Лийла Мийчам
Пепел от рози (58)

58.

Рейчъл помаха от верандата на Пърси и Еймос, докато се качваха в тъмносиния кадилак след вечеря. Мат беше до нея. Тя се тревожеше за Еймос. Нещо извън смъртта на леля Мери го измъчваше. Усети го още в Лъбок, после и на летището, а тази вечер се убеди, когато забеляза колко беше отнесен, сякаш бе на много километри оттук.

— Какво има, Еймос? — попита тя, когато двамата останаха насаме. — Нали ще ми кажеш, ако не се чувстваш добре?

Той се стресна.

— Разбира се. Престани да се притесняваш, мила. Напълно здрав съм. Просто все още съм в шок.

Тя не му повярва.

Мат се обърна към нея. Беше отказал на Еймос да го откара, каза му, че предпочитал да повърви пеша.

— И аз трябва да тръгвам — рече той. — Просто исках да се уверя, че си добре, преди да те оставя.

— Да, но аз… — започна да протестира тя и без да се замисля, положи длан на гърдите му, за да го спре.

Той стисна ръката й.

— Но какво?

— Мислех, че ще останеш още малко. Нали Еймос закара дядо ти.

— Не сме спали почти цяла нощ, денят беше дълъг, а утрешният ще бъде безкраен. Ще се проявя като пълен егоист, ако остана.

— Нека аз да преценя.

— Заради теб самата, не съм съгласен — настоя той, но така и не пусна ръката й.

Цяла вечер се бяха опитвали да пренебрегнат онова, което се случваше между тях. Всеки път, когато погледите им се срещнеха или случайно се докоснеха, напрежението помежду им се усилваше. Усещаха го и двамата, но то бе нещо повече от сексуално привличане и те го знаеха. Сякаш бяха две половинки на едно цяло, открили липсващата част. По-късно щяха да разполагат с време, за да съберат половинките. Дотогава обаче сърцето й имаше нужда от отговор. Тя се изчерви и попита тихо:

— Момичето, за което за малко не си се оженил, още ли… още ли държиш на него?

Той се отдръпна изненадан, след това се разсмя, сякаш мисълта все още да изпитва чувства към красавицата от Сан Франциско бе нелепа.

— Пазя най-добри спомени за нея, но, ей богу, не — отвърна той.

Заля я облекчение.

— Струваш ми се напълно убеден — погледна го изпитателно тя.

— Така е, честна дума. Ами твоят летец? Останали ли са чувства към него?

Тя се поколеба и остави ръката си в неговата.

— Имаше… тъга, но никакво съжаление.

— Имаше ли каза?

Тя отвърна бързо:

— Досега.

Мат я целуна нежно по челото.

— Не казвай нищо повече, защото ще ме накараш да остана.

Младата жена въздъхна. Наистина беше уморена, а тялото й копнееше да се отпусне в леглото.

— Добре, но нали ще се видим утре сутринта? — Той се беше съгласил да остане с нея, докато посреща гостите.

— Ще се видим утре сутринта — увери я той и държа ръката й, докато пръстите й не се изплъзнаха, когато заслиза по стълбите. Тя остана на верандата, загледана как високата му фигура потъва в сенките на дърветата, надвесили се над булеварда. Обзе я чувство на спокойствие. Беше девет. Ако прибавеше десетте минути разговор на рождения му ден към още един час в беседката и днешния ден, двамата бяха прекарали заедно приблизително… дванайсет часа, пресметна тя. Как бе възможно да изпитва желание да прекара остатъка от живота си с мъж, в чиято компания беше прекарала само половин ден?

Мат вървеше бавно и се наслаждаваше на новооткритите чувства. Ако това не беше началото на любовта, то тя щеше да дойде съвсем скоро. Един приятел веднъж му беше казал: „Когато жената, не говоря за майка ти, остане на верандата, за да те гледа как си тръгваш, можеш да си сигурен, че изпитва нещо повече от най-обикновена симпатия към теб.“ Той се разсмя. Беше усетил погледа й, докато се отдалечаваше, чак до завоя на тротоара. Щеше да му бъде приятно да остане, да обясни за Сесил, защо стана така, че не се ожениха. Господ му беше свидетел, че двамата бяха убедени, че са родени един за друг във всяко отношение, освен в единственото, необходимо за дълъг и щастлив брак. Липсващото звено се появи едва след като се сгодиха и за малко да стане твърде късно да предотвратят най-голямата грешка в живота си. Когато се запознаха, той беше на трийсет и работеше в Сан Франциско, водеше живот на безгрижен ерген, занимаваше се с битките с профсъюзите, опитваше се да търпи натоварения трафик и соления морски въздух, докато дойдеше време да се прибере у дома. Тя беше заклета жителка на Сан Франциско, с връзки с най-видните семейства, създали града на залива. Слънцето и вълните, плажът и океанът бяха в кръвта й. Знаеше колко силно привързана е към големия град, когато й предложи да се оженят, както и тя знаеше, че ще дойде ден, когато той трябва да се върне в Хаубъткър, за да ръководи „Уоруик индъстрис“. Щяха да съумеят да се справят с географските различия, поне така си мислеха. Той се запозна със семейството й. Заведе я в Атланта, където волният дух и изтънчеността се срещнаха с енергичността и напористото отношение към света, а след това и в Хаубъткър, за да я запознае с дядо си, Мери и Еймос, „Уоруик Хол“ и сънливото градче в Източен Тексас, което след време щеше да нарича свой дом. Хората и градът бяха точно каквото очакваше, но той не забеляза, че тя не приема близките му.

Когато наближи времето да изпратят покани за сватбата, Мат усети, че тя започва да се отдръпва.

— Какво става, Сесил? Да не би да размисли? — попита той полушеговито една вечер, когато луната галеше изсветлелите от слънцето кичури в косата й.

— Не, Мат — отвърна тя, а гласът й беше изтънял от сдържаните сълзи. — Не и по отношение на теб. Нямам колебания за теб и що за човек си.

Сърцето му се сви.

— Въпреки това нещо не е наред. Кажи ми какво става.

— Ние с теб… заедно в Хаубъткър. — Лицето й се изкриви жално. — Мат, моля те да ме разбереш. Не искам да проявя неуважение към това, което е важно за теб. Просто… като наближава времето да се откъсна от нашите, от приятелите си, от дома си, от мястото, което обичам повече от всяко друго на света, за да живея в Хаубъткър… О, Мат, там е толкова различно от тук, дълбока провинция! „Уоруик Хол“ е като дом на някой барон! Децата ни ще имат толкова ограничен кръгозор. Мислех си… Има ли начин да преместиш централата на „Уоруик Индъстрис“ в Сан Франциско?

Това предложение му подейства като удар в корема.

— Не, Сесил — отвърна той и разбра, че от известно време се е надявала на подобен вариант. — Дори не бих го обмислял.

Поне не се наложи да разиграват картата с „обичам те“, докато се опитват да измислят как да продължат връзката си, след като един от тях се чувстваше като риба на сухо. И двамата бяха наясно, че любовта не е проблем. Тя го обичаше достатъчно, за да го остави да си тръгне — „Тук ще бъдеш нещастен, Мат. Може и да се приспособиш за известно време, но никога няма да се чувстваш добре“, — а той я обичаше твърде много, за да я отведе от безкрайно привързаните й родители, братята и сестрите и ордата братовчеди и братовчедки, които тя обожаваше, от слънчевия семеен дом с изглед към Тихия океан, където бризът издуваше воалените пердета също като платна.

Двамата се разделиха и нито една друга жена не успя да задържи интереса му достатъчно дълго, докато не видя отново Рейчъл. В мига, в който тя отвори вратата и той погледна познатото лице, усети завладяваща връзка, сякаш позна половинката си, сякаш се беше натъкнал на безценно съкровище, прибрано и забравено досега. Чувството беше невероятно, дълбоко, по-силно дори от онова, което изпитваше към Сесил, и през деня то се задълбочи. Усети как общите им корени се преплитат. Двамата имаха еднакви интереси, обичаха и града, и хората в него. Нямаше да има конфликт на начините им на живот, на минало и настояще. Тя беше жената, която душата му бе жадувала и очаквала.

Дядо му можеше да си отдъхне. Живееха в осемдесетте. Мъжете не държаха на гордостта си както онези от неговото поколение. Те подкрепяха кариерите, които жените им избираха, деляха отговорността за дома и децата. Не бе нужно единият да е над другия. Важното беше да са заедно. Рейчъл може и да бе от рода Толивър, отдадена на наследството си също като пралеля си, но какво от това? Що се отнася до него, ако чувствата между тях се разпалеха, а той не се съмняваше, че ще стане точно така, Рейчъл можеше да отглежда памук и тикви, а той да сече дървета — съвършено съчетание.