Лийла Мийчам
Пепел от рози (22)

22.

Тя все още ридаеше неутешимо, притиснала панделките към гърдите си, когато Пърси застана до нея и я прегърна.

— Саси, затвори след мен вратата и върви да повикаш доктор Танър — разпореди се той. — Тоби да не влиза тук и не му казвай нито дума за случилото се.

— Няма, господин Пърси.

— И донеси топло мляко. Госпожица Мери трябва да пийне нещо горещо, за да не изпадне в шок.

— Мамо… мамо…

— Тихо — зашепна нежно Пърси, положи я върху леглото и я зави чак до брадичката.

— Тя ме мразеше, Пърси. Тя… ме мразеше…

Той я погали по челото.

— Тя беше болна, Мери.

— Розовите панделки… Знаеш какво означават…

— Да — отвърна той. — Много жестоко е постъпила.

— Господи, Пърси… О, Господи…

Той подкладе огъня в камината, намери още одеяла и я зави. Когато Саси донесе млякото, той помогна на Мери да вдигне глава от възглавницата и приближи чашата до устните й.

— Опитай се да преглътнеш. Хайде, Мери.

— Доктор Танър ще дойде след няколко минути, господин Пърси. Какво да направя, кат дойде?

— Прати го горе, Саси. Аз ще го посрещна в коридора.

Мери стисна ръката му и го погледна с очи, пълни с ужас.

— Какво ще правиш? Какво ще стане сега?

Той избърса млякото, покапало по брадичката й.

— Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко. Тази работа ще остане между нас, Саси и доктор Танър. Никой друг, дори Тоби, няма да знае. Ще изпратя телеграма на Майлс.

— Какво… какво ще му кажеш?

— Майка ти почина от естествена смърт. Точно това ще запише доктор Танър на смъртния акт. Заспала е и така и не се е събудила.

Мери се отпусна на възглавниците и извърна глава настрани. Той ненавиждаше лъжите. Нямаше да каже истината на Майлс, щеше да поиска услуга от доктор Танър, за каквато семейство Уоруик никога не биха и помислили, независимо от приноса им през годините.

— Много ти благодаря, Пърси — прошепна тя, както бе обърната към стената, докато зъбите й тракаха.

Сгушена под одеялата, тя се вслушваше в приглушените гласове и стъпки на Пърси, доктор Танър и Саси, които влизаха и излизаха от стаята на майка й. Когато икономката се върна, й съобщи, че тялото на майка й е било свалено, зашито в чаршаф.

— Погребалният агент ще дойде да я вземе в този вид — обясни тя и нагласи одеялата на Мери. — Господин Пърси ще я придружи до погребалния дом, за да се увери, че ще заковат ковчега. На всички ще каже, че здравето на госпожица Дарла е било разклатено от години и затова видът й е неприемлив — той, господин Пърси, така каза, — а дъщеря й иска хората да я запомнят каквато е била.

Пърси беше неотлъчно до нея, докато уреждаха погребението и приемаха гости. Не я осъди, не я обвини, но значението на розовите панделки трептеше между тях като отровна змия, на която се бяха разбрали негласно да не обръщат внимание, ала чуваха непрестанно съсъка й. Мрачното му мълчание потвърждаваше пред Мери онова, което тя вече знаеше — тя беше виновна за самоубийството на майка си. Това беше резултатът от поредната й проява на инат по отношение на „Съмърсет“.

— Какво да правя с парчетата и панделките, госпожице Мери? — попита Саси, когато момичето стана от леглото, напълно объркана, също като жертва на бомбардировка. — Господин Пърси рече да ги изгоря.

— Не! — Викът сякаш раздра гърлото й. — Те са от ръката на майка ми… Донеси ми ги. — Щом ги взе, тя ги направи на топка и ги уви в кремавите плетени ивици, след това загърна всичко в хартия и го скри в дъното на гардероба си.

На погребението усети същия безмълвен укор от гражданите, който беше усетила и от Пърси. Макар никой да не знаеше причината за смъртта на майка й, завещанието беше достатъчно. Дарла беше починала, тъй като съпругът й беше разбил сърцето й, а дъщерята не бе направила нищо, за да поправи стореното. Мери дори забеляза как Емит Уейт клати глава, сякаш и той вярваше, че завещанието на Върнън Толивър е причина за трагедията.

Няколко дни след погребението, тя каза на Саси:

— За известно време ще се преместя в къщата на Ледбетър. Оттам ще ми бъде по-лесно да ръководя работата. Защо не използваш възможността да отидеш на гости на дъщеря си? Тоби ще наглежда всичко тук, а в къщата има телефон. Ето ти номера.

— Ама, госпожице Мери, как ще се грижиш сама за себе си, докато си там?

— Ще се справя.

— На господин Пърси и господин Оли никак няма да им хареса.

— Знам, Саси, но ще ми бъде приятно да си почина малко от добронамерената им загриженост. — „И неизказаните упреци на Пърси“, добави наум тя.

През април засяха памука. Мери заслони очи от пролетното слънце и погледна към безкрайната шир от грижливо засети бразди, които очакваха семената да покълнат. Зад нея се беше изправил Хоуги, белият управител, когото наследи с покупката на „Феър Ейкърс“, и Сам Джонсън, един от наемателите на „Съмърсет“, чийто баща бе орал същата тази земя като роб. Когато дойдеше време да се чисти памукът от семената, Сам и останалите щяха да получат една трета от засятото. И двамата мъже чакаха, стиснали шапки в ръце, готови да чуят присъдата на Мери.

— Изглежда добре, Сам. По-добре не е било — похвали го тя. — Ако всичко е както трябва, реколтата ще бъде страхотна.

— О, госпожице Мери… — въздъхна Сам и затвори очи с удоволствие. — Дори не смея да мисля. Ако добрият Господ ни прати хубаво време до брането, тогава ще имаме малко пари в банката.

— Досега бяхме благословени — отбеляза Мери. — Валеше на равномерни интервали, нямаше късни слани. Само че и аз съм като теб. Няма да си отдъхна, докато не оберем и последната бразда.

— След това можем да му мислим за следващата година — разсмя се Хоуги, но обърна напрегнат поглед към Мери. — Стига да не задуха от неочаквана посока и да те отвее.

Мери не отговори, а мъжете нахлупиха шапки и тръгнаха с нея към къщата на Сам.

— Господин Хоуги е прав, госпожице Мери — замислено рече Сам. — Трябва да почнеш да ядеш, иначе съвсем ще се стопиш. Що не останеш да хапнеш с нас? Бела е сложила огромно гърне млад грах и кокали.

Бяха стигнали до верандата, където ги чакаше съпругата на Сам. Беше чула поканата на мъжа си и се присъедини към нея:

— Тъкмо извадих и къпиновия пай от фурната, госпожице Мери.

Хоуги я наблюдаваше с нескрита надежда. Мери знаеше колко му се иска тя да се съгласи. Щяха да минат още два часа, преди да седне на масата в дома си, но там яденето щеше да е изстинало. Представи си как паят се охлажда на перваза на отворения прозорец и ухае на горещи къпини и маслено тесто.

— Благодаря — отвърна Мери, — но трябва да обиколим още няколко къщи. Хоуги, готов ли си? — До ноздрите й достигна ароматът на сладкиша и тя усети как стомахът я присвива. От самоубийството на майка си почти не можеше да търпи мисълта за храна.

Сам и Бела последваха Мери и разочарования Хоуги до покритата със сгурия пътека, отделяща къщата, и там ги посрещна Дейзи, четиринайсетгодишната дъщеря на Сам.

— Мамо, един от онез автомобили идва. Видях го, кат сви насам.

Мери го видя през мрежестата врата да спира под едно от ореховите дървета в предния двор.

— Това не е ли онзи, Пърси Уоруик? — присви очи Хоуги. — Какво прави тук?

— Сигурно идва при мен — отвърна Мери. — Останете тук, а аз ще отида да разбера защо е дошъл.

„Най-сетне я беше открил“, помисли си Мери и се почувства уморена от предстоящия разговор. Очевидно я беше проследил, като е обикалял от къща в къща. Беше скръстил ръце и крака, облегнат на новия „Пиърс-Ароу“, заменил купения от баща му през войната.

— Здравей, Пърси — поздрави го апатично тя. — Знам защо си дошъл.

— Оли се оказа прав. — Той я огледа критично. — Заприличала си на скелет.

— Измисляш си. Оли никога не би казал подобно нещо за мен.

— Може и да перифразирам. Точните му думи бяха „кокалите й стърчат“, но и двете твърдения са верни.

Знаеше, че говори за случая, когато Оли я причака, като се връщаше у дома, за да смени оглавника на Шоний. Беше я чакал, без да се отчайва, вечер след вечер, седнал на верандата с надеждата да я хване, като се прибира.

— На Оли не му е работа да си губи вечерите заради мен, след като цял ден е работил в магазина. Има нужда от почивка.

Пърси се изправи.

— Можеш поне да оцениш загрижеността му. Той не разбира защо си загърбила хората, които те обичат.

„Ти обаче разбираш, нали“, помисли си Мери. Той знаеше защо тя се беше откъснала от всички и живееше като отшелник далече от дома. Беше станал свидетел на сцена, която я беше променила завинаги, и когато го видя, спомените се върнаха и направиха още по-осезаемо непрестанно измъчващото я чувство за вина. Изненада се, че е облечен небрежно. Беше работен ден и той обикновено носеше костюм. Както винаги, приличаше на гръцки бог под обедното слънце и друг път сърцето й щеше да препусне от вълнение, но не и този път — вече не.

— Оли каза, че си се преместила в къщата на Ледбетър — продължи той. — Нищо чудно, че не успяваме да те открием у вас. Тоби не казва и дума. — Пърси се намръщи, сякаш си представяше празната мръсна къща, където тя се връщаше всяка вечер, износените дюшеци и консервите от супа, които тя затопляше, когато огладнееше. Там поне имаше вътрешна тоалетна.

— Така ми е по-удобно — обясни тя. — Изпратих Саси при дъщеря й, а Тоби се грижи за къщата.

Пърси въздъхна нервно.

— Мери, тази работа трябва да престане. Не мога повече да търпя онова, което си причиняваш.

— Налага се да търпиш. — Погледна притеснено Хоуги, нетърпелив да продължат с обиколката, за да може най-сетне да похапне. — Знам, че и ти, и Оли, и семействата ви се тревожите за мен, но не можете да направите нищо. Аз сама избрах да съм тук и да върша онова, което върша. Не ме приемай за неблагодарница след всичко, което направи, но те моля да ме оставиш на мира.

— Не мога да те оставя.

Мери забеляза, че Хоуги е наострил уши и просъска:

— Чуй ме, Пърси. Не можеш да направиш абсолютно нищо.

— Напротив, мога. Затова съм тук. Искам да ти направя едно предложение.

— Вече съм го чувала.

— Не е същото. — Пърси пристъпи по-близо и упоритото огънче в очите му я предупреди да не отстъпва. — Не мислиш ли, че поне ми дължиш да ме изслушаш?

Ето, започваше се. Щеше да й натяква цял живот. Наистина му беше длъжница. Винаги щеше да му бъде длъжница.

— Ако говориш по-тихо — отвърна тя през стиснати зъби. — Не искам после цялата област да обсъжда разговора ни.

— Тогава кажи на Хоуги, че имаш работа в града, и се качвай в колата. Приготвил съм обяд. Той ще откара коня и каретата до тях и по-късно ще минем да си ги вземеш.

Тя го погледна така, сякаш си беше изгубил ума.

— Невъзможно! Чакат ме още две обиколки, а след това с Хоуги трябва да обсъдим графика за плевене.

Той пристъпи по-близо.

— Идваш с мен или ще те метна през рамо и ще те хвърля в автомобила. Добър повод за клюки, не мислиш ли?

Мери разбра, че той говори сериозно. Блясъкът в очите му показваше, че има няколко секунди, за да вземе решение.

— Добре! — сопна се тя, врътна се и се върна до къщата, където трите чифта ококорени очи бързо се отдръпнаха зад вратата. Седналият на верандата Хоуги я погледна любопитно. Забеляза, че той беше чул достатъчно, за да разбере, че между нея и влиятелния надут Пърси Уоруик става нещо.

— Хоуги, ще се върна до града с автомобила на господин Уоруик — заяви тя, като се стараеше да говори спокойно. — Ти довърши обиколките и след това се нахрани. Ще взема каретата от вас.

Хоуги присви очи към нея.

— Сигурно е нещо важно, след като тръгваш по средата на деня.

— Моя си работа — отвърна ядно тя, — но ще се върна следобед. — Той се намръщи и тя разбра, че сигурно беше решил да си почива до края на деня, като пристигнат. „Ще го уволня в мига, в който ми се предостави възможност“, реши младата жена и закрачи към автомобила и Пърси.

— Всички наематели ще предъвкват посещението ти до довечера — сопна се тя, тръшна се на седалката и тресна вратата.

Пърси се ухили.

— По дяволите, Мери, не мислиш ли, че сме по-интересни от вредителите?