Лийла Мийчам
Пепел от рози (32)

32.

— Дядо? — Мат почука леко на вратата на дядо си и заговори тихо, да не би да го стресне, ако е заспал на стола.

— Влез, синко, буден съм.

Мат влезе и откри дядо си приведен напред в креслото, сякаш току-що беше поспал. Изглеждаше спокоен, но зачервените му очи и подпухналите кръгове под очите издаваха, че загубата му е огромна, че не става въпрос за най-обикновена дългогодишна съседка и приятелка. Сърцето на Мат трепна както винаги, когато осъзнаваше, че дядо му наближава края на дните си. Привлече един стол.

— Рейчъл току-що се обади на Еймос. Казах на Савана да му сложи вечеря. Не е хапвал нищо.

— Затова пък е пийнал „Джони Уокър“, съдейки по миризмата — отвърна Пърси. — Не е в стила на Еймос.

— Може да е обърнал някоя и друга чашка, след като си се обадил. И той като мен се е виждал с Мери няколко часа, преди тя да почине. Личи му, че скърби.

— За него загубата ще бъде огромна. Бяха страхотни приятели. Еймос се влюби в нея, когато пристигна в Хаубъткър. По онова време беше млад мъж. Дори Мери да е забелязала, тя не каза и дума. Господи, имаше ли мъж, който да не е влюбен в Мери?

Мат не се сдържа и попита:

— Включително и ти ли?

Пърси изви вежди, тъмни изразителни дъги над сиви очи, които в добрите дни бяха забележително ясни и будни.

— Това пък откъде дойде?

Мат подръпна ухото си и дядо му веднага разбра, че младият мъж съжалява, че е попитал, но ако това щеше да му донесе облекчение, какво значение имаше, че Мери се е изпуснала и е издала тайна от миналото.

— Вече ти казах, че се натъкнах на Мери. Беше застанала край стария бряст до статуята на свети Франсис. Не ти казах, че ми се стори объркана и си говореше сама.

— Наистина ли? — В кървясалите очи проблесна светлина. — Какво казваше?

— Ами… — Той се смути под строгия поглед на дядо си. — Помисли, че съм ти. Изглежда, се беше върнала назад във времето и преживяваше някакъв спомен. Когато я повиках, тя се обърна и възкликна…

Мат усети напрежението, обхванало дядо му.

— Говори, синко. Какво?

— Каза: „Пърси, любов моя, трябваше ли да изпиеш всичкия шейк? Онзи ден така ми се пиеше, исках го също както исках и теб.“ Цитирам дума по дума, дядо. Дано не събуждам стари спомени, които е най-добре да си останат погребани.

— Не е това. Нещо друго?

— Има, да. — Мат отново се притесни. — Каза: „Ако не бях такава глупачка…“ Тогава я разтърсих лекичко и й казах кой съм. — Замълча, за да прецени реакцията на Пърси. — Затова те попитах дали и ти навремето не си бил влюбен в нея.

Пърси се разсмя с дрезгав глас.

— Влюбен в нея навремето ли? — Той плъзна поглед към полицата над камината, където бяха подредени семейни снимки. На повечето се виждаше Мат в спортен екип и една като дете, в ръцете на майка си, но в средата беше поставена официалната снимка на баща му в униформа на американските пехотинци, лявата страна на сакото му беше обсипана с медали и отличия. Мат не можеше да прецени дали Пърси оглежда снимките, или размазания акварел — подарък от баща му, — който изпълваше стената над тях. С глас, предразгавял от времето, той се върна към спомените. — Беше юли 1914, на церемонията по откриването на съда, там се е била върнала, когато си я видял. Тя беше на четиринайсет, а аз на деветнайсет. Беше облечена в бяла рокля със зелен колан. Вече бях влюбен в нея и бях решил да се оженим, само че тя още не знаеше.

— Не може да бъде — ахна в почуда Мат. — Тя разбра ли за тази работа?

— Да, знаеше — потвърди Пърси.

— Тогава, какво се случи? Защо не сте се оженили? — Намекът беше ясен. Дядо му щеше да е много по-щастлив, ако се беше оженил за Мери Толивър, отколкото за Луси Джентри.

— „Съмърсет“ се случи — отвърна Пърси и разтри кокалчетата на дясната си ръка. Мат беше забелязал, че това е навик, към който прибягваше винаги, когато беше погълнат от мисли.

— Искаш ли да поговорим? — попита той. — Тази бутилка „Джони Уокър“ ще ни дойде добре.

Пърси поклати глава.

— Няма да помогне, за съжаление. А и не искам да говоря за това. Всичко вече приключи, свърши се… това е.

— Дядо… — Прониза го съчувствие към дядо му, обвързан толкова години с жена, която не обичаше. — Късаш ми сърцето. Баба знаеше ли за вас с Мери?

— О, да, знаеше, но връзката ми с Мери беше, преди да се оженя за баба ти, а след това нямаше никакво „вас с Мери“.

— Продължаваше ли да я обичаш… след като се ожени за баба?

Пърси продължи да потрива ръце.

— Обичал съм я цял живот, от мига, в който се роди.

Мили боже, помисли си Мат. Осемдесет и пет години… Настана мъчително мълчание, а Пърси продължаваше да разтрива ръцете си.

— Оли знаеше ли? — поинтересува се той.

— Винаги е знаел.

Удивеният Мат изпусна дълго сдържания си дъх, натъжен до мозъка на костите си.

— Мери ли е била причината баба да те напусне?

— Тя беше фактор, но баба ти имаше други причини. — Пърси се намести, сякаш не му беше удобно. — И оттогава изтече много вода — поклати глава той.

Ала очевидно дядо му нямаше никакво желание да лови риба в тази вода, каза си Мат, но все още не искаше да го остави на мира, след като беше захапал стръвта.

— Иска ми се един ден да ми разкажеш, дядо. Искам да запълниш празнините в семейната история… докато все още има време.

Пърси го погледна с изненада.

— Така ли мислиш за определени периоди от семейната история — празнини? Разбирам, че проявяваш любопитство към тях, но те са част от миналото и нямат никаква връзка с теб.

— Вие с баба защо не се разведохте?

— И това е част от миналото, което няма никаква връзка с теб. — Той му отправи прословутата си усмивка, с която умело обезоръжаваше врага. — Защо не идеш да видиш как е Еймос. Сигурно е още по-разстроен, след като е трябвало да съобщи на Рейчъл за смъртта на Мери. Най-голямата му утеха е, че тя ще дойде да живее в Хаубъткър. Обожава това момиче.

Мат прие поставената му задача неохотно. Сигурно никога нямаше да научи защо дядо му не е разтрогнал нещастния си брак, след като открай време е знаел, че е роден за дом и семейство, да се отдаде на предаността на съпругата си. Независимо от всичко го обзе странна завист. Какво ли бе да обичаш жена, както той бе обичал… толкова дълго… и никога да не иска друга. В това отношение беше истински щастливец.

— И аз нямам търпение Рейчъл да дойде да живее тук — призна той и се изправи. — Крайно време е да се опознаем по-добре.

Пърси го погледна изпитателно.

— На твое място, Мат, не бих си въобразявал нищо по отношение на нея. Тя е като младата Мери не само на външен вид, а това означава, че няма да се отнесе благосклонно към човек от семейство Уоруик.

Мат погледна дядо си.

— Това май е поредната празнина и ако Рейчъл е все така прелестна, колкото помня, едва ли има мъж, който не би си въобразил разни неща.

Пърси стана сериозен.

— Нека просто кажем, а за Рейчъл наистина можем да го кажем с чиста съвест, че ябълката не е паднала близо до дървото, а под самото дърво, така че никак не искам да повтаряш онова, което съм преживял аз.

Мат го погали по рамото.

— Ако не ми кажеш от какво да се пазя, ще трябва да рискувам, нали така?

Пърси остана заслушан как стъпките на Мат се отдалечават по коридора. Самоуверено пале. Нямаше никаква представа в какво щеше да се оплете, ако историята се окажеше толкова жестока и поискаше бис. Пърси нямаше да се притеснява, ако момчето не приличаше толкова много на него — не устояваше на предизвикателствата, на гонитбата, а когато капанът щракнеше…

Надигна се бавно и излезе на сенчестата тераса на стаята. Следобедът бе горещ както през 1914 година и той помнеше шоколадовия шейк и високомерния отказ на Мери. Помнеше всичко за Мери — вкуса й, всеки допир, мириса… дори сега.

Придърпа шезлонга под сянката на покрива и се изтегна. Единственият начин да подготви Мат за Рейчъл беше да запълни въпросните празноти, а той никога не би го направил. Ако обаче решеше да разкаже историята си, как бе загърбил щастието, откъде можеше да започне? Сигурно трябваше да се върне към деня, в който изпита най-силната болка в живота си, сутринта, когато се върна от Канада и научи, че Мери се е омъжила за Оли…