Лийла Мийчам
Пепел от рози (52)

52.

На другата година, както се бяха разбрали, Рейчъл, родителите й и Джими заминаха през август за Колорадо, където летуваха във ферма високо в Скалистите планини. Температурата беше приятна в сравнение с обичайните за този месец четирийсет и три градуса в Кърмит, а пък и беше толкова зашеметяващо красиво, че опитите да опише пейзажа на картичка се оказаха безсмислени. Затова пък Рейчъл вдигаше поглед към снежните планини, усещаше хладният ветрец откъм езерото как гали лицето й и си мислеше, че памукът в „Съмърсет“ е готов за прибиране и по кожата й избиваше пот. Беше на петнайсет.

— Липсва ти, нали? — попита тихо баща й.

— Да, много — въздъхна тя.

Върна се в училище завладяна от непозната празнота, сякаш й липсваше нещо жизненоважно, което да й помогне да издържи учебната година.

— Не можем да й го причиняваме повече, Алис — чу тя баща си, когато пускаше чешмата под прозореца на кухнята. — Все едно… сякаш светлината у нея е угаснала.

— Ще поговоря с Рейчъл — обеща майка й.

Алис избра следващата четвъртък вечер, когато Уилям работеше до късно в магазина, а Джими беше у свой приятел малко по-надолу по улицата. Тя дръпна влажната кърпа от ръцете на дъщеря си и я побутна към един стол.

— Седни, Рейчъл. Искам да поговоря с теб.

Рейчъл се напрегна, когато чу сериозния глас на майка си и се подчини.

— Добре.

Майка й стисна ръцете й, все още топли от миенето на чиниите. Вгледа се дълбоко в очите й.

— Рейчъл, ще те помоля за нещо, което ще разбие и твоето, както и моето сърце.

Тя инстинктивно се опита да отдръпне ръце, но майка й не ги пусна.

— Нали ни обичаш? — попита Алис. — Особено баща си.

— Особено всички ви — поправи я Рейчъл.

— Каквото и да решиш, искам да ми обещаеш разговорът ни да остане в тайна. Не искам баща ти да разбира за какво сме говорили тази вечер. Обещаваш ли?

За момент й се стори, че пред очите й се завихриха безброй звездици, като онези, когато си удареше главата.

— Да, мамо — отвърна тя с изтъняло гласче.

Майка й се поколеба и Рейчъл забеляза изражението, което винаги издаваше борба със съвестта й.

— Миличка — започна тя и потри ръката на Рейчъл, — сигурна съм, знаеш, че заради сегашните ти отношения с леля Мери, тя е решила да те направи наследница след смъртта на сина си.

— Наследница ли?

— Човек, който да поеме всичко, което тя има, да продължи традицията на семейство Толивър. — Алис присви едното си око, сякаш не беше сигурна дали Рейчъл наистина не разбира значението на думата, или се прави на глупава.

Рейчъл примигна бързо. Тя да стане наследница на леля Мери? Вече беше решила да запише агрономство в Тексаския селскостопански технически университет, с надеждата леля Мери да й даде работа, след като завърши, но чак да заеме мястото й, след като умре? Да наследи „Съмърсет“?

Алис се приведе по-близо.

— Очевидно е като кравешко лайно насред поляната точно преди градинско парти, че тя иска ти да поемеш щафетата, Рейчъл. Защо мислиш, че продължава да купува земя?

Рейчъл отговори бързо:

— Защото земята в „Съмърсет“ е изтощена. След като прибере тази реколта, тя ще остави земята да си почине за една година, а след това ще засее царевица и соя.

Говореше с гордост. За пръв път, откакто плантацията съществуваше, там щеше да расте друга култура, различна от все по-нерентабилния памук. Леля Мери разширяваше дейността и можеше да благодари на Рейчъл. По време на летните й посещения пралеля й слушаше с огромен интерес, когато тя описваше нуждите на зеленчуковата си градина, и миналата година леля Мери се обърна към управителя си:

— Праплеменницата ми ме вдъхнови да променя същността на „Съмърсет“, геройство, което никой досега не е успявал да извърши. Земята е изтощена от памука. Крайно време е да приема този факт.

Само че леля Мери си оставаше памуков плантатор и купи няколко хиляди акра земя близо до Лъбок и Финикс, Аризона, където да насади памук, и нарече холдинга си „Толивър фармс“. Покупката разстрои Алис, която заяви, че лелята „опразва касичката и няма да остане пусната пара“.

Алис погледна Рейчъл и заговори строго:

— Това не е причината. Ако не се беше появила, тя щеше да използва колкото може от така наречената си плантация, независимо дали е скапана, или не. Но не, сега вече има причина да купува още земя и машини и пилее онова, което се полага на баща ти след смъртта й. Ще стане същата като фермерите наоколо — богата на земя, но безпарична. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Рейчъл кимна. Сега вече разбираше причината за скандалите между родителите си през годините. Майка й е очаквала леля й Мери да остави плантацията на баща й, който да я продаде. Започна да й се повдига. Уплашена да не би гневът на майка й да се разрази, тя произнесе срамежливо:

— И какво, ако остави всичко на мен? Толкова ли зле ще бъде? Ще споделя онова, което земята произведе с теб, татко и Джими…

— Баща ти никога не би позволил дъщеря му да издържа семейството — прекъсна я остро Алис.

— Защо не? Други деца помагат на родителите си.

— Защото баща ти не желае нещо, което произвежда земята на семейство Толивър, затова. Няма да приеме и цент.

Рейчъл остана поразена.

— Но защо?

Алис пусна ръцете й и се облегна назад. Забарабани с пръсти по масата в опит да реши дали може да й се довери. Най-сетне проговори.

— Когато баща ти е бил на седемнайсет, избягал от леля Мери и чичо Оли, затова.

Рейчъл не можеше да повярва. Че защо му е на баща й да избяга от най-прекрасните хора на света?

— Не ми вярваш, нали? — Алис забеляза недоумението й. — Точно така е станало, миличка, и ще ти разкажа защо. Пралеля ти се опитала да го направи плантатор — Толивър като нея, — но баща ти нямал подобно призвание. Мразел фермерската работа. Мразел и „Съмърсет“. Мразел всичко, което се очаквало от него, затова избягал към петролните платформи в Западен Тексас. Така се озовал в Кърмит.

Рейчъл я слушаше със зяпнала уста. Все си мислеше, че след като се е оженил за майка й, той е останал в Кърмит, защото това бил нейният роден град.

— Баща ти може и да е беден, но е горд човек — втренчи се в дъщеря си Алис. — Затова не позволи на леля си да ни помогне. Не мога да отрека, че тя предложи. Ще се отнесе по същия начин и към твоите подаяния. Сега ще ти разкажа още семейни тайни, леля ти Мери със сигурност ги е пропуснала от историята на семейство Толивър, с която ти тъпче главата.

Рязко, сякаш имаше нужда да се подкрепи, Алис стана да си долее чай от каната на плота. Посегна към кубчетата лед от подноса и ги пусна шумно в чашата, сложи си захар и я разбърка с ожесточение. Рейчъл я гледаше, тръпнеща от очакване. Леле боже, какво ли щеше да й каже?

Майка й седна, без дори да опита чая, и продължи:

— Много отдавна, когато те заведохме в Хаубъткър за пръв път, за да се запознаеш с пралеля си, тя обеща на баща ти, че когато умре, имотите й ще бъдат продадени и парите от продажбата ще бъдат оставени на него. Завещанието й било изготвено, така каза. Ти беше съвсем малка. Нареди му да те отведе вкъщи и да забрави за „Съмърсет“, че земята била прокълната…

— Прокълната ли? — Рейчъл усети, че изстива като кубчетата лед в чашата на майка си.

— Проклятие, Рейчъл. Така и не обясни на баща ти думите си, но му каза, че се радвала, дето и ти, и бъдещите ти деца щели да сте свободни от проклятието. Кълна се в гроба на татко, че точно така се изрази.

На Рейчъл й се прииска да запуши ушите си с ръце. Не можеше да слуша как майка й говори за смъртта на леля Мери или за проклятие, което тегне над „Съмърсет“.

— Казвам ти — продължи Алис, — защото оттогава разчитам да спази даденото от нея обещание. То беше като дъга в небето.

Рейчъл се почувства объркана.

— Но аз не разбирам. Каква е разликата между това да наследиш сумата от продажбата и… и да живееш от плодовете на същата тази земя?

Алис се стресна, очевидно не бе очаквала подобен въпрос. Посегна към чашата си и отпи шумно няколко глътки.

— За да ти обясня разликата, ще трябва да извадя наяве още семейни тайни — започна тя. — Когато бащата на леля ти Мери починал, той завещал всичко на дъщеря си, за сина му Майлс, твоя дядо, останала една плюнка. Затова той заминал да живее във Франция. В резултат от несправедливото отношение на прадядо ти, той и съответно потомството му били обезнаследени и никога нямало да притежават половината от имота, който за леля ти Мери е като зеницата на окото й. Може би баща ти никога нямало да избяга, ако баща му беше получил в наследство някаква част от „Съмърсет“. Щял е да има причина да остане, защото е щял да има права над земята. Сега вече разбираш ли защо не дължим нищичко на „Съмърсет“ и на безценното наследство на семейство Толивър?

Рейчъл слушаше потресена. Друга история, много подобна на тази, която току-що чу, изникна от семейната история. Беше свързана с обидата, която майка й така и не превъзмогна никога. Баща й, собственик на автосервиз, завещал бизнеса си на брата на Алис. За нея не бе останало нищо. Алис си въобразяваше, че брат й ще продаде автосервиза и ще раздели сумата с нея. С неговия дял той можеше да си отвори друг сервиз. Беше отказал. Рейчъл се питаше доколко чувството на майка й, че е ощетена, се отразяваше на онова, което бе преживял баща й.

— Да — отвърна кротко тя.

— И така, Рейчъл, разликата е, че баща ти ще приеме парите от продажбата на имотите на леля Мери като компенсация. За него би било подаяние да приема печалбата от плантацията, от която е избягал. Сега разбираш ли?

Рейчъл кимна и й се стори, че кръвта й ще шурне през слепоочията. Сега вече разбираше накъде бие майка й. Горещи сълзи опариха очите й.

— Какво искаш от мен, мамо?

Алис отново се приведе напред и погледна дъщеря си в очите.

— Искам да се махнеш от пътя на баща си и да го оставиш да наследи имотите на леля Мери. Искам да се откажеш от това… противно намерение да станеш фермер. И без това то е нещо временно, миличка. Ще ти се прииска да се занимаваш с поне десет други неща, докато завършиш гимназия, а междувременно ще спреш да захранваш фантазиите на леля Мери, че си следващата Мери Толивър.

— Аз съм следващата Мери Толивър…

Удар по масата я стресна и тя замълча.

— Ти не си тя! Избий си го от главата, чу ли? Може и да приличаш на нея, да се държиш като нея, да искаш да си като нея, но ти си ти, моя дъщеря и на баща си, но и на всемогъщото семейство Толивър. Ти имаш ли представа какво изпитвам, когато забелязвам, че двамата с баща ти сте убедени, дори горди, че в теб няма и капка от моята кръв.

— О, мамо, не сме искали да се почувстваш по този начин.

— Да, но се чувствам точно така, Рейчъл. Как иначе? А след това, сякаш за да посипеш раната със сол, протягаш ръка към онова, което се полага на баща ти, човек, който се скъсва от работа години наред, без да щади здравата си ръка, чийто единствен шанс да избяга от Зак Мичъл и да преживее достойно старините си са парите от продажбата на имотите на леля му.

Това бе начинът да събуди съчувствието й — като споменеше, че не щади здравата си ръка. Другата бе осакатена при нещастен случай, преди тя да се роди.

— Мога да продам някой парцел — прошепна тя — и да дам парите на татко.

— Той няма да ги приеме. Вече не ти ли стана ясно? „Съмърсет“ трябва да премине в негово владение, както обеща леля ти Мери.

Рейчъл притисна с ръце пулсиращите си слепоочия.

— Кога и как искаш… да се махна от пътя?

Алис се приближи.

— Отдръпни се още сега, преди тя да напише ново завещание. Като го направиш, ще пресечеш надеждите на леля Мери. Кажи й, че вече не се интересуваш от фермерство и няма да учиш агрономство.

— Искаш да… — Казаното от майка й беше повече от ясно. — Ще прекъснеш летните ми гостувания в Хаубъткър ли? Ще ме откъснеш от леля Мери и чичо Оли? Никога повече няма да видя Саси, господин Пърси, Еймос… и Мат, така ли? Но те са част от семейството ми!

Последва нов удар по масата.

— Ние сме семейството ти, Рейчъл — баща ти, Джими и аз. Това е домът ти, не Хаубъткър. Ние сме хората, за които би трябвало да мислиш преди леля си Мери.

Рейчъл сведе глава. Не й достигаше въздух. Заби нокти в дланите си.

— Знам, че това е жертва — рече майка й и приглади косата около лицето й, както винаги, след като й се беше карала, — но никога няма да съжаляваш; че си я направила, не и след като видиш как баща ти поне веднъж се наслаждава на нещо в живота си. Няма да съжаляваш, че си постъпила правилно.

Тя вдигна глава.

— Това означава ли, че трябва да се откажа и от градината си?

Алис я погледна жално.

— Налага се, миличка. Само така ще убедиш баща си, че си се отказала от намерението да станеш фермер. В противен случай той няма да повярва. Ще настоява да те заведе в Хаубъткър.

Сърцето й се качи в гърлото. Да се откаже от градината? Да махне телената мрежа и да остави зайците и останалите пустинни твари да я съсипят? Да остави буренаците и троскота да поникнат отново на земята, която тя беше подхранвала, изравнявала, а след това беше оформяла в спретнати лехи. Нима трябваше да съсипе мястото, което се превръщаше в нейно убежище след края на учебните часове? Но най-лошото беше, че трябваше да излъже леля Мери, за да я накара да повярва, че вече не дава пет пари нито за нея, нито за чичо Оли… че не се интересува от „Съмърсет“, от Хаубъткър, нито от корените си като потомка на семейство Толивър.

Майка й стисна ръката й и започна да я гали със съчувствие. Рейчъл наблюдаваше безжизнено ритмичното движение и забеляза колко изхабени от работа са ръцете й. За пръв път осъзна, че същите тези ръце хранят семейството и се грижат за здравето на всички вкъщи, следят дрехите им да са изпрани и изгладени, а малката им къщичка безупречно чиста; правеха необходимото бедността им да не се забелязва чак толкова, при това го постигаше, без да разчита на модерните уреди, които улесняваха работата. Рядко й се случваше да държи в ръце нещо ново за себе си. Всичко, което се купуваше извън силно ограничения им бюджет, отиваше за съпруга и децата й.

— Не те моля заради себе си, миличка — продължи Алис. — Моля те заради баща ти.

— Знам, мамо. — Рейчъл притисна грубата ръка на майка си до бузата. Беше едва началото на септември… предстоеше й да издържи цяла една учебна година, а след нея още една и после още една, докато дойдеше дипломирането и нямаше да има причина да брои дните до лятото… нито пък причина да се чувства жива.

Стана, докато все още имаше дъх в дробовете, и се насили да се усмихне на обнадежденото лице на майка си.

— Довечера ще напиша писмо на леля Мери и чичо Оли и ще им кажа, че съм си променила намерението да ставам фермер и повече няма да ходя в Хаубъткър.