Лийла Мийчам
Пепел от рози (46)

46.

След заминаването на Луси, Пърси се зае с онова, с което винаги се заемаше, когато в живота му се появеше празнина — добави допълнителни часове към работния си ден и разшири дейността. Добави нови производства в дървопреработвателния завод и постави началото на друг за обработка на хартия на терена, който беше купил от Мери. Разчисти прилежащите земи и поръча архитектурен проект за жилищен комплекс, който да използват работниците и семействата им, стига да нямаха нищо против да живеят в близост до вонливите емисии от завода. Жилищата бяха разграбени веднага. Серният мирис съвсем не се стори неприятен на бъдещите собственици на домове. Натрапчивата миризма означаваше, че всеки петък могат да разчитат да получат надницата си, здравни осигуровки, пенсии, повишения и платен отпуск.

Разчиташе на компанията на Оли и Мери и прие в тричленния кръг новопристигналия млад адвокат Еймос Хайнс. Еймос беше дошъл в Хаубъткър в края на 1945, непосредствено след заминаването на Уилям Толивър, и го поканиха веднага да се присъедини към правната фирма на стария им приятел и семеен адвокат Чарлс Уейт. Също като баща си, Уилям беше открил, че не го бива за фермер и една сутрин беше отпрашил нанякъде, а през следващите няколко години никой нямаше представа къде се намира. Мери отново остана без наследник на „Съмърсет“.

С крива полуусмивка тя обобщи провалите им пред Пърси с едно-единствено заключение.

— Ама и ние сме една двойка, а?

— Така си е — съгласи се той.

— Липсва ли ти Луси?

Той стисна замислено устни.

— Чувствам липсата й, но не я приемам като загуба.

Той инвестира в петролна компания и се налагаше да присъства на събрания и срещи в Хюстън с останалите партньори, чиито усилия и страст, а също и приходи, бяха насочени към петролната индустрия. На една от тези конференции се запозна с Амилия Бенет, настанила се в Атланта година след Луси. Наскоро беше останала вдовица, но за разлика от Пърси, тя бе наследила партньорството и познаваше индустрията. Двамата се сблъскаха веднага в спор доколко е разумно от финансова гледна точка да се копае петролен кладенец в Западен Тексас, известен като Пермски басейн. Той беше съгласен, докато тя беше против.

— Вижте, господин Уоруик — започна тя и го стрелна с презрителен поглед от другия край на конферентната маса. — Не мога да си представя, че един дървосекач има дори бегла идея къде да копае за нефт, камо ли да изразява мнение по този въпрос. Защо просто не млъкнете и не оставите компетентните люде да решат къде да правят кладенци.

Пърси изви вежди. Я, предизвикателство. След Мери не се беше сблъсквал с предизвикателство.

— Ще се посъветвам относно добронамерената ви забележка, госпожо Бенет, но междувременно гласувам за кладенец в Долархайд Фийлд в Западен Тексас.

По-късно, когато се озоваха сами в асансьора, тя огледа високия метър и деветдесет мъж и заяви:

— Вие сте най-невъзможният и арогантен мъж, когото съм срещала.

— Така изглежда — съгласи се мило Пърси.

Тя харесваше семпли обувки и черни, прави поли, които комбинираше с копринени блузи в пастелни цветове. Единствените й накити бяха златна брачна халка и перлени обеци, които отиваха на седефените копчета на блузата й. След още няколко срещи Пърси изпита огромното удоволствие да разкопчае същите тези копчета и да разтвори копринената блуза.

— Не си въобразявай, че съм си променила мнението. За мен си оставаш най-арогантния мъж, когото съм срещала — заяви Амилия и очите й заблестяха като кехлибар.

— Нямам никакво намерение да споря — засмя се Пърси.

Връзката им беше чудесна и за двамата. Нито един от тях не се интересуваше от брак. Взаимната им нужда от интимност с човек, когото харесват, на когото се доверяват и уважават, бе всичко, което търсеха. Не се криеха и позволиха на клюкарите да разправят каквото пожелаят. Никой обаче не каза и дума. Беше следвоенната ера и строгостта в обществения морал не беше както преди. Пърси и Амилия бяха зрели хора на средна възраст. Бяха богати, влиятелни, свикнали да вършат каквото им е приятно. Че кой би се осмелил да критикува открито здрава и права вдовица, задето споделя леглото на жизнен магнат, чиято съпруга го беше зарязала?

Уайът беше разпределен в Кемп Пендълтън. Рядко пишеше, обаждаше се единствено по Коледа и на рождения ден на Пърси. Нито веднъж не се върна вкъщи. Затова пък Пърси му пишеше редовно, съобщаваше му всички новини за завода край Сабин, за Мери и Оли и новия им приятел Еймос Хайнс, местните събития, така че Уайът да не изгуби връзка с Хаубъткър, макар нишката, която го държеше, да бе съвсем тънка. Веднъж, след като прочете последното писмо на Сара, той му написа, че госпожица Томпсън се е омъжила за директора на „Андрюс“, Тексас. След като мисли дълго, най-сетне реши да рискува и довери на сина си, че двамата с госпожица Томпсън са били доста близки и че бракът й е оставил у него чувство колкото на горчивина, толкова и на сладост. За негова изненада Уайът отговори веднага, като спомена Сара в едно-единствено изречение: „Тя беше любимата ми учителка.“

Шест месеца преди края на десетилетието пристигна писмо от Уайът, в което съобщаваше, че се е оженил за Клодия Хау, учителка, прехвърлена от Вирджиния. Живеели в помещенията, определени за семейни офицери в базата. Беше се издигнал до капитан и командир на рота. Луси ги изненадала наскоро, като се качила на самолет от Атланта, за да се запознае със снаха си. Уайът не покани Пърси на гости.

Пърси веднага грабна телефона и позвъни в Кемп Пендълтън. Жена с приятен глас, който издаваше, че е добре възпитана и образована, отговори още на първото позвъняване.

— Добро утро — започна тя, — домът на капитан Уоруик.

— Клодия? Обажда се Пърси Уоруик, бащата на Уайът.

Стори му се, че кратката пауза е предизвикана от приятна изненада и това бе потвърдено, когато тя продължи с напевен глас.

— Много ми е приятно да се чуем. Уайът ще съжалява, че не е бил тук. На маневри е.

Пърси остана силно разочарован.

— И аз съжалявам. Май не съм уцелил момента.

— Надявам се да позвъните отново друг път.

— Ще звънна. — Той се запита какво да каже, за да не се проточва мълчанието. — Много се зарадвах, когато научих, че се е оженил, и се надявам скоро да се запознаем. Трябва да накараш Уайът да те доведе в Хаубъткър.

— На всяка цена ще го спомена пред Уайът.

Пърси забеляза, че макар и деликатно, тя не прие поканата и зададе още няколко любезни въпроса, на които Клодия отговори все така възпитано, но кратко, тъй като очевидно нямаше желание да води дълъг разговор. След като затвори, той се почувства излъган и потиснат.

Изпрати огромен чек като сватбен подарък и скоро получи благодарствено писмо от Клодия, към което Уайът беше добавил един ред. Пърси предположи, че го е направил по настояване на съпругата си. Година по-късно пристигна писмо от снаха му. Пишеше с четлив, решителен почерк, че вече е станал дядо и беше приложила снимка, за да го запознае с внука му, Матю Джереми Уоруик. Наричали го Мат.

На другия ден остана шокиран от огромните черни заглавия на първа страница на неделния „Газет“: „Севернокорейски войски пресичат трийсет и осмия паралел в неочаквана атака срещу Южна Корея.“

През следващите няколко дни, обзет от все по-силна тревога, Пърси следеше репортажите за отказа на Северна Корея да се съобрази с исканията на Съвета за сигурност към ООН правителството незабавно да прекъсне враждебните действия и да оттегли войските си зад трийсет и осмия паралел. Севернокорейските войски вече бяха на път да завладеят Сеул, столицата на Южна Корея, с откритото намерение да свалят признатото демократично правителство и насилствено да обединят страната под комунистическо управление. В отговор, Съветът за сигурност на ООН изпрати войски в помощ на Южна Корея, водени от американски части под командването на генерал Дъглас Макартър. Една от първите заповеди на генерала беше: „Изпратете ми морската пехота.“

Това е, мислеше Пърси, впил поглед в снимката на внука си, докато закусваше. Качвам се на първия полет за Сан Диего. Пет пари не давам дали Уайът иска, или не иска да ме вижда. Първа морска пехотна дивизия винаги е първа и аз имам намерение да видя момчето си, преди да замине.

Пое си въздух толкова рязко, обзет от толкова силен страх, че отмаля. Южна Корея. Че кой беше чувал за Южна Корея и защо, по дяволите, трябваше Съединените щати да изпращат хора, които да умират за тази страна? Хвърли салфетката на масата и оттласна стола назад. Уайът сигурно щеше да си помисли, че отива, за да търси прошка от сина си за всичко сторено. Щеше да реши, че това е подъл замисъл, за да се присламчи до внука си, да си осигури поредния Уоруик. В най-добрия случай щеше да си помисли, че го прави, защото синът му заминава на втора война, след като е извадил късмет да оцелее в първата. Щеше да е прав за всичко. Нямаше откъде да знае, че отиваше, защото го обичаше, а обичта му беше ставала по-силна въпреки разстоянието между тях.

Плановете, които направи на масата, рухнаха, когато секретарката му подаде телеграма секунди след като той влезе в офиса.

— От Уайът е — рече тя. — Подписах се за нея преди няколко минути.

Пърси отвори жълтия плик.

„ТАТКО СТОП ПРИСТИГАМ С ВЛАК В 6:00 ДОВЕЧЕРА СТОП ВОДЯ КЛОДИЯ И МАТ ВКЪЩИ СТОП УАЙЪТ“

Пърси вдигна удивения си поглед към секретарката.

— Сали, синът ми се връща със семейството си. Събери всички чистачки в града, обещай им двойна надница и ги изпрати в „Уоруик Хол“. Ще им платя двойно. Най-добре върви и ти в къщата, за да следиш да почистят всяка стая от първата до последната. Става ли?

— Знаете, че няма проблем, господин Уоруик.

— Обади се на Хърман Столц…

— Месаря ли, господине?

— Месаря, да. Накарай го да отреже три парчета от най-хубавото си филе, всяко по пет сантиметра дебело. Докато се занимаваш с това, поръчай в цветарския магазин цветя за първия етаж и най-хубавата стая за гости. Искам букет от… червени и бели рози. Той да бъде поставен във входното антре.

— Добре, господин Уоруик.

Пърси се свърза с Гейбриъл, иконома, когото Луси бе уволнила, а той нае отново след заминаването й, като го отне от семейство Дюмонт, след като тя замина. Гейбриъл беше на шейсет и пет и рядко се мяркаше по-далече от „Хюстън Авеню“ още от деня, в който беше роден в апартамента, определен за прислугата над гаража на семейство Уоруик.

— Гейбриъл, изпращам автомобила. Отиди до магазина за месо на Столц и вземи пържолите, които съм поръчал. Докато си там, избери онова, което господин Уайът обича най-много. Разбра ли? Господин Уайът се връща у дома довечера и води съпругата си и внука ми.

Пърси го остави да възкликне няколко пъти „Слава на Бога!“, преди да продължи с инструкциите.

— Струва ми се — предположи той, — че съпругата му ще се зарадва, ако има сос беарнез към пържолата. Ще се справиш ли, как мислиш?

— Ще накарам внука си Грейди да ми прочете рецептата. Тук някъде имах молив. Как се пише?

Пърси въздъхна, продиктува думата по букви и му се прииска Амилия да беше тук.

След като даде нареждания, позвъни на Мери. Тя го изслуша и обеща да изпрати Саси, за да помогне на Гейбриъл.

— Той води бебето и майка му у дома, за да ги остави у вас, докато е в Корея, Пърси.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Получаваш втори шанс.

— Дано си права.

— Можеш да бъдеш сигурен. Завиждам ти, Пърси.

— Може някой ден и ти да имаш втори шанс, Мери.

Смехът й му заприлича на счупен кристал.

— И откъде мислиш, че ще дойде?

Стана точно както беше предположила Мери, нещо, за което Пърси не смееше да се надява. Не попита Уайът какво мисли майка му за решението му. Сигурно я беше изненадало и наранило, но той не се задълбочи над съчувствието си към Луси; вместо това не скри радостта и благодарността си. Бебето беше красиво. Пърси гледаше снимката на Мат, обзет от страхопочитание, и не можеше да повярва на чудото, че челото, носът и брадичката са на истински Уоруик.

Сали тъкмо изпровождаше чистачките през задната врата, когато те пристигнаха в „Уоруик Хол“. Пърси наблюдаваше как Клодия влиза бавно в къщата, оглежда поизхабеното и занемарено величие и впечатляващия простор. Прегърнала бебето, тя спря пред великолепния букет от червени и бели рози, които се отразяваха във високото огледало на масичката в антрето. Уайът, изглежда, не ги забеляза.

— Колко е красиво — отбеляза тя.

Пристигнаха точно в шест и поостарелият кондуктор Тайтъс, подаде ръка на гордата съпруга на капитана от морската пехота, за да й помогне да слезе. Посочи Пърси.

— Това там е господин Пърси Уоруик — чу думите му Пърси. — Изключителен човек, няма втори като него.

Клодия пристъпи към него с бебето на ръце, а съпругът й, висок и внушителен, я последва.

— Здравей, татко — поздрави тя.

В първия момент му се стори безлична, без нито една черта, която да привлече вниманието му. Косата й не беше нито руса, нито кестенява, лицето нито красиво, нито грозно, на ръст нито висока, нито ниска. Първото, което привлече вниманието му, беше мелодичният глас, а след това и очите, но не цветът, който бе най-обикновен лешников, а интелигентността и спокойствието, бликащи от тях, увереността и чувството за хумор. Пърси я хареса на мига, изпълнен с гордост, че синът му си е намерил толкова подходяща съпруга.

— Дъще — отвърна той и я прегърна.

— Какво мислиш за къщата? — попита я той по-късно.

— Какво ли? Всеки ще каже, че е великолепна. Уайът никога не ми е говорил за дома си.

— Но сигурно ти е казвал… други неща.

— Да — кимна тя с разбиране.

Той не продължи да задава въпроси, доволен, че тя е харесала къщата, построена от прадедите му. Щяха да разполагат с предостатъчно време, за да обсъдят „другите неща“, след като Уайът заминеше, стига тя да нямаше нищо против.

Остана поразен, когато научи, че Уайът ще тръгне за Корея след седмица и се налага да се върне в Кемп Пендълтън следващия следобед.

— Толкова скоро? — попита разочаровано Пърси.

— За съжаление.

Късно същата вечер, твърде развълнуван, за да заспи, Пърси излезе от стаята си и слезе в кабинета, за да си налее чаша бренди преди лягане. Вече бе монтирал взетата назаем от Мери детска люлка в стаята за гости и предположи, че всички са заспали, но забеляза, че в старата стая на сина му свети. Влезе и завари Уайът, застанал в средата на стаята, с гръб към него, а издяланите му от гранит рамене опъваха военната униформа. Пърси го наблюдаваше мълчаливо и се питаше къде са го отвели мислите, чии гласове довява миналото. Спомените от миналото все още бяха закачени на стената. Флагче от спортен шампионат с надпис „Гимназия «Хаубъткър» щатски шампион по футбол 1939“ беше закачено над горната част на леглото му.

Пърси се прокашля леко.

— Не би трябвало един мъж да се бие в две войни.

Уайът се обърна, изражението му беше безизразно както винаги.

— Тази може и да я приключим бързо. — Прокара пръст по корицата на книгата, която държеше. Беше любимата му „Приключенията на Хъкълбери Фин“. — Реших този път да взема подаръка на Матю. Може да ми донесе късмет.

— Добра идея — отвърна Пърси. — Късметът никога не е излишен на един войник.

Искаше да каже още много, но не успяваше да изрече думите, толкова силно чувствата бяха стегнали гърлото му. Уайът пръв наруши неловкото мълчание.

— Татко, искам да те помоля за нещо, преди да замина. Става въпрос за услуга.

— Каквото поискаш, сине. Каквото поискаш.

— Ако не се върна, искам синът ми да порасне тук, при теб. Клодия е на същото мнение. Тя вече е луда по теб. Съпругата ми умее да преценява хората много точно, повярвай ми. — По лицето му затрепка усмивка, гордостта озари очите му и смекчи грубите контури на лицето. — Няма да те притесняват, а на мен ще ми бъде по-леко, като знам, че каквото и да се случи с мен, при теб ще имат дом.

Пърси едва намери сили да отговори.

— Искаш… искаш да помогна при отглеждането на Мат, ако… ако…

— Точно така.

Пърси се вгледа в ясните сини очи. Думите останаха неизречени, но очите му казваха всичко.

— Добре дошли са, докогато пожелаят — отвърна той. — Не бих искал да живеят другаде и за мен наистина е чест, че ти искаш да се грижа за тях. — Преглътна с усилие. Не биваше да плаче. Трябваше да си остане мъжът, когото Уайът открай време уважаваше. Не се сдържа обаче да каже: — Трябва да се върнеш, Уайът. Трябва.

— Ще се постарая. Лека нощ, татко, и благодаря. — Заобиколи Пърси, стиснал книгата под ръка, кимна отривисто и излезе от стаята.