Лийла Мийчам
Пепел от рози (56)

56.

След като си оправи багажа, Рейчъл седна зад бюрото на пралеля си в кабинета и мрачно се зае да се обади на хората от личния й телефон. Вън, зад затворената врата, домашният телефон не спираше да звъни. Саси и Хенри се редуваха кой да отговори. Беше ги помолила да не я безпокоят, ако са хора от пресата и искат интервюта.

Беше отхвърлила по-голямата част от списъка, когато Хенри надникна от коридора.

— Госпожице Рейчъл, май ще искате да се обадите. На втора линия.

— Кой е, Хенри?

— Мат Уоруик.

Ръката на Рейчъл се стрелна към слушалката.

— Мат Уоруик! — възкликна тя, усетила прилив на радост. — Колко време мина само.

— Твърде дълго — отвърна Мат. — Никак не ми се иска да се срещаме по такива поводи. Кърпичката ми все още ли е в теб?

Рейчъл се усмихна. Значи той помнеше последния път, когато двамата се видяха. Погледна кърпичката, беше я донесла, за да му я върне.

— В момента е пред мен — отвърна тя. — Надявах се да ти я дам лично много отдавна.

— Невероятно е, че така и не се отвори възможност. Сякаш небесата бяха измислили план да ни държат разделени. Защо не се погрижим за тази работа още сега? Дядо най-сетне заспа, след като почти цяла нощ беше буден, така че съм на твое разположение. Искаш ли да отидем някъде с колата? Или да похапнем, за да си починеш?

Сякаш някой я прегърна през раменете със силна ръка, която я дари със спокойствие, същата ръка, която я беше приласкала, когато почина чичо Оли. Никога не го забрави. Погледна бележките, които беше нахвърляла по време на разговора с директора на погребалното бюро.

— А какво ще кажеш да ме закараш до моргата, за да… видя леля Мери? Патологът е освободил тялото и чакат роклята.

— Разбира се — отвърна той и гласът му омекна. — Искаш ли преди това да обядваме?

— С удоволствие. Дай ми трийсет минути.

Натисна копчето на интеркома, за да предупреди Саси, че ще излезе за малко и да не се притеснява да приготвя обед за нея. След това извади пудриерата, за да скрие пораженията, които й бяха нанесли безсънната нощ и плачът, и усети познатите тръпки, предизвикани от нетърпение и очакване. Цели дванайсет години не беше изпитвала подобно нещо. По време на мрачното пътуване с баща си през юни 1973 година за погребението на чичо Оли имаше една-единствена обнадеждаваща искрица — щеше да види отново Мат Уоруик. Тогава обектът на увлечението й напълно оправда очакванията. Беше поразително красив, зрял, самоуверен, точно какъвто го помнеше, но я разочарова с хладното си държание. Разбра причината едва на приема, когато я завари да плаче сърцераздирателно в беседката, докато останалите ядяха и пиеха вътре в къщата.

— Вземи — рече остро той и й подаде кърпичка. — Май имаш нужда.

— Благодаря — отвърна тя искрено благодарна и скри лице, притеснена, че той я е заварил в такова състояние.

— Май не е само скръбта по чичо ти Оли — отбеляза той.

Тя вдигна рязко лице от кърпичката и го загледа през мокри, зачервени очи. Откъде знаеше? В този момент откри, че голяма част от мъката й е предизвикана от чувство за вина, а същия ден, докато беше в беседката, вината буквално я разкъсваше — задето бе предала чичо Оли, задето нямаше да изпълни обещанието, което бе дала на майка си. Същата сутрин й беше съобщила, че възнамерява да остане в Хаубъткър.

— Не знам дали ще мога да ти простя за това, Рейчъл.

— Мамо, моля те, разбери ме. Сега леля Мери е сама. Има нужда от мен.

— И двете знаем защо, нали?

— Всичко ще бъде наред, мамо.

— Не, няма. Никога няма да бъде наред.

Мат се бе отпуснал до нея на люлката напълно безчувствен.

— Да не би цялото това тръшкане да има нещо общо с факта, че не изпрати на семейство Дюмонт покана за дипломирането? Да знаеш, че най-голямата им радост беше гостуването ти през лятото, а ти просто ги заряза. Разби сърцата им, най-вече на господин Оли. Той те обожаваше.

Тя простена и сълзите й рукнаха отново.

— О, Мат, нямах избор! — И за нейна огромна изненада, хлипайки, му разказа всичко. Разкри семейните тайни, обещанието, което беше дала на майка си, описа болката от раздялата с леля Мери и чичо Оли, мъката, че се наложи да изостави зеленчуковата си градина и мечтата да стане фермер. А сега, сякаш за да стане още по-зле, чичо Оли бе починал, без дори да знае колко много го е обичала.

Неусетно, докато ридаеше и разказваше, главата й се беше отпуснала на рамото му, той я беше прегърнал и не само кърпичката беше мокра, ами и реверът на тъмносиньото му сако.

Когато сълзите най-сетне преминаха в хлипане той заговори:

— Чичо ти Оли беше много мъдър човек, изпълнен с разбиране. Обзалагам се, че сега седи някъде в рая и си казва: „Mon Dieu! Знаех си аз, че има такова нещо, след като нашата Рейчъл изчезна така.“

Тя го погледна с измъчени очи.

— Мислиш ли?

— Обзалагам се.

— Винаги ли печелиш облозите?

— Почти винаги — лека усмивка се появи на устните му.

— Как става?

— Обзалагам се единствено за неща, в които съм сигурен.

Рейчъл се усмихна на спомена и затвори пудриерата. На следващия ден той се върна в Орегон, където фирмата имаше офис, но я остави с по-леко сърце и кърпичката, която сега беше прибрана в чантата й. Оттогава, както чичо Оли бе подхвърлил навремето, влаковете им се разминаваха, всеки потеглил в обратната посока. Сега, след като той го спомена, на нея й се стори сякаш някой нарочно се е опитвал да ги раздели през последните дванайсет години.

Беше се питала дали ще й се стори толкова привлекателен, колкото го помнеше, дали беше пуснал шкембе, или беше започнал да оплешивява. Увлечението й беше избледняло с времето, беше се появил друг мъж и той я накара да забрави напълно Мат Уоруик. А пък Мат си имаше една калифорнийска красавица, с която се сгодиха.

— Дебютантка от Сан Франциско — разказваше леля Мери. — Прелестна, макар да не ми се стори подходяща за Мат. Поне според мен.

До брак така и не се стигна, мъжът в нейния живот буквално отлетя, така че и двамата бяха необвързани и можеха да се върнат в беседката, за да продължат разговора.

На вратата се звънна и сърцето й трепна. Тя грабна чантата и роклята, завита в найлонов калъф от химическо чистене, и забърза да отвори, преди Саси да изскочи от кухнята и да убеди Мат да остане да обядва. В антрето се погледна в огледалото и се намръщи. Така и не беше успяла да прикрие сенките под очите си, нито пък да направи нещо с косата си. Въздъхна. Е, каквото е, това е. Отвори вратата.

Широките им усмивки заблестяха едновременно.

— Я да те видя — започна той.

— Моля те, не казвай нищо. Знам, че изглеждам ужасно…

— Не и за мен — прекъсна я той. — Не прави нищо, защото може и да не го понеса.

Усмивката й стана още по-широка.

— Същият си какъвто те помня, Мат Уоруик.

— Ще го приема за комплимент.

— Дори повече — рече тя.

Той се разсмя и протегна ръка, за да я изведе на верандата.

— Току-що забелязах цяла бригада, понесла покрити блюда насам. Какво ще кажеш да се изнесем, преди да ни спипат на местопрестъплението?

— При това веднага — съгласи се тя, хванаха се за ръце и затичаха като съзаклятници надолу по стълбите и после към рейнджроувъра с надписи „Уоруик индъстрис“ на вратите. Щом автомобилът потегли, тя се отпусна на седалката, въздъхна шумно и усети как напрежението се оттича.

— Дълга нощ, нали? — отбеляза Мат.

— Една от най-дългите в живота ми. Как е дядо ти?

— Трудно ми е да преценя. Той е най-жилавият човек, когото познавам, въпреки че е на деветдесет, но смъртта на Мери може да го съсипе.

— И аз се страхувам от това. Бяха изключително близки приятели.

— А, били са много повече — поправи я Мат.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти разкажа, докато обядваме. Между другото, държа да ти кажа, че си ме зяпнала. Не е честно. Аз трябва да внимавам къде карам.

Тя се изчерви. Беше много повече от онова, което помнеше — изискан, изтънчен, приличаше на масивно старо дърво, а преждевременно посивелите слепоочия й се струваха невероятно привлекателни.

— Любопитна съм, Мат, всъщност по-скоро удивена, как си успял през всичките тези години да избегнеш клопките, които хитрите жени залагат на всяка крачка.

Той се разсмя.

— Първо ти. Чух за един пилот от военновъздушните сили.

— Точно така. Беше разпределен във военновъздушна база „Рийс“, близо до Лъбок. Запознахме се край пътя, когато ми свърши горивото.

Мат изви едната си вежда.

— Свършило ти е горивото? На разумно и предвидливо момиче като теб?

— Някой го беше източил до последната капка, беше оставил само изпаренията. Нямаш представа колко привлекателен изглежда офицер от военновъздушните сили на Щатите за момиче, което е съвсем само на дълъг, пуст път в десет вечерта.

— И какво точно си правила на въпросния дълъг, пуст път? А пък той какво е правил там?

— Аз се връщах от полето. Прибирахме реколтата и денят беше безкраен. Дори не обърнах внимание какво показва датчикът на бензина. Той излязъл да се поразходи. Един от приятелите му в ескадрилата загинал същия следобед по време на тренировъчен полет. Откара ме до бензиностанцията. Аз си купих туба от пет галона^[1] и той ме откара обратно до колата.

— А след това те последва до вас.

Рейчъл кимна.

— Да, последва ме до нас. — Тя мачкаше кърпичката. — Само че не се получи. Работата ни теглеше в различни посоки. Аз съм земна жена, а той въздушен мъж. Ами ти? Помня една красавица от Сан Франциско, която за малко да те отведе пред олтара.

— Поредният случай на непреодолими различия.

— Виж ти. — Отговорът му прозвуча троснато и тя се запита дали все още има чувства към момичето, за което така и не се беше оженил. Сигурно са имали доста сериозни различия, след като въпросната хубавица бе изпуснала Мат. — Между другото, да ти върна кърпичката — обади се тя.

— Задръж я. Може да ти потрябва.

Стигнаха пред кафенето до „Холидей Ин“ на междущатската магистрала и Мат обясни, че е избрал това място, защото само тук можели да похапнат и поговорят, без да ги прекъсват.

— Иначе — продължи той — и първи, и втори братовчеди щяха да спират до масата ни, за да изказват съболезнованията си.

— Така е, когато живееш в малка общност — сви рамене Рейчъл, — но трябва да призная, че тъкмо това харесвам на малките градове… усещането, че всички споделят едно гнездо. Ти радваш ли се, че се върна? — Бяха й казали, че дядо му се е оттеглил и той е поел президентския пост.

Мат разглеждаше менюто.

— С чиста съвест мога да кажа, че сега се радвам повече от когато и да било.

Рейчъл усети как бузите й пламват, нещо, което не й се беше случвало от много отдавна.

— Може ли да си поговорим и след това да поръчаме? — предложи тя.

Мат веднага остави менюто.

— Засега само кафе — обърна се той към сервитьорката.

Когато тя се отдалечи, Рейчъл го погледна настойчиво.

— Хайде, казвай. Защо твърдиш, че леля Мери и дядо ти са били повече от приятели?

— Може и да останеш шокирана — рече той и започна да описва объркването на Мери пред сградата на съда, когато го беше помислила за дядо му. — Гласът й звучеше толкова жално, а как само протегна ръце към мен — той замълча за миг. — Сърцето ми се късаше.

— Наистина ли каза „Пърси, любов моя“.

— Абсолютно точно. Когато разказах на дядо за случката, той призна, че я обичал от деня на раждането й.

Рейчъл не можеше да повярва. Никога досега не бе предполагала, че е възможно да съществува романтична връзка между леля Мери и Пърси.

— Защо тогава не са се оженили?

Мат вдигна чашата кафе. „Иска да си даде време да формулира отговора си“, помисли си тя. След като отпи и остави чашата, той продължи:

— „Съмърсет“ се случи, поне така заяви дядо ми.

В спомените й се върна позабравена сцена. Седеше с леля Мери в къщата на Ледбетър, след като беше изляла новината за съкрушителната си раздяла със Стив Скарбъро. Беше на двайсет и пет, леля Мери я изслуша с неподозирано спокойствие, само зелените й очи изглеждаха някак забулени. Най-сетне тя заговори:

— Струва ми се, че допускаш грешка, за която някой ден ще съжаляваш, Рейчъл. Нищо не си струва чак толкова, че да се откажеш от мъжа, когото обичаш.

Рейчъл я слушаше и не можеше да повярва. Беше очаквала леля Мери да я поздрави за решението. Стив не искаше да има нищо общо с фермерството. Беше син на производител на жито от Канзас и много добре знаеше колко неблагодарна може да е земята. Какво ли знаеше леля Мери? Чичо Оли винаги беше подкрепял обичта й към земята и дълга към фамилното име. Никога не й се беше налагало да избира между призванието си и мъжа, когото обичаше. Тя изпъна гръб.

— Има и други риби в морето, лельо Мери, все ще открия човек, който да разбира страстта ми, защото аз съм онова, което върша. — Беше се усмихнала. — Може да ми излезе късметът и да срещна моя Оли Дюмонт.

— Само че никога няма да откриеш втори Стив Скарбъро.

— Рейчъл — повика я Мат.

Рейчъл примигна и се върна в настоящето.

— Дядо ти обясни ли ти какво е имал предвид.

— Само това успях да измъкна от него, но предполагам, че става въпрос за някое от нетърпимите различия. По някое време баба ми е разбрала за връзката им. Предполагам, затова живеят отделно от толкова години и защо тя мрази Мери.

Сервитьорката се върна да им вземе поръчката, стиснала в ръка химикалка, и изви очаквателно вежди към Рейчъл, която все още седеше, без да промълви и дума, с празен поглед.

— Специалитета — поръча Мат и за двамата и след като тя се отдалечи, покри ръката на Рейчъл със своята. — Знам, че си изненадана, Рейчъл, но Мери се е омъжила за добър човек. Никой нямаше да я обича повече, дори и дядо.

— Винаги ми се е струвала толкова щастлива с Оли — отвърна бавно тя.

— Беше доволна. Има разлика. С майка ти оправихте ли си отношенията?

Въпросът я стресна.

— Не, никога няма да ги оправим. — След това я обзе приятно чувство. — Значи още помниш какво ти доверих в беседката?

— Почти всяка дума, гарнирана със сълзи, а сега мога само да кажа, че много съжалявам, че нищо не се е променило. Да видим, дали помня правилно. Обръщаш гръб на желанията на майка си и на надеждите й, баща ти да наследи леля Мери, и се записваш в университета, откъдето излизаш с диплома по… агрономство, нали беше агрономство? След това научаваш всичко за памуковия бизнес от леля Мери.

— Точно така — потвърди тя, поласкана, че се е интересувал какво е правила през годините. — Когато ножът опря до кокала, не можах да се откажа от онова, което ми е било писано.

— Съжаляваш ли за нещо?

— Да, разбира се, но щях да съжалявам много повече, ако не бях следвала този път.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Той поклати глава, изпълнен с възхищение.

— Имаш късмет, че си толкова сигурна в решенията си.

— Само за това. Защо се усмихваш?

Той посегна към чашата с кафе.

— Сетих се за един лаф в семейството. Наскоро някой каза нещо за ябълките.

Докато беше в погребалния дом, усещаше присъствието на Мат като попътен вятър в гърба. Дойде трудният момент, когато за пръв път щеше да види пралеля си в смъртта. Тя лежеше завита с чаршаф, лицето й приличаше на студена маска, но старата красота беше съхранена, а трапчинката на семейство Толивър изпъкваше на безкръвната плът.

— Все още не сте… не сте й правили нищо, нали? — обърна се Мат към погребалния агент, прегърнал Рейчъл през кръста.

— Чакахме роклята — отвърна служителят.

По-късно, докато траеха срещите с уредника на погребението, цветарите и свещеника, спокойното държане на Мат и тихият му глас й помогнаха да премине по-лесно сътресенията около избирането на ковчег, цветя и реда, по който да протече службата. Когато приключиха, той попита:

— Сега накъде? — Бяха седнали в джипа му на паркинга пред Първа методистка църква. Той беше прехвърлил ръка на облегалката на седалката й и тя усети почти непреодолимо желание да докосне косата му. — Сигурно си ужасно уморена. Да те върна ли у вас?

Тя долови нежеланието му да се разделят, скрито зад загрижеността.

— Колко стана часът?

Той погледна ръчния си часовник.

— Четири.

— Още е рано — отвърна тя.

— Къде другаде да те закарам?

— Би ли ме закарал до „Съмърсет“?