Лийла Мийчам
Пепел от рози (20)

20.

В края на първата седмица от януари Мери купи „Феър Ейкърс“. Начумереният Емит Уейт отвори с нежелание кантората си късно в събота следобед, за да оформи сделката, и до пет документите бяха подписани. В друг случай Емит щеше да донесе уиски, за да вдигнат тост за важния момент, но бутилката „Уайлд Търки“ остана на бюрото му.

В понеделник новината се разнесе. Оли и Чарлс Уейт се отбиха да я поздравят, но Пърси така и не се появи. Потърси я репортер от „Газет“ и помоли за интервю. Мери се съгласи единствено защото й беше съученик и полагаше огромни усилия, за да запази колонката си. Искаше да напише материал за ролята на модерната съвременна жена в обществото, политиката и бизнеса от гледна точка на младата господарка на най-голямата плантация в Тексас, обясни той. Мери не се почувства никак модерна, когато видя снимката във вестника — беше сериозна, нямаше и помен от усмивка, облечена в блуза беше с тесен до лактите буфан и висока яка, а дългата й коса вързана отзад с огромна панделка, — която доказваше колко е изостанала от модата.

С покупката на „Феър Ейкърс“, дните на Мери бяха пълни със задължения от ранни зори до късна вечер. Освен че следеше работата, която се вършеше зиме в „Съмърсет“, тя трябваше да опознае и новия имот. Често се качваше във файтона, за да посети изполичарите, да се запознае с децата им и пиеше безброй чаши кафе в запуснатите им бараки, които се надяваше някой ден да подмени с тристайни къщи с отделни кухни, каквито Върнън Толивър беше вдигнал за своите наематели. Тя обикаляше новите си поля, огради, оборудване, складове и къщата, от която Джарвис бързаше да се изнесе, преди да отплава за Европа през февруари.

Безпокойството и умората бяха непрекъснатите й спътници. Лягаше си обзета от тревога, будеше се с нея и сутрин.

Подозренията й към Пърси хвърляха тъмна сянка върху дните й. Все още не бе чула и думичка от него. Не бяха се виждали от Коледа, когато той дойде на гости, за да й пожелае „Весела Коледа“ и да я покани да обядва със семейството му. Тя отказа, като обясни, че трябвало да остане при майка си. Саси се възмути, че за пореден път ще приготвя коледни ястия за хора с жалък апетит като техния и Мери я изпрати да прекара празника с внучката си, а Тоби отпрати при брат му. След това Пърси и Оли заминаха за Далас, за да кумуват на сватбата на свой другар от войната. Патериците на Оли не бяха никаква пречка. Върнаха се за Нова година и Мери научи, че Пърси е завел Изабел Уидърс, дъщерята на банкера, на танци в кънтри клуба.

Макар мислите й да бяха заети с проблемите в плантацията, тя не можа да си намери място от ревност дни наред. Изабел с кожа като порцелан, руса, със сини очи, истинска дрезденска статуетка, беше точно типът, който беше описала пред Луси, за да й обясни какви момичета предпочита Пърси. Спомни си как се беше нацупила Луси. „По дяволите да върви дрезденският порцелан. Той иска жена, за която няма да се страхува, че може да се счупи, която да сграбчи, която да откликва на всеки негов тласък…“

С един замах прогони картината и се насили да се съсредоточи над всекидневните трудности. Пърси имаше пълното право да се среща с други жени. Той беше мъж, имаше нужди, а тя какво очакваше, след като не беше готова да ги задоволи? Но защо му трябваше да избере точно Изабел, тази празноглава глупачка? Сигурна беше, че е останал много обиден, когато е разбрал, че е купила „Феър Ейкърс“. Много добре знаеше как ще се отрази на времето и ангажиментите й и сигурно беше приел действията й като поредното предателство към уговорката, която имаха.

Щеше да разбере как стоят нещата между тях, когато дойдеше на партито й.

Празненството беше повод както за радост, така и за панически страх. Нямаше време за подобни глупости, но това щеше да е тържеството, което да отбележи „завръщането“ на майка й, и тя беше доволна, че събитието е дало стимул на Дарла да се погрижи за вида си.

— Трябва да ям повече, за да позагладя косъм — казваше тя, когато искаше да й сложат втори път. — Трябва да се движа, за да поруменеят бузите ми — обясни тя, когато Мери я завари да замахва с лопатата в градината. Резултатите идваха бавно — Саси често й съобщаваше, че майка й е повърнала закуската си, — но старата й надменност не беше изчезнала.

— Май ми беше по-добре, когато майка ти не ми се пречкаше и не ми лазеше по нервите — изсумтя Саси след един особено изморителен ден.

Мери й се усмихна съчувствено, доволна, ала и малко стресната от начина, по който майка й беше започнала да се разпорежда отново в къщи.

— Стискай зъби, Саси, но да знаеш, че много добре те разбирам. — Независимо от всичко тя се радваше на нежността, с която Дарла се отнасяше към нея, за разлика от едно време и че всяка сутрин намира причина да стане от леглото. Откакто ходиха в града, тя ставаше в тъмни зори, обличаше се и слизаше на долния етаж, за да започне да плете кремавата прежда и да я превръща в нещо, чиято цел си оставаше загадка за всички, които виждаха набъбналата купчина в кошницата до люлеещия се стол.

— Какво ще излезе от тази прежда, госпожице Дарла? — попита Саси.

— Не ти влиза в работата, момиче. Това е изненада за Мери за двайсетия й рожден ден. Тогава ще видиш.

— Знам, че не щеш да ме слушаш, госпожице Мери, но тази работа хич, ама хич не ми харесва — довери й Саси. — Тръпки ме побиват, като я гледам как седи, полюшва се, усмихва се на себе си и бързо-бързо замахва с иглите. Крие тя някаква тайна. Намислила е нещо, помни ми думата.

— Просто е потънала в миналото, Саси, радва се на хубавите моменти, когато е била млада и красива. Остави я на мира. Забеляза ли, че семейните снимки са отново на камината?

И така, заедно със Саси и Тоби се подготвяха за партито. Поканите бяха написани и разпратени, менюто определено, храната закупена, къщата почистена и подредена. Семейство Уоруик, Оли и Ейбъл, някои други съседи, Емит Уейт със семейството му бяха поканени. Мери извади старомодна рокля от червена тафта с риск Ейбъл да извие отчаяно очи към тавана, като видеше премяната й, но за майка си поръча кехлибареножълт кадифен тоалет от магазина му.

— Божичко! Божичко! От какво ли ще трябва да се лишим, за да платим за това чудо! — затюхка се Саси, когато донесоха роклята.

— От месо за следващия месец — отвърна Мери и отнесе позлатената кутия на горния етаж, за да изненада майка си. — Да не забравиш да отмениш доставките, Саси.

Вечерта на партито тя се облече без капка радост в остарялата рокля от червена тафта. Трябваше да сложи корсет, но корсетите вече бяха излезли от мода, заменени от сутиени, а Мери нямаше. Изглеждаше уморена, изпита и унила и бе ясно, че не е в настроение за празненство. Добре поне, че ръцете й бяха в приличен вид. Беше започнала да носи ръкавици по време на работа, но не и онези, които й подари Пърси за Коледа. Тях ги беше прибрала заедно с бележката, тъй като бяха твърде хубави, за да ги слага на полето. Накрая… когато се огледа, тя си даде сметка, че по никакъв начин не би могла да си съперничи с дрезденската статуетка.

— Веднага да махнеш тази гримаса от лицето си и не гледай така нещастно, дечко — разпореди се Саси, когато влезе в стаята и забеляза колко е унила. — Таз вечер искам да те чуя как се веселиш.

Мери беше сплела косата си на плитки, вдигнати високо на главата, докато Саси подреждаше напитките на долния етаж. Нищо обаче не бе в състояние да я ободри.

— Нямам никакво настроение за веселба. Провери ли как е мама?

— Опитах се, госпожице Мери, но тя ми нареди да се махам. Отказа да ме пусне. Каза, че и сама щяла да се облече, че не искала никой да я вижда, преди да се нагласи.

— Интересно, какво ли ще направи с всички парчета, които изплете?

— Де да знам. Част са от подаръка ти, но май трябва да почакаме, за да разберем какво точно ще излезе.

— Ще дойда да ви го покажа на двамата с Тоби веднага щом го отворя. Сега отивам да проверя дали тя е добре.

Докато минаваше по коридора, Мери мислеше за дългите часове, в които майка й упорито плетеше в хола своя подарък, с който да я помоли за прошка. Една най-обикновена червена роза щеше да свърши същата работа, а тя на свой ред щеше да измисли нещо интересно от каталога със сортови семена, за да я увери, че всичко е простено. Само два пъти досега майка й беше изработила нещо за нея — един шал, който изплете много отдавна за Коледа, и чифт ръкавици. Като беше малка, забеляза, че другите майки бродират роклички и бонета, плетат рокли и шалове, пуловери и шапки за дъщерите си, докато Дарла предпочиташе да бродира възглавници и кърпи. Мери си казваше, че колкото и да не й се ходи на партито, независимо какъв е подаръкът, ще покаже на майка си колко му се радва и ще се почувства доволна, че ужасните дни са минало.

Почука на вратата й.

— Мамо, добре ли си? Имаш ли нужда от помощ, за да се облечеш?

— Не, разбира се! — отвърна през смях Дарла. — Роклята е изключителна, миличка. Много ще ти хареса как ми стои. Тичай сега долу и ме остави да се подготвя за гостите.

Мери се обърна разочаровано, защото й се щеше да е първата, която ще види майка си в новия й блясък, както ставаше преди години, като все още ходеха на гости. „Винаги си оставаш малко момиченце по душа, когато искаш да видиш майка си в официална рокля“, въздъхна тя.

Слизаше по стълбите, когато забеляза русата коса на Пърси през прозорчето над входната врата. Той крачеше сам по пътеката. Паниката, която се опитваше да надигне глава през последните седмици, я заля като приливна вълна и тя хукна задъхано и отвори вратата още преди той да натисне звънеца.

Веднага разбра какво е дошъл да й каже. Очите му бяха като стъклени, беше стиснал здраво челюсти.

— Знам, че съм подранил, Мери, но искам да ти кажа някои неща, преди да пристигнат гостите. Мама и татко ще дойдат по-късно с автомобила. Аз повървях, за да глътна малко въздух.

Усмивката й трепна.

— Сигурно имаш много неща за казване.

— За съжаление е точно така.

— Точно на рождения ми ден ли?

— Няма кога друг път.

— Добре, заповядай. Майка ми още не е слязла.

— Майка ми? — намръщи се той на непривичното обръщение.

— Ами… май свикнах да й казвам „майко“ и понякога… — Тя се изчерви под изпитателния му поглед. — Дай да ти взема палтото.

— Няма нужда. Няма да се застоявам.

Думите му й подействаха като шамар.

— Пърси, не говориш сериозно. Днес имам рожден ден.

— Пет пари не даваш, че имаш рожден ден, освен че те доближава с една година до момента, когато ще влезеш във владение на „Съмърсет“.

— Всичко това е, защото купих „Феър Ейкърс“, нали? — Напрежението в гърдите й растеше и заплашваше да й отнеме дъха. — Приемаш го, сякаш съм подпечатила с кръв всеотдайността и предаността си към „Съмърсет“.

— А не е ли така?

— Пърси… — Мери се опитваше всячески да намери някакво убедително обяснение. — Покупката на „Феър Ейкърс“ не означава, че трябва да избирам между теб и „Съмърсет“. Просто не можех да изпусна такава възможност. Решението ми няма нищо общо с теб. Аз… просто не разполагах с достатъчно време, за да премисля. Тогава дори и през ум не ми мина как покупката ще се отрази на нас… как ти мислиш, че ще ни се отрази.

— Ако беше помислила, щеше ли да постъпиш различно? Щеше ли да купиш имота?

Тя имаше чувството, че е хваната в капан. Как да го накара да разбере, че не е имала друг избор? Гледаше го, без да пророни и дума, а в гърдите й се разгаряше мъка.

— Отговори ми! — прогърмя гласът му.

— Да — измънка тя.

— Така си и мислех. — Ноздрите му се разшириха. — Питах се какво ти е струвало — освен мен. За бога, Мери… — Той плъзна поглед по нея и сърцето й се сви, когато си представи колко зле изглежда в демодираната тафтена рокля, с висока талия и деколте, обточено с дантела, под която напираха гърдите й. Сега на мода бяха широките талии и плоските гърди, на каквито той беше свикнал да се възхищава, като на Изабел Уидърс например.

— Половината от младостта ти мина, а ти не си живяла и ден — Пърси изви презрително устни. — Би трябвало да ходиш на партита и танци, да се обличаш в красиви рокли и да флиртуваш с момчета, а я се погледни. Изтощена си, работиш по осемнайсет часа като общ работник, и то защо? За да живееш в бедност и непрекъснато да се питаш дали ще имаш хапка хляб следващия път, когато седнеш на масата? За да се обличаш в дрехи, на които им е минала модата. За да се облекчаваш в гърне и да четеш на светлината на керосинова лампа ли? Изгуби брат си и майка си, а сега ще изгубиш и мъжа, който те обича, който може да ти даде всичко. И защо е всичко това? Заради една плантация, над която превиваш гръб по цял ден и никога няма да ти се отплати за направените жертви.

— Няма винаги да е така. — Мери протегна ръце към него. — След няколко години…

— Винаги ще бъде така! Кого се опитваш да заблудиш? Всичко стана ясно, когато купи „Феър Ейкърс“. Аз обаче нямам няколко години.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Той се обърна, чертите на красивото му лице се разкривиха. Никога досега не го беше виждала да плаче. Пристъпи към него, ала той вдигна ръка, за да я спре, докато с другата вадеше кърпичка от вътрешния джоб на палтото.

— Казвам ти онова, което ти се опитваше да ми кажеш през всичкото време. Мислех си, че ще успея да те откъсна от „Съмърсет“, но сега разбирам, че е невъзможно. Ти го доказа, като купи „Феър Ейкърс“. Държах се настрани, за да ти дам време да разбереш колко много имаш нужда от мен, колко силно ме желаеш, но ти просто запълни времето си с нова земя, с още работа… както правеше и в дните, когато бяхме разделени. Дори да ме изкормят, ти ще насадиш поредната бразда памук, за да се успокоиш.

Той избърса очи и се обърна към нея.

— Тази работа не е за мен. Оказа се права, Мери. Имам нужда от жена, която да ме обича повече от всичко друго. Не мога да споделям с нея всяко начинание, което я обсебва и я изтощава до смърт и не оставя място за мен и децата ни. Сега вече го знам със сигурност и няма да се примиря с подобно нещо. Ако не можеш да ми дадеш, каквото искам…

Той я погледна с отчаяна надежда, по лицето му се беше изписала безмълвна молба и Мери разбра, че това е моментът, в който трябва да избере окончателно. Ако му позволеше да си отиде, той щеше да си отиде завинаги.

— Мислех, че ме обичаш…

— Обичам те. Тъкмо в това е трагедията. Какво избираш? Мен или „Съмърсет“?

Тя закърши ръце.

— Пърси, не ме карай да избирам…

— Налага се. — Тя го наблюдаваше, без да промълви и дума.

— Ясно… — поклати глава той.

Отвън се хлопнаха врати на автомобили и по алеята към къщата се понесоха гласове. Саси изскочи от кухнята, препасала колосаната бяла престилка, която носеше на погребения.

— Идват — обяви тя. — Господин Пърси… защо сте още с палто?

— Тъкмо си тръгвах — отвърна той. — Поздрави майка си, Мери. И честит рожден ден.

Учудена и намръщена, Саси го наблюдаваше как се врътва и отправя към вратата, а сетне затваря, без да погледне назад.

— Ама той тръгва ли си? Няма ли да се върне?

— Не — прошепна Мери с глас, празен като варел по време на суша. — Господин Пърси няма да се върне.