Лийла Мийчам
Пепел от рози (15)

15.

Мери остана в хола дълго след като Майлс излезе. Господ да й е на помощ. Беше уморена до смърт, а тъгата я притискаше. Запита се какво ли би казал баща й, ако можеше да види семейството си в този момент, разделено, всеки обърнал гръб на другите, без надежда да се съберат… и то, защото съпругата и синът му не разбираха колко е важно „Съмърсет“ да бъде запазен.

Майлс не каза нищичко за нараняването на Оли. Мери трябваше да признае, че не попита за подробности, защото се страхуваше от това, което ще чуе. Не искаше да знае… причината и реши да не се вижда с Пърси насаме тази вечер. В момента единственото й желание беше да се отпусне в ръцете му и да го накара да й докаже, че най-сетне се е завърнал. Но Майлс беше прав. Гордостта на Пърси никога нямаше да му позволи да се ожени за момиче, което служеше на двама господари. Нямаше да разбере какво е мнението му, докато не поговореха. Само че разговорът нямаше да се състои тази вечер. Чувстваше се твърде уморена, твърде самотна, знаеше, че ще се поддаде на нуждата си да е с него, затова не смееше да рискува да се изправи пред Пърси. Можеше да се съгласи на всичко. Щеше да изчака, докато дойде време за тържеството у семейство Уоруик, и тогава щеше да изпрати известие, че Майлс не се чувства достатъчно добре, за да празнува, и всички ще си легнат рано. Луси щеше да е на седмото небе, че тя няма да присъства. Дори не искаше да мисли за реакцията на Пърси.

По-късно вечерта, докато лежеше будна в стаята си, тя чуваше приглушените звуци от веселбата на градския площад — музиката от оркестъра, ехтенето на тръби, празничната заря. Малко след това тя слезе в хола, за да чуе ръмженето на колите, когато се връщаха. Щяха да са три, ако Пърси шофираше „Пиърс-Ароу“-то, което баща му беше изкарал. В единайсет чу първо един автомобил, след него още един да приближава по „Хюстън Авеню“. Надникна през тънките пердета и зърна кадилака на Ейбъл, а минута по-късно и пакарда. Когато улицата утихна отново, трети автомобил зави по алеята към къщата им и спря пред верандата. Сърцето й заблъска.

Застана до предния прозорец в тъмната стая, заслуша се и се заоглежда. Звукът от затварянето на автомобилна врата беше зареден със сексуален подтекст, тих, но категоричен, който нашепваше, че това е мъж, решителен, но не и забързан. Чу едва доловимото подрънкване на ключове, тихото хрущене на стъпки по окапалите листа и си помисли, че ще умре от нетърпение да види как Пърси излиза от сенките и се показва на светлината на октомврийската луна. Моментът се оказа точно толкова прекрасен и ужасен, колкото се страхуваше. Светлината му придаваше божествен вид. Струеше по русата му коса, обливаше раменете му, подчертаваше изисканата кройка на новия му тъмен костюм, отразяваше се по златните копчета за ръкавели и най-новото изобретение в мъжката мода — ръчен часовник; правените по поръчка обувки също лъщяха… истински принц, отбил се при просякиня.

Беше почти до верандата, когато застина на място.

— Мери? — чу тя вика му и надникна. Видя го как прескача стъпалата. Чу го как скъса бележката й, оставена на вратата, и се отдръпва под лампата на верандата, оставена да свети, за да може да я прочете. Отстъпи крачка назад и погледна възмутено към прозореца, където беше застанала тя, притиснала юмрук към устата си. — Дяволите да те вземат, Мери! Как можа да го направиш? — извика той към спуснатото перде на прозореца, а гласът му беше дрезгав от възмущение и разочарование. — Знаеш колко много искам да те видя, знаеш, че най-голямото ми желание беше да те видя. Каза, че ще говориш с мен! — Той смачка бележката и пристъпи към прозореца, пред който беше застанал. — Мери, излез. Знам, че си вътре, по дяволите! — Подпря се с ръка на черчевето и се приведе напред в очакване на отговор.

Мери не смееше да помръдне и се питаше дали той чува как блъска сърцето й на няколко сантиметра от русата му коса. Тя затвори очи за желаната гледка и притисна юмрука по-силно в опит да устои на напиращото желание да отвори вратата с един замах и да се хвърли в прегръдката му.

— Добре — изръмжа той, когато се изправи, и тя видя решителния блясък в очите му. — Може би тази вечер времето не е подходящо за нас, но утре ще бъде. Ще се видим утре. Очаквай ме.

Мери остана напълно неподвижна, докато фаровете на автомобила му не изчезнаха зад завоя на улицата и едва след това изпусна дълго сдържания дъх. Добре. Утре я очакваше по-добър ден. Тогава нямаше да са чак толкова емоционални, нито пък чак толкова на тръни. Щеше да накара Саси да го покани на кафе следобеда, щеше да се прибере рано от плантацията и да се приведе в приличен вид, да се погрижи за грубите си ръце. Тогава вече щеше да е готова да го види.

Стана рано и беше на полето с останалите наематели в седем сутринта. Обхождаха за последно редовете и събираха неприбраните топки памук, преди да завалят есенните дъждове. Мери изпразваше кошовете в каруцата, която щеше да откара дневния добив, когато един от негрите наематели я докосна по рамото.

— Госпожице Мери, дошъл е един да ви види.

Тя заслони очи с ръка и погледна, накъдето сочеше пръстът му. Сърцето й затрепка.

— Мили боже, не… — Пърси с разкопчано сако крачеше към нея между редовете обран памук. Тя изду бузи. Сега вече надежда нямаше. Беше я заварил в момент, когато изглеждаше най-зле, и то заради „Съмърсет“. Отчаяно смъкна широкополата си шапка и избърса избилата по челото й пот с ръкава, след това направи крачка напред, за да го посрещне.

Той спря и зачака. Типично по мъжки, помисли си тя в раздразнението си. Очакваше Пърси да сложи ръце на кръста и да се намръщи недоволно заради вида й. Той не направи нито едното, нито другото. Мушна небрежно ръце в джобовете и лицето му си остана безизразно, също като черна дъска преди началото на учебните часове.

Как бе възможно през главата му да не минават мислите, характерни за всеки мъж? Тя беше облечена в стара бархетна риза на баща си с навити широки ръкави, омазани панталони, натъпкани в износени работни ботуши. Шапката беше скорошна придобивка, на която се реши, след като забеляза, че кожата й е станала кафява като орех, а момчетата щяха да се върнат скоро. Ръкавиците само й пречеха, докато береше памук, а нейните — протрили се отдавна — бяха захвърлени. Косата й беше вързана с кожена лента, лицето и ръцете до лактите бяха напластени с мръсотия. Сигурно му приличаше на някоя скитница, като онези, които често просеха по задните врати на къщите.

Спря на няколко метра от мястото, на което беше застанал той, облечен в безупречното облекло на бизнесмен, и усети, че работниците бяха спрели, за да ги наблюдават, а любопитните им лица издаваха, че се питат какво търси тук господин Пърси от дърводобивна фирма „Уоруик“. Пърси заговори пръв.

— Поздрав за изтънчената, нежна Мери.

Тя вирна брадичка.

— Не знаех, че иронията е част от словесния ти арсенал.

— Има много неща за мен, които не знаеш. — Присвитите му очи заблестяха гневно. — Защо не ми отвори вратата снощи?

— Струва ми се, че бележката беше достатъчно ясна.

— В нея пишеше, че си си легнала рано, но се криеше зад прозореца на гостната и ме наблюдаваше, нали?

Мери се замисли за момент, след това призна:

— Да.

— Това ли е начинът да се отнасяш към войник, който се връща от война?

— Не е, но двамата с теб, Пърси, знаем какво щеше да се случи, ако бях отворила вратата.

Той направи крачка към нея. По лицето му се беше изписала мъка.

— Дяволите да го вземат, Мери! Толкова ли лошо щеше да бъде? За бога, и двамата сме възрастни хора.

Мери се огледа и усети как сърцето й тръпне, а коленете й омекват. Работниците отново се бяха заели със задълженията си, но ги стрелкаха с любопитни погледи през рамо. Тя се запита дали гласовете им се носят в октомврийския въздух.

— Да продължим разговора някъде другаде — предложи тя и посочи автомобила му, паркиран под едно дърво.

— Добре — съгласи се Пърси и стисна ръката й, сякаш се страхуваше тя да не побегне в обратната посока.

Беше донесъл чаши и специална бутилка, в която течностите се запазваха горещи, нов продукт на американския пазар, наречен термос. Семейство Уоруик винаги се снабдяваха първи с най-модерните изобретения. Той наля кафе, но Мери отказа да пие от горещата чаша в автомобила, тъй като си спомни какво стана последния път, когато се качи. Помогна му да разстеле покривалото на колата на сянка под дървото и двамата седнаха, скрити от огромния багажник. Мери видя, че погледът му падна на загрубелите й ръце.

— Е — започна тя, — виждаш какво е положението при мен. Всеки чифт ръце е необходим, включително и моите, и ще бъде все така, докато не изплатя ипотеката.

— Не е нужно да бъде така.

— Напротив.

— Мери, погледни ме. — Той остави чашата и хвана брадичката й. — Обичаш ли ме?

Сърцето й препусна диво. Тя кимна.

— Да. Да, обичам те.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя не отговори веднага.

— Искам да се омъжа за теб — отвърна най-сетне тя, а погледът й беше напрегнат не по-малко от неговия. — Трябва обаче да ти задам един въпрос. Ще приемеш ли и мен, и „Съмърсет“?

Очите му не трепнаха.

— Така, както се чувствам в момента, да. Мери, през всичкото време, докато ме нямаше, мислех единствено за теб. Сега те желая повече от всякога. Не мога да си представя живота без теб. Така че отговорът в момента е „да“. Готов съм да приема всичко, стига да се съгласиш да се омъжиш за мен.

Той й беше дал отговора, за който се беше молила, но я обзе тъга, от която й се доплака. Той беше пет години по-голям от нея, с по-добро образование, по-опитен, познаваше по-добре човешкия характер, докато тя, макар и неопитна, виждаше какво бъдеще ги чака, ако се оженят. През двете години, в които той отсъстваше, тя също не беше спряла да мисли за него и съвместния им живот, а тази нощ, преди зазоряване, беше стигнала до определено заключение.

— Пърси — започна тя, премести ръката му от брадичката си и я притисна до сърцето си, — говориш така, както се чувстваш в момента. Какво ще стане, след като чувствата ни охладнеят? Какво ще стане тогава? — Тя притисна пръсти към устните му, за да му попречи да отговори веднага. — Ще ти кажа какво ще стане. Ще ти бъде неприятно, че разделям любовта си към теб с една плантация. Ще започнеш да ревнуваш от „Съмърсет“, ще ме намразиш, задето позволявам работата да ме откъсва от теб и децата, от дома ни, от обществените ни задължения, от живота, който си си представял, че ще водиш със съпругата си. Ще ненавиждаш „Съмърсет“, а след това ще намразиш и мен. Кажи ми, че няма да стане така.

Гласът й беше категоричен, но тих, в него звучеше същата тъга, която тя изпитваше. Младата жена зачака реакцията му и се запита за хиляден път как ще го остави да си отиде. Беше в интерес и на двамата да не го задържа. Пърси я наблюдаваше внимателно както винаги и тя се надяваше да види в мръсното й лице и мазолести ръце бъдещето на „Съмърсет“, трепетното очакване на реколтата, за да не потънат в дългове, причината за постоянната й умора, бездънен източник на тревоги. Тя вярваше, че „Съмърсет“ един ден ще се превърне в проспериращо имение, тя щеше да е добре поддържана жена, облечена изискано, както подобава на плантаторка, но двете години, в които се беше разправяла с мързеливите наематели, с вредителите и капризите на природата, с непредсказуемите пазари на памук я бяха научили да гледа по-реалистично и да не разчита на розово бъдеще. Независимо от всичко тя щеше да си остане плантаторка, плантаторка в имението на семейство Толивър, и независимо какво й готвеше бъдещето, изминалите две години я бяха научили, че ще съумее да се справи.

Най-сетне Пърси заговори:

— А сега искаш ли аз да ти обрисувам картината на съвместния ни живот, както аз я виждам?

Тя пусна ръката му.

— Щом искаш — отвърна примирено тя като човек, принуден да слуша приказка за неосъществима фантазия.

Той прибра кичур коса зад ухото й.

— Наречи го, ако искаш мъжко самодоволство или арогантност или пък го отдай на силата на любовта, но съм убеден, че сама ще пожелаеш да се откажеш от „Съмърсет“. Сигурен съм, че ще мога да накарам жената до мен да се откаже от фермерството и ти няма да имаш желание да отдаваш времето и енергията си на борби с наематели, с вредители и времето. Когато вкусиш онова, което предлагам аз, сама ще пожелаеш да бъдеш с мен, ще създадеш дом за мен и децата ни. Ще пожелаеш да бъдеш там, да изглеждаш свежа и красива, когато се прибирам вечер. Ще предпочетеш да прекарваш неделните утрини в леглото, за да се любим, вместо да ставаш, за да се надвесиш над счетоводните книги. Кръвта на семейство Толивър няма да бъде толкова важна за теб, когато се смеси с моята в децата ни. А с течение на времето…

Бавно и нежно, преди Мери да усети какво става, той я привлече до себе си и я целуна по начин, който тя никога нямаше да забрави.

— А с течение на времето — повтори той и се отдръпна с усмивка и блеснали очи — ще се питаш как си могла да мислиш, че непосилната работа в плантацията е можела да замести съпруга и децата, които те обожават.

Мери го гледаше с нетрепващ поглед, чувстваше устните си подпухнали и сочни като зрял плод. Той мечтаеше! Той й разказваше вълшебна приказка! Да прогони фермера от жената? Та те бяха едно и също!

Напълно отчаяна, тя отметна кичура, който отново се беше измъкнал, и потисна плътското желание.

— Пърси, как е възможно през всичките тези години да не разбереш какво представлявам?

— Разбрал съм — отвърна той, готов да я целуне отново. — Просто ти не забелязваш, че виждам съвършено ясно. Имам намерение да ти покажа, Мери. — Очите му станаха сериозни. — Дължиш го на себе си. И двамата го дължим на себе си.

Дължим го на себе си. При тези думи Мери се замисли за Оли и важния въпрос, който я беше измъчвал цяла нощ… за който се страхуваше, че няма да й стигнат сили да зададе. Сега обаче трябваше да попита.

— И на Оли. Кажи ми колко дължим на Оли?

Той смръщи чело.

— Оли ли? Аз знам какво му дължа, но ние?

Мери огледа лицето му, за да се увери, че знае за какво го пита тя, но той бе искрено учуден. Тя отпусна пръсти на ръкава му.

— Разкажи ми за онзи ден.

Той се отдръпна от нея и след като преглътна с усилие глътка кафе, насочи поглед към полята и едва тогава отговори.

— Гарнизонът ни изпровождаше колони капитулирали войници от Франция в Германия. Повечето бяха шваби, доволни, че войната е приключила и искаха да продължат живота си, но имаше неколцина, които продължаваха да се сражават за родината си. Тъкмо те бяха под наблюдение. Бяха се спотаили отстрани на пътя и се опитаха да ни избият, когато забелязаха, че сме се отделили от колоната. Един от тях метна гранатата. — Пърси плисна остатъка от кафето на тревата и се намръщи, сякаш в устата му беше останал горчив вкус. — Падна зад мен, но аз не я видях. Някой изкрещя, но докато реагирам, щеше да стане прекалено късно. Оли ме изблъска от пътя и се хвърли върху нея. — Обърна се към Мери, с потъмняло при спомена лице. „Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си.“^[1]

„Той не знае“, помисли си тя и облекчението й се смеси с ужас. Беше слушала особено внимателно, за да долови намек, че той знае за обещанието, което й беше дал Оли, но така и не забеляза. Обещанието на Оли щеше да си остане тяхна тайна. Според Пърси, Оли беше действал, воден от обич към приятеля си, чийто живот беше поставил над своя. Може и да беше истина, може би тя не беше длъжна да се омъжи за мъжа, върнал се у дома благодарение на жертвата на друг. Независимо от това я заля вълна от благодарност.

— Много съм му задължена — заяви тя.

— Наистина ли?

— Знаеш, че е така, Пърси.

Преплетоха погледи за дълго, докато най-сетне очите му се озариха от нова светлина.

— Знаеш ли какво ми се иска да направя още сега?

— Трябва ли да позная?

— Искам да те заведа в хижата, да те пъхна под душа и да те насапунисам цялата. След това…

— Замълчи, Пърси… — замаяна от прилива на желание, Мери притисна устните му с ръка, за да не позволи думите му да се понесат над памуковите поля.

Той продължи да говори изпод пръстите й.

— Ще те изсуша и ще те пренеса до леглото, за да те любя под чаршафите цял ден. Какво ще кажеш?

— Невъзможно — отвърна задъхано тя и бързо се изправи. — Трябва да се връщам на работа.

— Я чакай — спря я Пърси и стисна ботуша й. — Не сме си довършили разговора, който започнахме, преди да почнеш да ме разпитваш за Оли. Още не си чула предложението ми.

— Мисля, че го каза — отвърна тя.

— Имам по-сериозно предложение.

— Мисля, че и него чух.

— Не и това — надигна се той. — Първо обаче имам въпрос.

Тя погледна към работниците, които продължаваха да се извръщат любопитно към тях.

— Казвай бързо, преди да дадем повод за клюки.

Той избърса капка засъхнала кал от бузата й.

— Плантацията може и да се провали, любов моя, така че мислила ли си какво ще правиш тогава?

Сякаш облак закри слънцето. Той не питаше за финансовия й крах, а за това как ще се почувства, ако изгуби и него, и плантацията. Не си беше позволила да се замисля над този въпрос. Реши да се измъкне.

— Струва ми се, че ще бъдеш най-доволен, ако изгубя „Съмърсет“.

Усмивката му стана студена.

— С други думи, дали ще се радвам да те спечеля поради отпадане на единия конкурент? Това никак не ме устройва, циганче. Готов съм на компромис за първото място, но няма да се задоволя с второ. Не искам да бъдеш с мен по необходимост, а защото ти го искаш, защото имаш нужда от мен толкова, колкото и от „Съмърсет“. Така че да се върна на въпроса какво дължим на себе си…

— Какво предлагаш? — попита тя и преглътна бързо.

— Предлагам да си дадем възможност да разберем кой е прав — ти или аз. Предлагам да си дадем шанс и да проверим можем ли да живеем един без друг.

— И как ще го направим?

— Не както си мислиш, освен ако нещо не се случи. Ще го направим, като прекарваме време заедно. Ще разговаряме, ще се храним заедно, ще излизаме на разходки…

„Откъде да намеря време“, мислеше си тя, обзета от ужас.

Той се приближи до нея, а погледът му блестеше насмешливо.

— И в единия, и в другия случай ти печелиш, циганче — обясни той. — Аз съм този, който може да изгуби.

Тя усети как кръвта пулсира в слабините й, гореща, жива. Щеше ли да посмее да приеме предложението му, да рискува да се остави на магнетизма му, на собствените си предателски желания? Дали пък това не беше възможността да му докаже, че грешат един за друг и да разрешат този въпрос веднъж и завинаги?

— Ще се съглася, ако проявиш разбиране, че няма да съм на разположение винаги, когато пожелаеш, и ако ми обещаеш да не ме притискаш и да не се възползваш от… неопитността ми. Ако го направиш, ще побягна като подплашен заек.

— Ще бъда изпълнен с разбиране и търпение. Дори няма да усетиш как мятам мрежата.

„Тъкмо от това се страхувам“, помисли си тя колкото очарована, толкова и уплашена.

— И още нещо… искам да ми обещаеш още нещо.

— Казвай.

— Може ли повече да не ми казваш „циганче“?

Той се разсмя с дълбок, завладяващ смях, който тя се беше молила нощи наред да чуе отново.

— Обещавам. Сега вече разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна тя, цялата тръпнеща. — Трябва да се връщам на работа.

Знаеше, че очите му следят всяко нейно движение, докато се отдалечаваше през полето. Нямаше намерение да го вини, ако се разколебаеше. Как бе възможно да я желае, докато е облечена в широките панталони и бархетна риза, с провиснала между плешките коса също като на някоя индианка? Не се беше отдалечила много, когато се присети за нещо. Завъртя се към него.

— Между другото, какво ще стане с Луси?

— Луси ли? — намръщи се той, сякаш му беше трудно да си спомни. — А, да, Луси — отвърна той. — Снощи й казах, че има друга.

Мери се закова на място.

— Каза ли и за кого става въпрос?

— Не. Спестих й го. А и тя не искаше да знае. Казах й, че става въпрос за жена, която съм обичал през целия си живот, за която смятам да се оженя. Тя си тръгна рано днес сутринта. Повече няма да идва.