Лийла Мийчам
Пепел от рози (55)

55.

Еймос беше на общинско летище „Хаубъткър“, когато малката „Чесна“ с името „Толивър фармс“ се приземи в десет. Знаеше, че изглежда ужасно, сякаш бе прекарал времето си в затвора в Тихуана. Лицето му, което не изразяваше радост дори в най-хубавите моменти, му нанесе истински шок, когато днес сутринта започна да се бръсне. Как иначе? Стомахът му беше свит на топка, не можа да спи, събуди се в три и прекара останалата част от нощта на терасата, заслушан в мяукането на разгонените улични котки.

Господи, помогни на всички ни, молеше се той, когато вратата на източения малък самолет се отвори и отвътре спуснаха стълбата. Рейчъл се показа минута по-късно, видя го и му помаха. Еймос имаше чувството, че това е дежа вю. Колко много приличаше на Мери, когато я видя за пръв път на най-горното стъпало в универсалния магазин на Оли. Рейчъл беше много по-млада, разбира се, но прелестна като нея и също като Мери едно време изглеждаше разстроена. Той помаха в отговор и се насили да се усмихне.

Рейчъл забърза към него, загорелите й крака пролъскваха в белите къси панталонки. Прегърна го през врата.

— Скъпи Еймос — рече тя нежно, с много топлота. — Как си?

— Сигурно като теб — отвърна той и я притисна до себе си.

— Значи няма да ни е никак весело заедно. — Тя преплете пръсти с неговите и даде знак на пилота да я последва с багажа до автомобила, тъмносин кадилак, огромен, но ненатрапчив, също като Еймос. — Както виждаш, не успях да убедя нашите да дойдат с мен, но до утре по обед би трябвало да пристигнат. И мама ще дойде. Кажи ми какви планове си направил?

Почувства се лека като елф край него — жертвена девица, която не знаеше каква съдба й е отредена.

— Траурната церемония ще бъде в единайсет в понеделник, а погребението в три. Часовете за посещение ще бъдат от десет до дванайсет в събота сутринта и от пет до седем, стига да нямаш нищо против.

— Идеално — отвърна Рейчъл. — Така ще имаме време да си поемем дъх. Нещо друго?

Той изброи всички подробности, за да е сигурен, че тя ги одобрява. Мери не желаеше да бъде кремирана и гробът й щеше да бъде точно до Оли. За да спести допълнителната мъка на Саси и Хенри, тъй като и те бяха силно разстроени, той бе наел църковната зала за приема след погребението. Нямаше смисъл стотици хора да влизат и излизат от къщата и навсякъде да се ронят трохи. Нека доброволките от Първа методистка църква да се оправят както знаят. Щеше да има предостатъчно хора, които ще се отбият на „Хюстън Авеню“, за да изкажат съболезнования.

— Помислил си за всичко — похвали го Рейчъл. — А за мен какво остава да свърша?

— Трябва да избереш подходяща рокля за Мери за поклонението, след това ковчег и цветя за венеца от семейството. Приготвих списък с телефонните номера и имената на хора от персонала, с които да се свържеш. Те чакат да им съобщиш подробностите. Освен това днес ще трябва да видиш некролога, ако искаш да добавиш нещо. Мери го беше написала сама и го беше приложила към останалите документи. В погребалната зала настояват да им го занесем до четири часа.

Рейчъл се закова на място.

— Леля Мери си написала некролога сама, така ли? Знаела ли е, че здравето й се влошава?

— Ами… както казах, пред мен не е споменавала, че има проблеми със сърцето. Що се отнася до некролога… — той се насили да се усмихне, — от професионален опит знам, че жените от Юга, когато достигнат определена възраст, предпочитат сами да напишат онова, което желаят, вместо да оставят задачата на роднините. Мери сигурно е искала нейният да е съвсем кратък, без цветисти излияния.

— Кога го е написала?

— За съжаление, не знам.

— Тогава нищо няма да променяме, но съм изненадана, че леля Мери е направила подобно нещо.

Бяха стигнали до колата. Пилотът ги настигна и сложи саковете в багажника.

— Госпожице Толивър — протегна той ръка, след като приключи, — работата и познанството с вас бяха удоволствие за мен.

Рейчъл пое ръката му така, сякаш нямаше представа какво да прави с нея.

— Какво значи това, Бен? Къде отиваш?

— Не знаете ли? Това беше последният ми полет. Договорът ми е прекратен. Днес трябваше да откарам госпожа Дюмонт до Лъбок, но… вместо това докарах вас. Това беше последният ми полет за „Толивър фармс“.

— Кой ви каза това?

— Госпожа Дюмонт.

— Да не би двамата да сте имали някакви проблеми?

— Не, госпожице. Тя ми съобщи, че повече не се нуждае от услугите ми. Носи се клюката, че самолетът е бил продаден.

— Продаден ли? — Рейчъл се обърна към Еймос. — Това известно ли ти е?

Той сви невинно рамене, но пребледня издайнически.

— Пред мен не е споменавала, че се е отървала от самолета.

Рейчъл отново се завъртя към пилота.

— Бен, не знам какво да кажа, но ще стигна до дъното на тази работа. Трябва да има някаква грешка.

— Ако се окаже грешка, имате визитката ми и знаете къде да ме намерите — отвърна Бен.

Рейчъл остана да гледа недоумяващо след отдалечаващия се пилот.

— Знаеш ли — започна тя, — че това е вторият случай, който ме кара да мисля, че става нещо, с което не съм запозната. Вчера представители на една текстилна фирма, наш клиент от години, ме информираха, че договорът няма да бъде подновен. — Обърна се и погледна Еймос въпросително. — Мислиш ли, че леля Мери е знаела, че й остава още малко живот и е направила известни промени преди смъртта си? Да не би затова да е искала да ме види?

Еймос зарови разсеяно джобовете си, сякаш не можеше да намери ключовете, и се престори на облекчен, когато ги откри.

— Знаеш, че пралеля ти не се доверяваше никому — отвърна уклончиво той. — Сигурен съм, че много скоро всичко ще се изясни. Това ме подсеща за нещо, Рейчъл. След погребението може ли заедно с вашите да дойдеш в кабинета ми в пет, за да отворим завещанието?

— Сигурна съм, че няма да имат нищо против. Ще искат да приключат с всичко възможно най-бързо, за да се приберат в Кърмит на следващата сутрин. Аз, разбира се, ще остана. Оставила съм управителя в Лъбок сам и известно време ще движа нещата от офиса на леля Мери. Жалко, че Ади Камерън се пенсионира. Малко помощ нямаше да ми бъде излишна.

— Така е… — прошепна той, вперил очи напред. Това бе поредният издайнически сигнал, който трябваше да забележи — скорошното и неочаквано ранно пенсиониране на вярната асистентка на Мери, дясната й ръка в продължение на двайсет години. Сега вече живееше — със сигурност беше получила щедра пенсия — близо до семейството на сина си в Спрингфийлд, Колорадо. Щеше да е истинско чудо, ако Рейчъл не научеше за продажбата на фермите преди погребението и един господ знае каква щеше да бъде реакцията й. Тази сутрин той разговаря по телефона с адвокатите на Мери в Далас, за да попита колко дълго могат да задържат новината за продажбата. Не много дълго, предупредиха те, особено след като медиите научеха за смъртта на Мери.

Когато спря пред дома на семейство Толивър, Хенри с черна жалейна лента на ръкава излезе, за да ги посрещне и да внесе багажа на Рейчъл.

— Аз ще поема оттук, Еймос — заяви тя и стисна папката под ръка. — Върви да си починеш. Извини ме, че го казвам, но имаш нужда от почивка.

— Да… добре. Само да те предупредя, преди да те оставя, Рейчъл. Не разговаряй с репортери, докато не мине погребението… заради приличието. Сигурен съм, че Мери би искала така.

— Добър съвет. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Върви да поспиш, след това се върни да вечеряме заедно. Ще поканим Пърси и Мат. Сигурна съм, че ще им бъде приятно да са с нас.

Докато даваше на заден, Еймос я видя в огледалото за обратно виждане как се качва по стълбите на верандата, изпънала гръб, вдигнала високо глава, сякаш вече усещаше тежестта на короната. Той въздъхна дълбоко и мъката се заби като нож в сърцето му, а той започна да се моли отново. „Мили боже, помогни ни.“

Както винаги след дълга раздяла Саси отвори входната врата със замах, когато младата жена стъпи на верандата и я прегърна мечешки, а гладкото й черно лице в контраст с шапката от сиви къдрици се сгърчи, готово да заплаче.

— Ох, госпожице Рейчъл, благодаря на бога, че си тук — извика тя, а наситената чиста миризма, част от „Хюстън Авеню“ също като орловите нокти, които растяха по оградата отзад, обгърна Рейчъл.

— Случи се точно тук — завайка се Саси, когато се отдръпнаха, и посочи мястото, където два стола с широки подлакътници бяха дръпнати от една маса. — Точно тук падна. Не трябваше да я оставям, хем я видях, че се държи странно. Знаех аз, че не е на себе си.

Рейчъл пристъпи към мястото.

— Колко странно се е държала, Саси?

— Ами че пиеше, госпожице Рейчъл, а ти знаеш, че леля ти не близваше капка, по-силна от лимонада, дори по Коледа отказваше егног^[1], дето на никого не е навредил. Само че по обед се върна от града и седна, където си ти, и ме накара да й донеса бутилка шампанско.

Рейчъл се намръщи. Това наистина беше странно. Леля Мери да пие алкохол, при това по обед, в най-горещия летен месец.

— Да не би да е празнувала нещо?

— И да е празнувала, аз не знам. А и госпожица Мери не празнуваше така. Ама това не е единственото. Преди таз работа накара Хенри да се качи на тавана и да намери стария армейски сандък на господин Оли и да отключи капака. За туй приказваше, като я намерих. „Трябва да се кача на тавана… Трябва да се кача на тавана.“ Реших, че е от алкохола, макар да ми се стори трезва, когато те извика по име, госпожице Рейчъл.

— Еймос ми каза — отвърна младата жена и усети, че очите й парят. — Леля Мери каза ли защо й е трябвал сандъкът?

Саси си повя с престилката.

— Нали я знаеш госпожица Мери, че се фащаше като кърлеж за куче, когато някой се опитваше да се вре в работата й. Нищо не ми каза. Попитах я не иска ли Хенри да свали каквото трябва, а тя само дет удар не получи. Рече, че само тя знаела какво търси.

Рейчъл се замисли за момент.

— Според мен, Саси, леля Мери е била много болна и е знаела, че умира. Затова изчезна в Далас, без да каже на никого. Сигурно е ходила на лекар. Накарала е Хенри да отвори сандъка, за да извади нещо — нещо лично, предполагам, — което не е искала никой да открие след смъртта й.

Саси я погледна с облекчение.

— Кат знам какво стана, така нещата се връзват.

Рейчъл стисна ръката й.

— Да влезем вътре, за да ми разкажеш и останалото, докато пием студен чай.

Когато седнаха на масата в кухнята, Саси заговори:

— Трябваше да се сетя, че нещо не е наред, когато госпожица Мери замина, без да каже дори на господин Пърси. А пък колко се обиди господин Еймос.

— Колко време я нямаше?

— Почти четири седмици.

Рейчъл отпи глътка чай.

— Случило ли се е нещо друго, което да потвърди подозренията ми?

Саси изсумтя.

— Позволи на госпожица Ади да си замине след толкова кратко предизвестие. Трябваше да се сетя, че става нещо, а после и перлите й, онез, дето винаги слагаше, като се нагласеше.

— Какво за тях?

— Излезе оттук с тях, но Хенри разправя, че не били на нея, когато излязла от кантората на господин Еймос.

— Значи ги е оставила при него — предположи Рейчъл. — А ти знаеше ли, че днес е щяла да лети, за да се види с мен?

— А, това го знаех, не че тя беше много словоохотлива. Каза ми тъкмо преди да тръгне за кантората на господин Еймос. Намерих й багажа прибран, когато качих чантата й в стаята, след като линейката пристигна. Преди т’ва не знаех.

— И аз не знаех.

На вратата се звънна.

— Божке, носят първата храна. Ще имаме нужда, кат знам колко гърла ще довтасат.

Готвачката излезе и Рейчъл се замисли над всичко онова, което издаваше, че леля Мери е знаела, че смъртта й наближава. Шампанското бе най-неопровержимото доказателство. Веднъж леля Мери беше споделила:

— За мен алкохолът е паспорт за места, които искам да посетя отново. Някой ден, когато остарея и побелея… когато не ми остава време… може да се върна назад във времето.

Липсващите перли бяха другото доказателство. Перлите бяха за нея. Типично в стила на леля Мери да ги повери на Еймос, вместо да ги остави в сейф; може би, за да й ги даде, след като прочете завещанието, като последно сбогуване. Ако беше така, той не се ли беше сетил, че нещо не е наред?

Тя стана с усилие от масата, прекалено изморена, за да разсъждава над загадъчните постъпки на Мери. „Сигурна съм, че всичко ще се изясни в най-скоро време“, беше казал Еймос. Саси се върна и тя сподели с нея какво е уредил адвокатът, каза й, че семейството й възнамерява да пристигне на следващия ден.

— Ще се кача да избера рокля за поклонението, преди да си разопаковам багажа. След това ще позвъня на всички от списъка на Еймос. Даде ми номера на хора, които да ви помогнат с Хенри. Ще се обадя първо на тях, Саси.

— Хич не се тревожи за мен, детенце. Предпочитам да върша нещо, вместо да си почивам и да мисля.

Когато Рейчъл се качи, завари стаята на пралеля си тъмна, кепенците бяха затворени, а завесите пуснати. Неспокойният й дух не се докосна до нея, когато отвори вратата и й напомни за тайните, които пралеля й беше отнесла в гроба. Стаята й се стори студена, въпреки многото вещи, напомнящи й за топлотата на леля Мери. Розов сатенен халат, който често обличаше, за да подремне, след като се наобядваха, беше метнат на облегалката на стол, а пантофки в същия цвят надничаха изпод леглото като очички на дребно кученце. Множество семейни снимки, доста от тях на Рейчъл, бяха подредени върху полицата над камината, а богато украсено старо сребърно огледало — сватбен подарък от Оли Дюмонт — блестеше от тоалетката. До него бе поставен сакът с дрехи, който леля Мери е щяла да вземе при последното си пътуване до Лъбок.

Рейчъл бе влизала в тази стая много рядко и никога не беше пристъпвала повече от две-три крачки. Двете с леля Мери прекарваха времето си заедно в библиотеката или в кабинета, или на верандата. Веднъж, много отдавна, вратата беше оставена отворена и една снимка на камината привлече погледа й. Тя я открадна и я разгледа. На нея видя тъмнокос тийнейджър — тогава помисли, че е баща й. Когато го разгледа внимателно, разбра, че не е той. Чертите на семейство Толивър бяха твърде ясно изразени, челюстта издаваше сила, която баща й не притежаваше. Обърна да разгледа гърба. „Матю на шестнайсет, беше написала леля Мери с характерния си почерк. Юли 1937. Най-голямата любов в живота на баща му и в моя живот.“ Няколко месеца по-късно момчето беше починало. Тя инстинктивно разбра, че след това леля й Мери вече не е била същата. Какво друго би могло да обясни тъгата, която лъхаше от нея.

Вдигна поглед към портрета, но се оказа, че липсва. Поредната тайна. „Зелено, помисли си тя и пристъпи към вратите на гардероба, облечени в огледала. Чичо Оли би се спрял на зелено.“ Избра рокля със семпла кройка от фина материя, точно каквато би предпочела леля Мери. Преди да излезе, спря, за да скрие любопитните пантофки под леглото.