателният завод, парцелът, който двамата с леля Мери са откраднали от баща ми.

Мат сгъна замислено писмата.

— Така изглежда. Затова е важно да дойдеш и да чуеш онова, което дядо иска да ти каже. Той може да обясни защо навремето са мислели, че постъпват правилно…

— Правилно ли? — Рейчъл притисна гърлото си с длан, сякаш думата я задави. — Много добре знаеш какво причини тази измама на семейството ми, Мат, годините, които изгубих…

— Да, но дядо не знаеше, докато не му казах преди два месеца. Това, което научи, и опасенията, че сигурно си зле настроена към него и Мери, не му дава мира.

— Това е положението — отвърна тя, без да се трогне. — Чакай малко… — Хрумна й невероятна мисъл. — Говориш така, сякаш дядо ти знае за това доказателство.

По лицето на Мат се изписа първият издайнически знак на отчаяние.

— Когато дядо научи от Еймос, че е видял завещанието на Върнън Толивър на леглото ти и две писма, едното с неговия почерк, той разбрал, че в деня, когато почина, Мери е искала да се качи на тавана заради тях. Спомни си, че е написал бележка и предположи, че писмото е било от Майлс.

— Значи е знаел какво пише в писмото на Майлс.

Мат проследи ръбчетата на листа. Очевидно не желаеше да отговори, тъй като се страхуваше да не уличи дядо си още повече.

— Ще го приема за „да“ — заяви тя. Отпусна се назад на стола. — Значи няма никакво съмнение. Той много добре е знаел, че извършва измама, като е купил земята.

Мат отпусна лакти на коленете и се приведе напред.

— Рейчъл през 1935 година е бил разгарът на Депресията. Дядо казва, че ако не е купил въпросния парцел, семейство Дюмонт са щели да изгубят всичко, включително и „Съмърсет“. Условието на продажбата било Мери да остави баща ти за неин наследник…

— Като компенсация за извършеното мошеничество — прекъсна го Рейчъл.

Мат се почувства неловко.

— Може би… но ме увери, че щом чуеш цялата история от него, ще разбереш всичко.

— За да стана жертва на очарователното му сладкодумие, също като теб ли? — сопна се тя. — Причините дядо ти да купи земята може и да са били благородни, но той също се е облагодетелствал. Имал е нужда от терен, на който да построи завода за преработка на дървен материал. Земята е била на удобно място и евтина. Ако знаеше нещо за историята на създателите на Хаубъткър, щеше да се сетиш, че семействата никога не са искали заеми едни от други. Ако чичо Оли е бил закъсал, той в никакъв случай нямало да позволи на дядо ти да го измъкне от кашата.

— Той не е знаел, че земята не е на леля Мери и тя няма право да я продава.

— Но със сигурност е знаел, че парите са дошли отнякъде. Кой друг да ги даде, ако не богатият му приятел?

Тя долови готовността на Мат да защитава дядо си, разочарованието в очите му.

— Добре — примири се той. — Какво искаш?

— Равностойна размяна. Той задържа завода, а аз получавам „Съмърсет“ и унищожавам оригиналите на писмата. Ако не приеме условията ми, тогава ще поискам земята, която принадлежи на татко. Вече съм наела адвокат, който се занимава със случаи на измама. Казва се Тейлър Съдърланд. Може и да си чувал за него.

Калейдоскоп от чувства — гняв, отчаяние, нежелание да повярва — преминаха по лицето на Мат.

— Значи ще закараш дядо ми в съдебната зала на тази възраст, ще рискуваш да съсипеш здравето му и ще унищожиш доброто му име?

— Това зависи изцяло от него. Надявам се да не се стига дотам.

— И ще потъпчеш шанса за нас ли?

— Пралеля ми и дядо ти отдавна са го потъпкали, Мат. — Тя побутна писмата към него и се изправи, за да му даде знак, че срещата им е приключила. — Сигурна съм, че когато прочете това, ще постъпи правилно заради всички, които ще бъдат засегнати.

— Защо? — попита тихо Мат, без да помръдне от мястото си, свъсил вежди.

— Защо какво?

— Защо „Съмърсет“ е по-важен и защо си готова да унищожиш всичко между нас? Може никога повече да не открием истинската си половинка… Поне аз съм сигурен, че няма да я открия.

Тя долови болката в гласа му, която отекваше също като нейната, но се насили да я приеме.

— Защото е мой дълг да опазя имота за рода Толивър. Няма да допусна да го загубя само защото една мъртва е решила да се разкае.

— Земята беше нейна, Рейчъл, и тя е имала пълното право да я завещае, на когото прецени.

— Трябвало е да се грижи за нея и да я пази за следващото поколение. Дядо ти не губи абсолютно нищо: запазва онова, което си е негово, и причината, поради която нарича Хаубъткър свой дом. И аз искам същото, защото… — Гласът й пресекна и брадичката й потрепери. — Нямам къде другаде да отида, нямам дом.

— Рейчъл, мила…

Той скочи от стола си и я прегърна, притисна я до гърдите си, развълнуван, разтреперан.

— Аз мога да ти дам дом — рече той дрезгаво. — Мога да се превърна в причината да наричаш Хаубъткър свой дом.

Тя стисна зъби, за да не се разплаче, и си позволи миг, преди да отдръпне глава изпод брадичката му.

— Знаеш, че е невъзможно, Мат. Не и сега. Ти представяш ли си как ще се чувствам, докато гледам как заводът дими на земята, която дядо ти е откраднал от баща ми? Иронията е… — тя се вгледа в очите му, сякаш се взираше след последния кораб, който бързо се отдалечаваше, — че ако леля Мери беше оставила нещата такива, каквито бяха, ако не се беше намесила, двамата с теб можеше да сме заедно.

— Рейчъл… любов моя. — Прегръдката му стана по-силна. — Не ни го причинявай. „Съмърсет“ е просто парче земя.

— Това е семейната плантация, Мат, наследството на няколко поколения от рода Толивър. Това е земята на нашата история. Ако я изгубя… ако я видя в ръцете на човек, който не е с моята кръв… просто няма да го понеса. Как е възможно да ме молиш да не се боря за единствената връзка, която ми остана със семейството ми?

Той отпусна ръце.

— Така ли ще бъде?

Тя се обърна към масата и написа номер върху лист с логото на мотела.

— Това е телефонният ми номер в Далас. Дядо ти може да се свърже с мен там, ако днес не се разберем. Кажи му, че разполага с време до края на седмицата, за да се съгласи с условията ми. В противен случай, в понеделник сутринта давам на Тейлър Съдърланд картбланш да заведе дело.

— Ти разбираш ли, че по този начин ще принудиш дядо да предаде доверието на Мери? Как ще живее с тази мисъл?

— По същия начин, по който е живял, след като е предал баща ми.

— Искам да те попитам нещо, Рейчъл — Мат впи настойчиво очи в нейните. — Ако Мери ти беше завещала каквото очакваше, щеше ли да съжаляваш, че не си изпълнила обещанието, което си дала на майка си, и си жертвала всички онези години, които си могла да прекараш със семейството си.

Въпросът я потресе. Дори не се беше сещала да си го зададе и едва ли някога щеше да се запита подобно нещо. Той заслужаваше истината. Така щеше да му бъде по-лесно да я забрави.

— Не — отвърна тя.

Той пъхна листа с телефонния номер и копията от писмата в горния джоб на сакото.

— Значи си достойна представителка на рода Толивър. Ще се чуем — подхвърли той и излезе през отворената врата, без да поглежда назад.